Синята жилка на Афродита

by Mikhail Ancharov

Михаил Леонидович Анчаров е роден през 1923 година. В армията постъпва през 1941 година направо от първи курс на архитектурния институт. След демобилизацията в края на 1947 година работи като художник, преводач, през 1948 година постъпва в Московския художествен институт „Суриков“ във факултета по живопис. Завършва го през 1954 година.

Освен с живопис М. Анчаров започва да се занимава и с литература, пише стихове, разкази, песни, сценарии. Първите му поставени филми са: „Моят по-малък брат“, „Апасионата“, след това „Отивам да търся“.

Първите му разкази са публикувани през 1964 година, през 1965 година излиза романът „Теория на невероятността“ и повестта „Златен дъжд“, през 1967 година — романът „Този син април“.

Михаил Анчаров е автор на сценария, по който е направен наскоро прожектираният телевизионен сериен филм „Ден след ден“.

228 pages, Hardcover

First published January 1, 1968

Reviews

[Kalin · Rating 4 out of 5]

Такива книги ме убеждават/вдъхновяват, че търсещи хора – хора, търсещи човека и онова, което човекът тепърва ще сбъдва – е имало винаги, има и ще ги има.

Михаил Анчаров задава много въпроси – от частно-провокативния „На каква точно еволюция е плод човешкият мозък, този тъй сложен орган?“ до общо-размислящия „Кое създава изкуство? А изкуството какво създава?“. Отговорите му са дръзки, също толкова предизвикателни и, за читател като мен, презареждащи. Дори втрисащи на места – с осъзнаването колко много умеем още, колко много ни чака напред.

Някои любими цитати извадих тук: http://choveshkata.net/forum/viewtopi... – и надолу.

[Vladimir Ivanov · Rating 5 out of 5]

Хрущевская «оттепель» — это уникальный период нашей истории, когда наконец в огромном советском доме открыли окна и проветрили сталинскую духоту. Вдруг стало можно (увы, ненадолго) писать не только про пафосно-серьезных коммунистов, но и про молодых, веселых, дурачащихся, влюбляющихся. Как грибы после летнего дождя, выросло поколение шестидесятников: Аксенов, Гранин, Стругацкие, Евтушенко, Визбор... и, конечно, Анчаров.

<< Его звали Сода-солнце.

Американские летчики, участники челночного полета, которые отбомбились над Берлином и теперь пили у стойки на нашей базе, встретили его невнятным веселым лаем. Он прикрыл их от «мессершмиттов», когда они подходили к базе. Он один спустил в море двух «мессеров», третий задымил к горизонту.

— Сода-виски, — предложили они ему.

— Сода-солнце, — сказал он и стал губами ловить капли грибного дождя, залетавшие в открытую фрамугу. >>

Про что эта повесть? Да про все сразу. Про внутреннюю потребность мечтать. Про то, как формализм губит науку. Про то, что смешным быть не зазорно, зазорно быть скучным. Про авторство «слова о полку Игореве» и радиоуглеродный анализ. Про зверя индрика. Чуть-чуть про войну. Чуть-чуть про чувства. Про людей.

Уверен, в этом веселом калейдоскопе идей и образов каждый найдет для себя что-нибудь по вкусу.

8/10.

Сода-Солнце.