Човекът, който обичаше Стивън Кинг

by Бранимир Събев

В този изключително богат в жанрово отношение сборник изкушеният да отгърне страниците читател ще открие и първокачествено крими („Арлекин“), и жесток психотрилър („Докъде водят мечтите“), и смразяваща антиутопия („Бягството“), и исторически екшън („Котешкият господар“), и сюрреалистичен лиризъм („Жените на живота ми“), и магически реализъм („Видеокасети“), и неумолима психологическа проза („Човекът, който обичаше Стивън Кинг“)...


„Голямо впечатление прави ефирната лекота, с която младият автор обрисува характерите на своите герои, тънкият му усет за фабулно действие и ювелирното балансиране на границата между реалността и фикцията. Качества, без които литературата престава да бъде литература.”

Адриан Лазаровски


„Авторът е изключително сладкодумен и историите му хващат. Определено са „creepy”.”

Александър Драганов


„Стилът на автора е увлекателен и лек. Текстовете му са сюжетни, в тях има много действие и диалог, за кратко време се случват доста неща. Описанието е по-скоро храна за въображението на читателя, но там където го има, авторът залага на детайлите. Разказите знаят точно кога да спрат и те оставят жаден за още.”

Тихомир Димитров

Genres: Horror, Bulgarian Literature, Short Stories

252 pages, Paperback

First published May 29, 2012

About the author

Бранимир Събев е роден на 16 септември в годината, когато България навършва 1300 години като държава. Завършва магистратура „Финанси” в родния Свищов, след което и втора магистратура „Журналистика” в Софийския университет.

Автор на шест сборника с разкази в жанровете ужаси, фентъзи и фантастика – „Хоро от Гарвани” (2008), „Човекът, който обичаше Стивън Кинг” (2012), „Пустинния Скорпион” (2013), „Априлска жътва” (2015), „Нощно Острие” (2017) и "Утробата на светлината" (2022), както и на един роман – военната екшън-фантастика „Сърца от стомана“ (2019). Негови разкази са публикувани в немалко сборници, антологии, вестници, списания и др, участвал е и в седем реалити романа по Радио София и Радио Христо Ботев.

Носител на 27 литературни отличия, сред които изпъкват двукратен лауреат на голямата награда на Софийски университет и Фондация „Св. Климент Охридски” за разказите „Арлекин” (2007) и „Човекът, който обичаше Стивън Кинг” (2010), както и наградите, присъдени от Националния Клуб за Фентъзи и Хорър – Български автор на годината (2012), Златна Руна за принос в развитието на жанровете фентъзи и хорър в България (2013), Българска книга на годината (2015, 2019) и др. Списвал The Dark Corner, един от най-популярните читателски блогове в България, акуширал е и при раждането на шест сборника в любимите жанрове. През 2012-а заедно с автора Радослав Колев стартират проект за разкази на ужаса, преведени на английски език – „The Golden Age Of Balkan Horror”, който е подкрепен от световна хорър-икона – британския писател Греъм Мастертън.

Бранимир е председател и един от основателите на „LAZARUS" - клубът на българските автори на хорър.

Reviews

[Велислав Върбанов · Rating 5 out of 5]

„Но всичко си има край — дори и сълзите.“


Страхотен сборник! Бранимир Събев по въздействащ начин описва житейските несгоди на обикновени хора с тежко минало и като цяло проблемите в общуването... Разказите са мрачни и зловещи, като достойни представители на Хорър жанра, но същевременно съдържат ценни поуки, а и в повечето от тях се усещат силни лирични елементи. Дали действието в отделните истории се развива в Ел Ей, София, Шумен или другаде - меланхоличната атмосферата във всяка от тях ме заплени, и ги прочетох с удоволствие, въпреки че имаше някои доста страховити моменти. Най-любимите ми разкази от сборника са „Хижата“, „Арлекин“ и „Човекът, който обичаше Стивън Кинг“.





„Седемдесет и шест годишният японец Оичи Такеда си наля чай и остави каната на масата. Отпивайки, той се загледа в залеза, наслаждавайки се на огненото зарево на хоризонта. За времето, което беше прекарал на земята, Оичи бе научил, че именно малките неща могат да бъдат от голямо значение. Ето и сега — един най-обикновен залез, но докато го наблюдаваш, сякаш пречистваш душата си.“


„Щяха да се усмихнат, да се здрависат и да бъдат любезни и учтиви с него.
Защото хората трябва да се уважават един друг.“


„Силвана го бе кръстила така, защото се интересуваше само и единствено от Стивън Кинг. Всеки път, когато той минеше през сергията й, се случваше едно и също — изтъпанваше се като побит кол и се вторачваше в ъгълчето, където бе наредила романите на Кинг. Тогава сякаш се преобразяваше — спираше да мига и да блуждае с поглед, изпъваше се като струна и фиксираше неотклонно книгите на явно любимия си автор, абстрахиран от всичко и всички.“

[Vasil Kolev · Rating 1 out of 5]

Колко мъка има по тоя свят.

Жанрът на книгата е "ужаси" - вероятно защото всичките разкази за ужасни. Има идея в някои истории, но самото писане е некадърно и претрупано, на моменти толкова дразнещо, че ми се искаше да чета книгата в текстовия редактор и да я оправям. Авторът има остра нужда от редактор и може би да направи едно сравнение м/у своите писания и тия на който и да е свестен писател и да си поизчисти стила...

[Silvya · Rating 4 out of 5]

Много увлекателен сборник, в който има за всеки по нещо. От всички разкази събрани вътре „Арлекин“ е любимият ми.
Къде ми е петата звезда? Поради липса на шеста, нея ще си я оставя за следващите произведения на автора, защото вярвам, че с времето е станал още по-добър.

[Сибин Майналовски · Rating 5 out of 5]

Ще започна веднага от най-важното: книгата е убийствена! Снощи я ударих на един дъх, макар че вече към края очите ми започнаха да се предават. Мислех да седна да напиша ревюто още снощи, ама... 3 часа през нощта си е 3 часа през нощта :) И сега, в съответствие с постулата "Утрото е по-мъдро от вечерта", започвам с оценките:

"Арлекин" - великолепно криминале - нещо, което не бях очаквал от Бран. Малко ми беше заплетено, тъй като измежду шах и Го най-вече разбирам от белот :) Това обаче с нищо не намалява художествената стойност на разказа. Убиец е (и в прекия, и в преносния смисъл) :)

"Бягството" - "Изкуплението Шоушенк" среща антиутопиите на Хъксли. Странен край. Бих поразвил малко идеята с някакъв още по-апокалиптичен финал, но и така е върха.

"Котешкият господар" - лирично и тъжно, грабва те право в сърцето. Много добро. Котките са от по-големия модел, да знаете... :)

"Докъде водят мечтите" - трябва да се прочете задължително. От хората, които пишат - най-вече. "Защото хората трябва да се уважават един друг". Точка.

"Страх от страха" - разказ с неочакван край. Детските страхове, рафинирани с усет. 6+. Обичам късите разкази.

"Видеокасети" - младите сигурно няма да го разберат, но... разказът е маниашки. Само дето бих заменил Джена Джеймисън със Саша Грей, ама... въпрос на вкус :)

"Към ада" - хубав ърбан хорър с лек автобиографичен привкус, който те грабва на секундата.

"Жените на живота ми" - тук вече Маестро Бран няма спирачки! :) Напомни ми на моя "Отмъщението на гарвана". Няма достатъчно висока оценка за този разказ/есе/изповед!

"Хижата" - пак автобиографичен уклон, в който се забелязват призраците на Изчезналата Девственост (тия, които знаят за какво иде реч, ще бъдат очаровани) :) :)

"Кралят" - тъжна история за това как приятелите ти стават на гъз, когато се видят с пари. Супер финал в стил "Кери".

"Любов моя, ангел мой" - другата перла в сборника според мен. Само една дума - великолепно.

"Човекът, който обичаше Стивън Кинг" - едноименният разказ кърти мивки и лепи плочки :) Единственото, което не ми хареса, че е прекалено дълъг. Какво да направя - обичам късите разкази, вече го казах... :)

"Необичайно предложение" - Тери Пратчет седи в ъгъла и нервно пуши :) Много добър и жив образ на Смъртта. Евала!

"Благословеният, вещицата и дяволът" - е тук вече ми се разказа играта! :) Пак леееееко дълъг, но увлекателен разказ. Страшна история, повествование, което не те оставя да си поемеш дъх, секс и насилие в духа на най-добрите традиции на жанра... и причината, поради която вчера не заспах до късно :) Това запълва Топ 3 в личната ми класация.

Обобщение: абе вие още ли лапате мухи и четете някакви тъпизми?!?! Я марш към книжарниците да издирвате сборника на Бран! :) С огромно удоволствие се лиших от мижавите три кутии "Горна Джумая" и вече в колекцията ми има с една прекрасна книга повече...

[Бранимир Събев · Rating 5 out of 5]

Ревю от Иво Казар:

"Човекът, който обичаше Стивън Кинг" е вторият самостоятелен сборник разкази на младия и талантлив Бранимир Събев. Първият беше "Хоро от гарвани", като съставляващите го разкази бяха приятни, но еднотипни. Новият сборник бележи нов етап в творчеството на автора, еволюирал във всяко едно отношение. В "Човекът, който обичаше Стивън Кинг" откриваме един по-зрял Бранимир, израснал като стилист и фабулиращ на доста по-високо ниво.
Не съществува сборник в който всички разкази да са шедьоври. Достатъчно е половината от тях да са добри, два-три – много добри, а останалите – приятни. Сред приятните разкази в "Човекът, който обичаше Стивън Кинг" е "Страх от страха" – своеобразен преход от миналия към настоящия сборник, като в сюжетно отношение вече е налице по-голяма завършеност. Темата тук е любима за Събев – страшни градски легенди, но разликата е, че авторът очевидно вече е проумял, че е грехота да ни лишава от десерта – "последния пирон в ковчега", който в "Хоро от гарвани" нерядко оставаше незакован.

Сред добрите разкази в сборника е "Хижата" – класически ърбън хорър, жанр, към който имам лични пристрастия. Стилът е стегнат и експресивен, без излишни лирически отклонения, а финалът – неумолим и смразяващ, макар и не чак толкова изненадващ, но всъщност напълно реален, ако човек се замисли. Добър разказ е и "Видеокасети" – мрачна история за самота и мизерия, поуката от която е, че цопнеш ли в блатото няма измъкване и че хепиендът, даже да съществува, ти се предлага като опция едва когато няма как да се възползваш от нея, защото вече цял си погълнат от тинята.

"Новият" Бранимир Събев обаче избухва с истинска сила в "Благословеният, вещицата и дяволът" – история, за която си личи, че е обмисляна и разработвана дълго. Как да се определи жанрово този разказ? Декамеронов порно-фентъзи-хорър? Разбира се, алюзията е твърде условна. Докато Бокачо гъделичка с перото, осмивайки елегантно лицемерите в раса, Събев размахва бръснача и раздава сурово възмездие, като наказателната акция е гарнирана обилно със секс. Защото движещата сила тук е именно сексът, вкаран съзнателно или не в любопитна йерархия. Всеки един персонаж се явява секс-роб на по-висшия от него по оста Земя-Небе – монахът на вещицата, вещицата на дявола… а дяволът на кого? Струва ми се, че авторът не е осъзнал напълно потенциала на напипаната тема, защото иначе щеше да стигне докрай и ни сервира един по-различен финал, поанта на поантите – дяволът, поставен в партер, а зад него Бог, потящ се и пъшкащ, но не с цел спечелването на квота за Олимпийския турнир по борба.

"Благословеният, вещицата и дяволът" обаче и така ми хареса. Не може да не се забележи израстването на Събев като стилист, езикът му е доста по-сочен и образен в сравнение с предишния му сборник "Хоро от гарвани", а в еротичните сцени има наистина култови моменти.

"Бисерът в короната" обаче е безусловно разказът, дал заглавието на целия сборник – "Човекът, който обичаше Стивън Кинг". Рядко бивам впечатлен от новоизлязла творба, понеже капризен читател като мен държи всичко да е на шест – идея, структура, диалог, ритъм, език, релеф на героите, финал. Е, в "Човекът, който обичаше Стивън Кинг" е налице оптималната спойка между изброените елементи. Този разказ, наред със "Страстен четвъртък" на Симеон Трифонов, друг талантлив млад автор, е определено най-доброто, което съм чел напоследък. Но докато Трифонов съзерцава естетски съградената от него еротична минивселена, а после я срива със същия непомръкващ хедонизъм, Събев енергично и без елитарност ни води по криволиците на софийските потайности, следвайки траекторията на една луда мечта, отвеждаща ни до още по-луд финал. Няма замръзнало съзерцание, няма забавен каданс. Всичко е едно към едно, защото това е истинският, пулсиращ живот. Образите са живи, пълнокръвни – от мърлявото цигане, чиято представа за щастие е да се надиша с лепило, през отрудения търговец на книги от пл. "Славейков", та чак до класическия лузър, просто още една бурмичка в милионния град, дирещ утеха в измисления свят на литературата. Едновременно отблъскваща и будеща състрадание, тази маргинализирана фигура подобно на всеки от нас е преди всичко човек. И той търси свое място под слънцето, и той жадува за нещо повече от това да бъде бурмичка – и най-накрая намира начин да остави "диря" след себе си, макар и с цената на чудовищна автохекатомба, за която, като по ирония на съдбата, не узнава никой с изключение на неговия бог – любимият му писател, с когото няма шанс да се срещне дори след десет живота.

Идеята в "Човекът, който обичаше Стивън Кинг" е наистина забележителна, развита е зряло, без бързане, с внимателно вглеждане в детайла, а още по-забележителен е финалът. Сред галерията образи се открояват и две действителни личности, една от които – самият автор. Но това не е просто приумица, фойерверк, продукт на авторовото его, а добре обмислен литературен прийом, използван на място и с мяра. "Човекът, който обичаше Стивън Кинг" е история, която надхвърля регионалните рамки и би се харесала на всеки фен на литературата по света, без значение на етнос, вероизповедание, цвят на кожата и пр. Наистина много добър разказ!

Безусловно пишещите хорър имат своята тъмна половина. Но колцина от тях имат и светла страна? Във всеки случай у Бранимир Събев определено присъства и такава, което личи от умението му не само да размахва бръснача, но и да поетизира. Два са разказите в сборника, в които може да открие поетика, изпипана при това, еманация на една очевидно сложна душевност – "Любов моя, ангел мой" и "Жените на живота ми".

Първият започва в почти мерена реч. Резкият контраст между поетиката и последвалата касапница е находка, но пък така авторът вдига твърде високо летвата в композиционно и структурно отношение. Това, което искам да кажа е, че на историята може би й липсва един по-различен финал. Искаше ми се накрая да се затвори кръгът, като поантата кореспондира с интрото, т.е. да бе решена в същия стил. Поетика-екшън-поетика. Това би затвърдило без уговорки двамата протагонисти – просто двойка влюбени, които няма как да бъдат упрекнати, че са това, което са.

В "Жените на живота ми" обаче кръгът се затваря, защото тук авторът е вече напълно наясно къде да започне да полага финалните щрихи и кога да спре. Чудесен разказ! Доста по-кратък и много по-различен от "Човекът, който обичаше Стивън Кинг", но може би най-въздействащият в целия сборник. В този разказ ни се разкрива зрелият и завършен Събев. Рисунъкът е ритмичен и майсторски, без нищо излишно, дори запетая. Всичко тук е под контрол – и това, което е било, очевидно реминисценция от житейския опит на автора, и това, което трябва да бъде – апокалиптичен и силен финал, в който личното елегантно прелива в епична стилизирана фикция.

Жанровата и стилова пъстрота в сборника аз разкодирам като проявление на един неспокоен творчески дух. Бранимир Събев очевидно все още напипва своя автентичен писателски почерк, който да се превърне в негова запазена марка. Очаквам с интерес следващото стъпало в развитието на този млад и талантлив автор, на когото, стига да съумее да съхрани набраната инерция, предричам голямо бъдеще."

[Knigoqdec · Rating 4 out of 5]

За предишния сборник (имам предвид "Хоро от гарвани") нищо не писах, тъй като вероятно щеше да прозвучи като някакво съвсем ненужно мрънкане. Все пак е тъпо да се оплакваш, че в разказите нещо не ти достига, при положение, че знаеш какво можеш да очакваш от следващ сборник, и че знаеш, че конкретният сборник "Хоро от гарвани" е първи.
Така че преспокойно мога да кажа, че "Човекът, който обичаше Стивън Кинг" много рязко качва летвата на качеството високо, високо нагоре. Идеите са по-разнообразни, самите разкази са по-живи и изпълнени с повече действие, което определено не е, така да го кажем - праволинейно, както може да се отбележи за "Хоро от гарвани". А и в "Човекът, който..." в чисто жанрово отношение могат да се намерят доста повече неща. Плюс това - корицата на тази книга винаги адски много ми е харесвала. Този любител е толкова всеотдаен! (Вече изпитвам някаква нужда от това да прочета "Под купола"...)
Единственото, заради което давам четири от пет звезди, е това, че не бях особено съгласна със завършеците на някои от разказите - не виждах точно края, който за мен следваше да е логичен, или пък просто разказът ми се виждаше някак недовършен, сякаш цялата идея се прекъсваше ненадейно. Които факти, съответно, малко ми разваляха цялостното удоволствие... да не взема и аз да пиша писма като Стефан Кралев обаче xD
Наистина, фаворити сред фаворитите ми в сборника, са разказите "Човекът, който обичаше Стивън Кинг" и (ама разбира се!) "Арлекин". И двата все още са ми най-абсолютно живи в главата и ме вълнуват по някакъв начин. Единият с образа на заклетия фен на Кинг, другият с атрактивната си крими нотка, както и понеже включва нещо, свързано пък с моята мания (Япония).

[Ivan Bogdanov · Rating 3 out of 5]

От повече от 10 години членувам активно в клуб ФЕП „Иван Ефремов". В този клуб беше събрана новата генерация на автори на българска фантастика, но поради една или друга причина повечето си останаха нереализирани. Чест прави на Бранимир Събев, че успя да излезе от това ниво и да издаде втората си книга.
Която реално е първата му истинска книга. „Хоро от гарвани" е първата книга, която закупих он-лайн, но и така не минах трета страница.
В последните години Бранимир се разви много и като доста успешен промотър и натрупания опит си личи при промоцията на книгата. Нещата бяха погледнати в дълбочина и изпипани в подробности.
Трябва дебело да подчертая невероятната корица /с Христо Блажев в главната роля/. Така с един удар два заека - хем корицата се е получила добре, хем привличаш книжен блогър 1 на твоя страна. Поздравявам го дори и за леконеразрешената игра с големините на буквите и стила, които внушават на незапознатия читател, че това е книга на самия Крал. За сметка на всички тези похвали, гръбът на книгата е ужасен, много текст, малък, едва четящ се шрифт, повтаряща се информация, съдържащата и в книгата и като цяло - тотално неработеща визия. Аз упорито /дори и с полиграфска лупа/ се мъчих да разчета текстовете на гърба, но резултата беше отчайващ.
Извън тоя фал, рекламната кампания беше на ниво, книгата промоцирана на много места и не остана заблуден фен на хоръра, който да не чуе за тази книга. За действията на Бранимир зад щанда на пролетния панаир вече писах. Както можете да видите и на приложената снимка - определено го разбира това.
Но тук похвалите свършват. Навлизаме в зона, където Бранимир, за разлика от промотърстването, все още е аматьор. Книгата, като цяло четивна, е едно упражение по стил /визирайки известната книга на Реймон Кьоно. В книгата са събрани разкази писани през различни години /някои съм чел още преди 10/, различни по стил, внушение и най-очевадното - по можене на автора.
Навремето Елена Павлова обясняваше, че ако няма други изисквания, то тя докарва текста до хорър. При Бранимир нещата са по-зле. Той започва добре един текст, развива фабулата и героите и като се запъне в ендшпила накъде да върви и го докарва до хорър, колкото да затвори разказа, без реално да реши заложените пр��блеми. Докато в някои случаи, примерно във „Видеокасети", този метод проработва добре, то „Кралят" е жив провал. Добре започващия разказ за провинциалиста дошъл в столицата и всички проблеми около живота му тук прекъсва рязко и завърша с тъпа история с демон, като оставя висящи всички проблеми дотук. Всъшност това е традиционен проблем при Бранимир, той явно няма точно усещане, кое е важното в един разказ и кое е само фон.
Книгата няма редактор и това си личи не само по липсата му в карето, а и подборката и подредбата на разказите. Но още по-очевадно си личи, че Бранимир никога през живота си не е работил с редактор или поне с ментор. И явно не е чувал сентенцията на Чехов, че пушката която виси на стената в първо действие, трябва да гръмне до трето. При него има м��ожество паразитни образи, добре развити и пълнокръвни, в които тъкмо читателят започва да се влюбва и той ги зарязва ей така. Тук не визирам разказът дал заглавие на книгата, който си е писан просто за кеф - дай да вкараме всичките ми познати, начело с мен самия в разказа (всъщност експериментът се е получил добре). Но примерно „Пътят към ада" е излишно раздут и има поне една ненужна страница, преди да се стигне до основната фабула.
Тук ревюто започна да прилича на редакторски разбор и задълбочването му е за друго място и начин.
Все пак купете тази книга, получила се е много добра. Дори и да не сте фенове на хоръра. Реално в нея има не повече от 2-3 чисто хорър разкази. Останалите са на границата с криминалето, фантастиката и колкото и да е странно - с любовната романтика („Жените на живота ми", много добра импресия).
В книгата много сериозни си личи израстването на Бранимир Събев като автор. Скокът, който е направил, от „Видеокасети", до „Човекът, който обичаше Стивън Кинг" и „Благословеният, вещицата и дявола" е много голям. С удоволствие бих прочел следваща книга на нивото на последните разкази.
Личната ми препоръка към Бранимир е малко да спре устрема си към издаване и да понаучи занаят. Талантът му е неоспорим, но има множество занаятчийски дреболии, които трябва да научи. В книгоиздателския бранш битува максимата, че всяка книга /поне за първите няколко/ трябва да е по-добра от предишните. Скокът от „Хоро на гарвани" е огромен. Но реално „Човекът, който..." е първата книга, като за пред хора или както е по-известен лафа - можеш да отидеш с нея в „Мон Парнас" /ресторантът под сградата на СБП, където се събират основните имена в нас/, да я хвърлиш на масата и да кажеш - На, четете!
И накрая - моят личен фаворит - „В какво се превръщат мечтите". Един трогателно наивен разказ за дебрите на издаването на млади автори в България, който си чувствам много близък.
И ако не се появя следващите няколко дни, да знаете че вампирът от разказа ме е посетил.

[Сесил Костадинова · Rating 5 out of 5]

На тази книга й се канех около година и половина. Притесняваше ме думичката „хорър“, която отдавна се е превърнала в татуировка върху името на автора. Предразсъдъците ми отпаднаха, когато започнах да чета и открих разнообразни в жанрово и стилово отношение разкази. Няма да ги изреждам и резюмирам – вече има достатъчно коментари за всеки от тях. Ще спомена само, че „Арлекин“ и „Котешкият господар“ веднага получиха статут на мои любимци. Забавлявах се с „Хижата“, хлъцнах от поетичното начало на „Любов моя, ангел мой“ и изтръпвах при мисълта, че мога да срещна някои от останалите герои (странни, неприятни, но и прекалено истински). Е, поне Стефан Кралев със сигурност е елиминиран ;) Тук е мястото да отдам дължимото на едноименния разказ, дал заглавие на сборника: „Човекът, който обичаше Стивън Кинг“ – интригуваща, трагикомична история, в еднаква степен фантастична и реалистична, с изключително живи образи – определено едно от най-добрите произведения в книгата. Що се отнася до най-провокативното, то без съмнение се нарича „Благословеният, вещицата и дяволът“.

[Asya · Rating 4 out of 5]

Опитът ми със сборници с разкази не е особено добър - обикновено има два-три-четири хубави, а останалите понякога са толкова скучни, че едва ги търпя. За щастие, макар в случая да не останах впечатлена от всички, не бях и отегчена или подразнена от никой.
Обещанието за разнообразие беше изпълнено. И беше удоволствие да чета произведенията на очевидно начетен човек с речник, включващ повече от 100-те най-популярни български думи (или колкото там се водеха :D).

Пълното ревю беше публикувано първо в Muse.


Арлекин - един от разказите, които харесах и чудесно начало на сборника. Надникване в ума на сериен убиец, интересна игра, тиктакащ през цялото време часовник и подобаващ край. Единственият ми мъничък проблем е, че започна с детектива и, както може да се очаква, насочих вниманието и очаквания си към него, при което накрая се почувствах сякаш японецът ни отмъкна победата.

Бягството започна с интригуваща идея. Можеше спокойно да е хитрото измъкване на някой крадец, ограбил магазина за бижута в мола или нещо такова и тогава със сигурност щеше да ми допадне повече. За какво ни беше атниутопичната обстановка? С нищо не допринесе, само създаде впечатление, че бягството би трябвало да е много по-трудно, отколкото се оказа.

Видеокасети беше предвидим за мен, но това не ми попречи да го оценя. Добре че не съм от хората, които сънуват кошмари, след като гледат филми на ужасите, защото и аз си падам по такива.

Докъде водят мечтите е друг един от тези, които харесах. Е, "харесах" не ми се струва подходящата дума, предвид колко е потискащ и кървав, но все пак. Успя да ме засегне и заради интереса ми и към писането, и към издаването на книги, и заради посланието за уважение.

Страх от страха е един от любимите ми. Съвсем простичък, какъвто ми се ще да беше Бягството. Напомни ми на моите прекрасни детски години и историите, заради които ме беше страх да се прибирам сама.

Сигурно до средата се чудех накъде ще ме отведе Към ада и изведнъж, що да видя, още един убиец. Някои писатели прекалено много обичат да измъчват героите си, но Бранимир Събев определено обича да ги избива :D Де да имаше такава справедливост за всички чудовища.

Хижата е единственият, на който помня, че се смях. Едва ли това му е била целта, но още първия абзац с мазно влизащия в автогарата автобус ме разсмя. Каква цветиста картина :D Зарадвах се и на обиколките по местни забележителности, особено след като по едно време се чудех ще има ли изобщо разказ в България. Освен това и аз бях там - дребната брюнетка, която не може да седи на едно място. И по-късно пак ме има мен, когато ставам рано - "Сори, че съм така неадекватен, но в момента се намирам в някакъв процес на събуждане" :D След това усетих накъде отива работата (и пак се смях... добре де, може би просто бях в особено весело настроение, заради няколкото минали изпита тази седмица) и най-веселият разказ се превърна в най-чудовищния. За съжаление и тук едно нещо развали края - убийството на котката. Да, да, знам, че някои хора ще завъртят очи, но сериозно - едно-единствено невинно същество (в цялата проклета хижа и трябваше да умре най-мъчително? Предполагам идеята беше унищожаване на всичко, свързано с канибалите, пречистване чрез огън и т.н., но по тази логика, Сребрин трябваше да полее и себе си с дизел.

Кралят е странна история, която ме остави да се чудя дали онова, което главният герой видя, наистина се случи или просто откачи. Клоня към второто. Ако съдя по други разкази, вероятно трябва да е първото, но що за демон ще лази като някаква сграда като обикновен гущер, когато има драконови крила и може да лети? :D

Ако Нина е права и в Човекът, който обичаше Стивън Кинг има много скрити препратки, то аз не ги открих. Може би е време пак да хвана книга на Кинг, ама къде да я вместо в графика? :D Иначе определено виждам защо е спечелил награда.

А ако смъртта от Необичайно предложение имаше вид по моята представа, щеше да има чувство за хумор и да носи костюм, шапка, шал и очила! (Ако не знаете за какво говоря, явно изобщо не ме познавате много изпускате!) Иначе историята не беше лоша и завърши с изненада, даже два от тях.

Благословеният, вещицата и дяволът започна като един по-дълъг, лесен за четене и интересен разказ... След което се превърна в оправдание за кофти порно. Жалко, че точно той е последният в сборника.


Въпреки разочароващия край на този сборник, ми е любопитно да видя новите идеи в следващия, още повече след като има и научна фантастика. Коледният панаир трябва да се проведе малко преди следващата ми сесия, така че вероятно ще го взема тогава, освен ако Нина не ме изкуши с някое прекрасно, безкрайно ревю :D

[Nina Miteva · Rating 4 out of 5]

Click, click

Следпрочитно:

„Човекът, който обичаше Стивън Кинг“
Неочаквано за мен, едноименният разказ от сборника спечели най-много симпатиите ми. Неочаквано, защото, да си призная, никак не обичам Стивън Книг. Давала съм му многобройни шансове, но нещата между нас просто не сработиха. Което ми напомня, че трябва да си дочета Линдквист.
Обратно на темата обаче. ЧКОСК беше пъстър и въвличащ, изпъстрен с много перфектно напаснати детайли и заигравки с действителността. Всичко това ме изкефи на макс. А подозирам, че феновете на Стивън Кинг биха се изкефили дори повече, защото съм убедена, че в разказа има повече скрити препратки, отколкото успях да открия. (Да речем, заглавието на разказа препратка ли е към "Момичето, което обичаше Том Гордън"?) Всички герои бяха така живи ( искам да кажа, и тези, които иначе не са си живи), че следващия път като съм в София и оглеждам "Славейков", сигурно ще търся сергията на Силвана.

„Арлекин“
Лично за мен този разказ беше черно-бял и в главата ми беше с комикс балончета за репликите. Още началната сцена носеше едно ноар усещане, а после дадох направо контраста на макс, докато всичко стана черно-бяло, докато стана като манга. Стори ми се много подходящо предвид тематиката.
Азиатската мистика се смесва умело с едно познато ежедневие. Престъпник -психопат (в ролята – Мориарти от новия „Шерлок“. Особено гласчето.), детектив, който диша никотин, а във вените му тече кофеин. Игра с прекомерно големи залози. Топчо потрива доволно ръчички!.....

„Котешкият господар“
Този си го харесах още от заглавието! И тук имаме сблъсък на култури и морал, но доста по-драматичен, отколкото в „Арлекин“, а пък красивия фон, на който се случва всичко, още повече задълбочава контраста. Главният герой, Калунга, печели веднагически читателите за каузата, а по-други параметри и читателките. Обявявам го официално за любим герой от книгата!
Освен това, на изключително задоволителния финал се почувствах като Симба на Прайд Рок, изпълнена с мрачно задоволство. Муахахаха.

„Към ада“
Категорично един от най-силните и най-въздействащи разкази в сборника! Не мога да определя кое беше по-разтърсващо – ретроспекцията или жестокият финал. Но просто няма как да не страдаш с Иво, да не поддържаш ръката му, когато я вдига, а накрая да не крачиш редом с него. Прирева ми се.

„Благословеният, вещицата и дяволът“
Заедно с „Човекът...“ това е най-богатият и развит разказ от целия сборник. Може би даже най-най! От различни ревюта, които бях чела, бях останала с впечатление, че няма да ми хареса, но за пореден път съжалих, че пристъпвам към нещо с предубеждение. Как да му отправя каквото и да било обвинение? Всичко си му беше на мястото, на точното място и в точното количество. Венефика беше уникална героиня и по своему пленителна. От споменатото трио в заглавието тя най-добре представлява всичко, което историята е – кръв, съблазън и поквара. Както и факта, че накрая всеки е прецакан от някого.

[Martin Doychinov · Rating 4 out of 5]

С тази книга, вече съм прочел всичко на Бранимир, с изключение на "Хоро от гарвани" - да се готви, като дойде времето. Макар и на ПеДеЕф на телефона, за разлика от останалите :)
Арлекин - крими за сериен убиец с афинитет към играта Го, и остър недостик на желаещи да играят с него. Жанрът не ми е сред любимите, но разказът ми хареса - много!
Бягството - добър разказ за бягство от затвора в една леко алтернативна реалност (или в близко бъдеще може би?). Добре написан, но не намерих нищо запомнящо се.
Котешкият господар - много добра описание на безчинствата на англичаните (в този случай), опитващи се да покорят и експлоатират Африка в не толкова далечното минало. Английският капитан ми дойде леко неубедителен - малко обосноваване на безграничната му злоба щеше да е на място.
Докъде водят мечтите - доста горчив разказ за трудностите на родните писатели (и издатели, хехехе). Може би основан на личен опит (надявам се - без края)?
Страх от страха - зелено училище, страшни истории, разказани в тъмното. И още нещо...
Видеокасети - Добър, но неизненадващ финал. Идеята за тематичната видеотека е силна!
Към Ада - много добър сюжет, може би леко постно написан.
Жените на живота ми - горчилката от неуспешните любови, събрана в няколко страници.
Хижата - добра идея, но не ми допадна изпълнението. НАчалото е мъчителнои, а развръзката сякаш може и да се опише по-добре - малко е като плосък американски хорър.
Кралят - тъкмо стана интересен, и свърши! :(
Любов моя, ангел мой - романтичен хорър??? Много добре, малко сплатър щеше да е на място!
Човекът, който обичаше Стивън Кинг - класа! Литературната мастурбация, изразяваща се в самовключването на автора като герой, не допринася по никакъв начин за нея. :)
Необичайно предложение - много доволно! Само не разбрах идеята на Смърта - хората да не открият безсмъртието> При това положение, май планът му е само временно решение...
Благословеният, вещицата и Дяволът - потрес! Мрачна и пошла история за монаси, вещица и демон! Без съмнение едно от най-добрите творения на лицето Събев! Комплименти!
Първият, и последните четири разказа са най-силните, като последният е най-запомнящ се, поне за мен. :) 4,32 средно за всички!

[Julia · Rating 2 out of 5]

Разочароваща, меко казано.
Няма как да не започна с откровенният мисогинизъм на автора - то не беше един разказ, не бяха два. Буквално във всеки един, женските образи са или курви, или жертви на сексуално/ насилие в разнообразен вариант, или са майки и съотвено, невидими и неми. Клиширано и жалко. Предполагам, че авторът няма никакво уважение (и най-вероятно не е имал никога) към женската половина на човечеството и ги възприема само като сексуални обекти. Браво. И това е всъщност преобладаващият "образ" на жената в модерната българска литература... *thumbs up*
Да не говорим колко плосък беше опитът за разказ "Жените на моят живот"... Мисловният процес сигурно е протекъл по следният начин:
"Трябва ми идея за разказ"
"Я да видим, самотен, гневен герой, меч, желание за отмъщение... наяве!"
"Само че кой е врагът?"
"А, разбира се! Жени! Не!! БИВШИТЕ МИ! СТРАХОТНО! Ей сега вече ще съжалят че са ме използвали и оставили!! "
Резултатът е налице.

Някои от разказите буквално ме оставиха ????! след прочит, други бяха страшно прибързани и недоразвити. Преобладаваща тематика - секс, сексуално насилие, насилие in general, разнообразни синоними за пенис, простащина, клишета, повтарящото се описание "той беше 1,80м висок, силен, мускулест, широкоплешест, с огромен чеп за какъвто съм сигурен всички си мечтаете, намръщен поглед, различен от тълпата, демек, нищо общо с вас, мекотели" - независимо дали беше "добрият" или "лошият" (в кавички, щото всичките бяха шит за мен). И това във всеки разказ. Не е нужно, просто...не. Можем да добием представа за героите и без профилно описание на всички физически характеристики, боже господи...
Добро попадение беше "Господарят на Котките", винаги ще подкрепя литературно творчество което описва жестока смърт на колонизатори и расисти.
Двете звезди са едиствено за този разказ и за "Човекът, който обичаше Стивън Кинг". Трябваше само него да прочета и да забравя за останалото от сборника...но уви...
Отказвам се да чета повече разкази, поне не от този автор. То това си беше една литературна мастурбация от негова страна. Може би щеше да е по-добре ако ги беше написал само за себе си, като героят му в "Човекът..." .

[Lammoth · Rating 5 out of 5]

Ще започна с разказите, направили по-голямо впечатление:


Видеокасети

Послание: Порното ще спаси вашата душа! Гледайте повече порно!
Е, с такова послание е разбираемо защо стана любим в сборника. С деветдесетарската си атмосфера и ръчните гимнастики на асоциалния Стилян първоначално се отвратих от порно-пристрастяването, но финалът обърна всичко наопаки :)


Докъде водят мечтите
Послание: Никога не критикувайте Бран Събев! Бран е психопат!
С този разказ направих шокиращо разкритие! Веднага разбрах, че Илиан Ковачев е алтер егото на Бран, а повечето разкази в сборника само илюстрират в поетичен вид престъпленията, които той е извършил! (същото се отнася за разказа "Към Ада", "Жените на живота ми"). Издатели, внимавайте! (и шофьори на автобуси също) :р. Сега вече знаете, защо ме е страх да напиша лошо нещо за него :р Говори се, че ходи с косачка!

Останалите разкази: Ревю: http://lammothsblog.blogspot.com/2012...

[Valia · Rating 1 out of 5]

За жалост не мога да и дам по-малко. Наистина го заслужава.
.
Затегнете коланите, мнението ми не е красиво.
Когато една книга е самостоятелно издадена, тогава очаквам всичко под слънцето. Но тъй като тази книга е издадена от издателство, което харесвам, все пак имах някакви надежди и очаквания, които се сгромолясаха.
Как изобщо тази книга се води ужаси? Всички истории вътре са скучни и предвидими, та и бебе ще се оттегчи и заспи. Някои са толкова рандъм, че чак се чудех как са му хрумнали идеите на автора. Това поне е удивително.
За мен, книгата не заслужава и една звезда, но няма как да и дам по-малко. Интересна, грабваща и вълнуваща НЕ Е. Пълно разочарование за българската литература. Стойте далеч от тази книга и не си хабете времето. (ако хобите ви е да четете ужас-ни книги, то тогава се насладете)

[Emily · Rating 1 out of 5]

единствено се срамувам и ядосвам, че сама избрах това за месечната книга на книжния си клуб. нямаше нотка на истински хорър в никой от тези разкази, но затова пък си бяха ужасни - преливащи от филмови клишета, нереалистични диалози, нездравословна доза расизъм, педофилия, насилие и хомофобия и какво ли още не. усеща се вдъхновението от самия кинг, но е прието по аматьорски начин и екзекуцията просто не е това, което очаквах. радвам се, че най-после приключи, надявам се следващият ми избор за месеца поне да си струва на прага на хелоуин :fingers-crossed:

[Anatoli Marinov · Rating 4 out of 5]

Разказите в сборника са различни, даже доста различни.
Мястото на събитието, описано в повечето разкази, е България и може би за това ги усетих по-близки и реални.

Хареса ми ми идеята за сблъсък между бивши затворници и сексулни насилници с впечатляващи атрибути и върколаци с хеторосексуална ориентация!!! Поздрави на Бранко за идеята :)

Сега ми се четат още негови разкази .....

[Alexander Draganov · Rating 5 out of 5]

Great horror tales. Branimir Subev is one of the best horror authors in Bulgaria today.

[Mihail Kostov · Rating 5 out of 5]

Общо ревю на Мишо и Радина
Мишо:

Не мога да дам обща оценка за всички разкази в сборника, защото докато някои от тях са направо гениални, други са доста банални, а един от тях ме отврати до такава степен, че се отказах да го дочитам.

Първото произведение на Бранимир Събев, което ми попадна, беше разказът му в сборника „Мечове в леда” на НКФХ. От всички разкази там, този беше определено най-стойностният и най-качествено написан, и то не само защото повечето от останалите не струваха. След това си купих първия му сборник „Хоро от гарвани” и малко се разочаровах, защото липсваше оригиналността и стила на „Кулата в леденото езеро”, но това е разбираемо, защото Бранимир е публикувал книгата доста отдавна.

Първите три разказа в „Човекът...” ми напомняха точно за разказите в „Хоро от гарвани”, най-вече заради небългарските имена и места. Винаги ми е много неприятно, когато чета български автор с главен герой Джон или Бил, а действието се развива в САЩ. За щастие останалите разкази са на родна територия (като не броим „Благословеният, вещицата и дяволът” и „Необичайно предложение”).

От останалите единствено не ми харесаха „Жените на живота ми”, защото е прекалено лиричен за моя вкус, и „Кралят”, може би защото не съм слушал песента, която го е вдъхновила.

„Хижата” и „Любов моя, ангел мой” също не ми направиха голямо впечатление.

Само „Благословеният, вещицата и дяволът” искрено ме погнуси и то не в добрия смисъл. Чиста порнография.

Останалите 6 разказа са наистина страхотни и оригинални. Героите са многои качествено изградени и описани, особено самотният онанист от „Видеокасети” и ненормалникът от „Човекът, който обичаше Стивън Кинг”.

По подробен коментар за всеки един от разказите ще прочетете по-надолу, където ще обединим коментаторските си умения с Радина. Сега тя ще си каже какво мисли...

Радина:

Аз, за разлика от Мишо, не съм писател и нямам зад гърба си никакви произведения на литературното изкуство, така че не мисля, че имам някакво право да казвам кой може да пише и кой не, но в случая обещах да се включа в коментара, защото бях много учтиво помолена и защото авторът, чиято книга е обект на нашата статия, ми се струва много готин човек (имала съм честта да го видя веднъж-два пъти). Освен това научих, че ми е колега финансист и ми беше наистина интересно да прочета нещо негово.

От всичките разкази най-много ми харесаха „Към Ада”, защото успя да ме трогне, и „Човекът, който обичаше Стивън Кинг”, защото идеята е наистина интересна, намирам за много готино, че господин Събев е включил себе си и своя приятел Адриан Лазаровски (той наистина ли си има куче?) в историята, и накрая, но не на последно място, виждам в лицето на Стефан Кралев един свой познат (Мишо).

РЛЕКИН:

Разказът е много интересна криминална история, но имаше няколко неща, които не ни харесаха. Първо, както Мишо спомена в своя обобщен коментар, действието се развива в САЩ и героите не са българи. Второ, образът на детектива, който е задължителен за криминалните истории, е излишен в случая. Не играе почти никаква роля.

Самата идея е интересна, както и финалът. Радина е играла Го и знае, че наистина е много завладяваща, но и сложна игра.

Все пак историята много страда от краткия формат.

Оценка: 10/20

БЯГСТВОТО:

За съжаление ще се изкажем доста нехубаво за този разказ. Най-малкото защото заглавието съвсем пълно разкрива какво се случва в историята – бягство от затвора. И то не по някакъв хитроумен и обмислен начин, а напълно случайна поредица от събития, която доведе до това.

През цялото време очаквахме, че накрая ще има нещо изненадващо, но за съжаление единствената изненада беше, че такава няма.

Оценка: 4/20

КОТЕШКИЯТ ГОСПОДАР:

Подобно на „Арлекин” и този разказ има много интересна идея, но не е напълно развит. Финалът е предвидим и с нищо не изненадва. До известна степен са интересни терзанията на мисионера, но този мотив е прекалено бегло засегнат.

Като цяло се чете леко, но с нищо не впечатлява и с нищо не дразни.

Оценка: 7/20

ДОКЪДЕ ВОДЯТ МЕЧТИТЕ:

И тъкмо когато бяхме започнали да се отчайваме и да се чудим с какви очи ще погледнем автора на книгата, след като напишем коментара, стигнахме до „Докъде водят мечтите”, който ярко се отличава от останалите.

Макар че мненията ни се различават, и двамата сме съгласни, че този разказ е по-добър от предишните три. Не само заради българските имена и действителност, но и заради интересния начин, по който е представена нестабилната психика на младия писател от разказа. Авторът до самия край не показва мислите му, но от текстовете и държанието му ясно проличава въздействието, което думите и критиките на редактора имат върху младежа.

„Докъде водят мечтите” е интересна метафора за болното състояние на родната мечтателност.

Финалът е странен, но логичен, като се има предвид случващото се в разказа. На някои може да им дойде в повече, но други със сигурност ще усетят хумористичната нотка накрая.

Оценка: 17/20

СТРАХ ОТ СТРАХА:

Доста е трудно човек да понастръхне от страх докато е в добре осветен влак без купета с още 150 човека във вагона, но точно такъв беше ефектът върху Мишо, докато пътуваше към Бургас.

Разказът успява да се докосне до най-страхочувствителната част от душата на читателя – това, което с края на детството закърнява, но никога не изчезва напълно и ни кара да се страхуваме, когато влизаме в изоставени къщи или когато има гръмотевична буря.

От друга страна, както допълва Радина, сюжетът реално не предлага нищо ново и ако човек не е предварително настроен да се плаши от такива неща, ако никога не е викал духове или Дама пика и ако никога не си е разказвал страшни истории с приятели, както е в нейния случай, едва ли ще разбере кое е толкова плашещото в историята.

Трябва да дадем допълнителни точки на Бранимир, защото е успял да придаде различно звучене на децата, характерно за родните им места и така диалозите са станали много разчупени и живи. Все едно е дословно записан разговор между реални деца.

Оценка: 18/20

ВИДЕОКАСЕТИ:

Тук по много интересен начин е преплетена пародията със социалния реализъм. Главният герой, Стилиян Калчев, е смешен и жалък, но авторът се е постарал да изгради подробен психологически портрет на героя и да го мотивира, така че образът е напълно правдоподобен. Още в ранно детство на Стилиян е причинена травма, заради незаинтересоваността на родителите му. Той е оставен на грижите на баба си и дядо си. Това го превръща в отшелник и става причина за поведението му, което в подробности е описано.

Финалът е неочакван, странен и на пръв поглед забавен. Но когато човек се замисли над проблемите, които авторът засяга, осъзнава, че изобщо не е толкова смешно, а дори напротив – малко е страшно.

Разказът може да се стори малко тежък на някои хора и това е основната причина Радина да не го харесва особено.

Оценка: 15/20

КЪМ АДА:

На първо място искаме да поздравим Бранимир за интересната структура – събитията в настоящето са рамка на целия сюжет. В отделните епизоди, когато предлагат на Иво да го вземат, се наблюдава много интересна гр��дация – цигани, таксиджия и мацка – които, след прочитането на разказа става ясно, са символ на различните пътища, по които героят би могъл да поеме, за да избегне предварително избрания път – а именно към Ада.

Между тези епизоди, които само разпалват любопитството, виждаме предисторията и малко по малко разбираме какво точно се случва. Финалът на разказа е кулминация и на настоящето, и на предисторията.

Може малко да се спори дали посланието е правилно. Бранимир сякаш (поне Мишо така го разбира) издига „народното” правосъдие над официалното. Радина обаче напълно подкрепя решението на Иво.

Във всеки случай се е получил страхотен разказ. Който напълно си заслужаваше четенето и дискутирането след това.

Оценка: 20/20

ЖЕНИТЕ НА ЖИВОТА МИ:

Това е единственият разказ в цялата книга, който Радина хареса повече от Мишо.

Символите и образите са ярки и въздействащи, но проблемът с това произведение е същият като при поезията – авторът внушава чувства и емоции, чието най-правилно тълкуване е известно само на него. Такива произведения са много приятни за писане, но трудни за четене.

Оценка: 8/20

ХИЖАТА:

За два от предишните разкази се оплаквахме, че нямат обрат и изненадващ край. Този има, но те са само в минус.

Разказът започва много силно. Описанията, диалозите и героите са реалистични и завладяващи. Тогава обаче започва втората част, която е забавна като идея, но това не компенсира някои от недостатъците на финала.

Самото въведение във втората част – очите и пръстите – беше като извадено от евтин филм на ужасите. Интересно ми е колко ли пъти Бранимир е ял кебапче и е попаднал на телешко око в него? Със сигурност имаше и друг начин да се разбере къде са отишли изчезналите гости.

Битката също беше нелогична и недомислена.

Уау, звучим ужасно критично. Не искаме да изглежда, че разказът не е добър, просто е под нивото на повечето от останалите в книгата.

Оценка: 10/20

КРАЛЯТ:

Не, не става въпрос за Стивън Кинг. За съжаление.

За „Хижата” казахме, че започва добре, но завършва зле. Този започва добре, но не завършва. Изглежда все едно авторът е започнал да пише, омръзнало му е и е лепнал някакъв недомислен финал.

Началото на разказа, обаче, е просто перфектен – героят Геро е така добре описан, че няма начин читателите да не му влязат в положението и да им се прииска да разберат какво ще се случи с него от тук насетне. Също така, когато започва свръхестествената част от разказа, всичко навежда на мисълта, че това ще е много силно и въздействащо произведение. Точно тази страхотна първа част прави претупания финал толкова забележимо неподходящ.

Оценка: 6/20

ЛЮБОВ МОЯ, АНГЕЛ МОЙ:

С извинение, но заглавието звучи като текст на чалга песен.

Също така цялата първа страница, която представя гледните точки на двамата влюбени е излишна. Финалът също е банален.

Дотук с отрицателната критика – средната част е много сполучлива. Представянето на бандата отрицателни герои – всеки със собствената му грозна история – правят разказа наистина плашещ, заради реализма на цялата ситуация. Героинята, на която не й мърда изнасилване, може да бъде всяко младо момиче, което има нещастието да попадне само на групичка такива. А личности като тези в нашия свят ги има колкото щеш.

Оценка: 11/20

ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ОБИЧАШЕ СТИВЪН КИНГ:

Стигнахме и до разказа, който е дал заглавието си на целия сборник.

Талантът на Бранимир Събев да изгражда реалистични образи, които будят съжаление и погнуса, достига своя връх в това безспорно великолепно произведение. Стефан Кралев е толкова истински във всяко едно отношение, че човек спокойно може да усети миризмата, лъхаща от омазнения каскет на младия мъж. Още с първата част, представяща кражбата на „Огън” от славейковската сергия, успя да ни спечели за фенове на разказа.

Освен с героите си, разказът впечатлява и с хумора и с реалните личности, които Бранимир е влючил в разказа, включително и самия себе си като шофьор на микробус с плодове и зеленчуци.

Единственото, което малко подразни Мишо, беше, че самият Кинг е намесен в цялата тази побърканост. Нещо, което Мишо много не одобрява. По-добре да не се бяша появявал, че и даже да се вдъхнови от цялата работа за заглавието на „Под купола”. Радина обаче го намира за доста забавно.

Оценка: 20/20

НЕОБИЧАЙНО ПРЕДЛОЖЕНИЕ:

Този разказ ни беше познат още от сборника „До Ада и назад”.

И двамата сме много впечатлени от изграждането на противоречивия образ на главния герой, който, като всеки човек, е изтъкан и от добро, и от зло.

Самото необичайно предложение не е чак толкова оригинално, макар и идеята да е интересна, а крайното решение на главния герой е малко необосновано.

Диалозите, които са по-голямата част от разказа, са забавни и се четат много лесно.

Оценка: 15/20

БЛАГОСЛОВЕНИЯТ, ВЕЩИЦАТА И ДЯВОЛЪТ:

Този разказ и двамата не успяхме да го прочетем, защото, въпреки интересната атмосфера (манастир, вещица, магии), бяхме погнусени от чистата порнография, която представляваше по-голямата част от текста.

Мишо се отказа, когато за да очистят прегрешилия монах, се наложи всички останали да го изнасилят. Радина не стигна и до там.

Нямаме идея защо Бранимир е решил да напише, а още по-малко да включи разказа в сборника, но сме на мнение, че това само понижава качеството на книгата, която е едно от най-добрите произведения на съвременната българска литература.

Оценка: 2/20

Заключение:

Макар книгата да беше рекламирана като сборник с хорър разкази, тя по-скоро е едно изследване на обърканата и обеднялата душевност на съвременните българи. Героите на разказите са обикновени хора, които ежедневието, рутината и социалната несправедливост са белязали по някакъв начин.

Освен от литературна гледна точка, книгата е много качествана и като издание – дизайнът на корицата е много подходящ и се усеща, че Ибис са голямо издателство, които си разбират от работата (без да броим сюжетите на повечето им книги).

Крайна оценка: 12/20

[Radostina Gencheva · Rating 1 out of 5]

Съжалявам да го кажа, но не успях да дочета всички разкази в сборника . Първоначалната идея за взимането на книгата беше да прегледам творчеството на съвременен български автор, който използва име на световно признат писател. Въпросът беше "а дали не е похват да привлече внимание?". Другото, което не ми допадна бяха леко преувеличение определения за някои от разказите, дадени на задната корица . " Арлекин" е крими да, но дали е първокачествен. "Бягството" беше приличен , но не и за определението антиутопия. " До къде водят мечтите " започна обещаващо - имаше реално съществуващ проблем, докато не дойде повратният момент с молива в окото, след който останах да се питам "защо? ". За останалите прочетени разкази няма да продължа с коментарите, защото някои от тях са били оценявани от комисии и награждавани.

[Милен Колев · Rating 5 out of 5]

След прекрасния сборник „Избраникът” на Явор Цанев, реших веднага да продължа с българската вълна от стойностни автори с „Човекът, който обичаше Стивън Кинг” на Бранимир Събев и не сбърках въобще. Преди да започна книгата, бях сигурен, че ще се сблъскам с разнообразен сборник, като даже и тези ми очаквания бяха приятно задминати.

„Арлекин” – Една донякъде класическа криминална история за интелигентен сериен убиец, който е маниак на играта Го, и преследващия го детектив. Историята е разказана по много увлекателен начин, като краят е доста оригинален.
Разказът заслужено печели голямата награда в първото издание на Националния литературен конкурс на Софийския университет и Фондация „Климент Охридски” през 2007г.

„Бягството” – единственият разказ в сборника, който ме остави със смесени чувства – много готин главен герой, интересно замислено място на действие, но въпросното бягство ми се стори много лековато показано, очаквах да му е много по-трудно на Хенри О’Брайън.

„Котешкият господар” – страхотен разказ, един от най-любимите ми от сборника. Пренася те директно в Африка и те държи в напрежение до края.

„Докъде водят мечтите” – eдин млад писател иска да пробие на пазара… каквато и да е цената, която трябва да заплати.
Отново много майсторски разказ, като си го представях през цялото време като кадри от филм.

„Страх от страха” – този разказ ме върна в далечните времена, когато съм ходил на зелено училище. Само, че нямам спомени да сме си разказвали толкова страшни истории, като тези в произведението.

„Видеокасети” – Бранимир Събев е страхотен психолог и тук за пореден път описва един на пръв поглед обикновен човек с малко странни вкусове.
И този разказ ме върна в спомените, когато близо до нас имаше една гаражна видеотека с пиратски касети, от която си взимахме предимно дублираните от един човек осемдесетарски и деведесетарски екшъни и тук-таме по някой ужас. Със сигурност се радвам, че собственикът не беше като този в разказа. :P
Финалът на „Видеокасети” е повече от брилянтен и не знам кой фен на хоръра няма да изпадне в екстаз, докато го чете.

„Към Ада” – една на пръв поглед обикновена история, в началото на която се чудих какво ли ще последва и щом то стана, бях като зашеметен. Това се и очаква от добрите писатели – да ти задържат вниманието и да се чудиш с трепет какво ще стане с развитието на сюжета.

„Жените на живота ми” – много поетично и романтично произведение, което показва, че Бранимир Събев обича да е разнообразен.
Тук си представях прочетеното в живописни картини в стила на импресионизма.

„Хижата” – това беше първият разказ на автора, който прочетох преди доста време във форума на „Цитаделата” и бях като гръмнат. След изминалото време отново си го припомних и забелязах неща, които преди време ми бяха убягнали. Страхотен пример за качествен хорър, като с удоволствие бих прочел и друг разказ/разкази с главен герой Сребрин Дорианов.

„Кралят” – един кратък, но много хеви-метъл разказ. :)

„Любов моя, ангел мой” – произведение, което започва толкова ефирно и романтично, че първоначално направих паралел с „Жените на живота ми”, но после всичко се преобръща и сякаш бях ударен с чук, когато се запознах с трима от най-неприятните антагонисти, които съм срещал на литературен терен. Но въпросните злодеи дали знаят срещу какво са се изправили?

„Човекът, който обичаше Стивън Кинг” – Магнум опуса на сборника. Тук Бранимир се е развихрил на максимум, сътворявайки едно силно психологично произведение и с типичната си обективност при разказване, разгръща една история, която си струва да си екранизира. Стефан Кралев определено е много колоритен образ и донякъде го сравних със Стилиян Калчев от „Видеокасети” – герой към който едновременно изпитваш съжаление, но и страх.
Разказът печели голямата награда в Националния литературен конкурс на Софийския университет и Фондация „Климент Охридски” през 2010г.

„Необичайно предложение” – също изключителен разказ с много фентъзи елементи, пълен както с весели моменти, така и с много, много философия.

„Благословеният, вещицата и дяволът” – колкото философия имаше в предния разказ, толкова секс имаше в този, че и повече. Произведение, което смесва балансирано еротиката, ужаса, погнусата и хумора, оставяйки те замислен след мрачния си край.

Какво може да се каже в заключение? Че сборникът си заслужава и то много. Бранимир Събев е роден за да пише, това си личи от майсторството, с което са написани разказите. Скоро време продължавам със следващите му сборници, а на него лично пожелавам да е все така креативен, творящ разнообразни и най-вече изпипани произведения.

[Ана Хелс · Rating 5 out of 5]

Издателство Ибис досега не можаха да ми поднесат някой наистина добър автор - нито Стефани Майер-уона-би-то Клеър и нейните ангели, демони или каквото бяха там дразнещи хлапета, нито историите за кифлата Кейт и розовата вампирска сперма, нито сравнително недразнещата сага за сукубуската със съвест и любов към книгите. Не си причиних ужасяващо повторяемите Майер сюжети за тъпото ново момиче в града, което винаги се оказва много специално и главните вампири или демони или каквито и да са там гноми на града/селото/училището винаги, ама съвсем винаги се налюбват с нея за десетина страници време. И сега - изненада, Ибис издават разкази, и то хорър, и то български, и на всичкото отгоре - на млад автор . Туше.

Който посгреши да се разходи из блога ми ще забележи, че аз лично се интересувам силно от млади български автори на фентъзийни неща, и покрай купищата откровена плява понякога намирам и някой многообещаващ автор, по когото не плюя с обичайните си жарки словесни каламбури. Като Бранимир. Първият му сборник си страдаше от обичайните проблеми на първите книги - хубави идеи, но недоразвити, дразнещи елементи, липса на ясна посока и връзка, но все пак демонстриращи потенциал литературни етюди. И вече явно е дошло време на този потенциал да поизбухне, за мой читателски късмет - доста качествено. Човекът... показва огромно развитие в сравнение с предишните му работи, с много по-голямо разнообразие на идеи, финали, герои и места, върху които явно е работено много, ама наистина видимо много внимателно, за да се получи прилично добър краен продукт. Разказите са наистина всевъзможни, за всеки по нещо, успешен опит за изследване на ужаса из повечето възможни източници и дълбини, като по-голямата част е странно пренесена на наш, български терен. Доста хитър ход между другото, когато главните герои са Иван и Мария, и Ванчо разкъсва с нокти корема на Мимето, а тя на своя страна се храни бавно с очите му, винаги звучи някак много по-възможно, по-близко и определено по-стряскащо. Интересно е и демонстрирането на познания относно характера на българския книжен пазар, книгоиздаване, както и всички хора, заети по някакъв начин с книгите, макар и понякога предадено по доста особен и страховит начин, който едновременно радва и смущава възможните желаещи за среща с младия хорърист.

За да не зазвуча изродски клакьорско - все пак Събев не е Лазаровски, и има още хляб да изяде и бира да изпие дорде стигне Лъвкрафтовския почерк на Адриан, който между другото е страничен герой в заглавния разказ, заедно със самия автор - доста смела стъпка да претрепеш себе си дори на хартия в името на добрия текст. Но точно това се е получило доста добре, признавам. Някои от разказите обаче бяха страшно силни, а други - доста по-бледи и някак недовършени. Липсваше ми и достатъчно фентъзиен елемент, а знам че Бранимир го може фентъзито. Чудовищата в сборника са по равно свърхестествени и плашещо нормални, в ролята на злите са както Фреди Крюгер, така и нормалното пишлеме, което си пие кафето сутрин на спирката. До древните вещици се мъдрят превъртели шахматисти, десетина вида озлобени дяволи се бутат ядно до литературни лауреати-канибали, отчаяни начинаещи писатели на хорър разкази мерят бицепси с повелители на диви котки. Впечатляващо разнообразие, наистина. Но любимият ми разказ ще остане неочаквано красивия Жените на живота ми, напомнящ силно на новата ми страст в сюрреалистичния хорър Танит Ли, за който искрено поздравявам Бранимир. И тупам нервно с краче питайки кога ще направи и един сборник с фентъзи или поне да кандидатства в конкурса на MBG Books за нов български фентъзиен роман. Щото ми се чете още от него.

[Eлина · Rating 2 out of 5]

Често ми се случва да се чудя дали да купя една книга, или просто да я заема от библиотеката и случаят с "Човекът, който обичаше Стивън Кинг" на Бранимир Събев не беше по-различен, тъй като нямах предишен досег с творчеството на автора, а не ми се щеше излишно да прахосам пари за нещо, което може би няма да ми хареса. Затова сега се радвам, че избрах библиотеката пред книжарницата, защото останах малко недоволна. Г-н Събев, моля да ме извините!

Разказите, които ми харесаха най-много в сборника бяха "Арлекин" (моля някой да ме научи да играя Го; обещавам, че няма да му видя сметката) и "Благословеният, вещицата и дяволът", поради простата причина, че обожавам криминалетата и вещиците. След тях се нарежда "Необичайно предложение" с невероятния образ на Смъртта и може би Страх от страха, защото ми припомни за детските години (мисля, че страшните истории много ме фрапираха и тогава). "Човекът, който обичаше Стивън Кинг" не беше зле - накрая чак ми стана жал за Кралев. Само не разбрах смисъла на кошмара му по едно време, ама може и да не съм чела внимателно. Нищо де. "Бягството" ми хареса, макар и малко кратичко да беше, а за "Хижата" ме е яд извънредно много, понеже започна много добре, но впоследствие продължи и приключи по особено предвидим начин. За съдбата на героинята се досетих още като изчезна, но защо и домакините се намесиха после? И те ли са се наслаждавали на същата храна като любимия ми Ханибал Лектър?

Част от останалите произведения просто ми бяха безинтересни, а други не ми допаднаха като стил. При "Котешкият господар" пък ме терзаеше един въпрос - как се разбираха тия африканци с англичаните? Но въпреки това ми беше интересно да чета за младия Калунга и "братята" му. А пък началото на "Любов моя, ангел мой" беше просто прекрасно, но нужни ли бяха всички тия цинизми? Вярно, че се очаква речника на няколко определени герои (или направо да кажа "злодеи") в тоя разказ да е съставен предимно от такива цветисти думички, ама по едно време ми дойде в повече. "Кралят" и "Жените на живота ми" просто не можах да разбера...

В момента пробягвам набързо през съдържанието, защото ми се искаше да кажа по нещо за всеки разказ преди да върна книгата. Виждам, че са ми останали два разказа, които също ми направиха впечатление. "Докъде водят мечтите" направо си ме депресира, защото показва, че в България е страшно трудно за младите писатели да пробият. Към края обаче ме погнуси до някаква степен. Малко ме обърка и фактът с писането на младия Илиан Ковачев, но може би излишно задълбавам. (Я, случайна игра на думи! Нищо де, четете и ще разберете.) "Видеокасети" е последен, но не и на последно място, защото определено ми създаде проблеми със заспиването (и плюс-минус няколко кошмара). Помня, че в няколко ревюта, които изчетох предварително, сюжетът на "Видеокасети" се загатваше съвсем бегло. Но макар тогава да не разбирах, сега мога да се присъединя към общото мнение, че порното ще спаси света. Това ме накара да се зачудя и за другите жанрове. Г-н Събев, какво ще кажете? Какъв цвят са историческите драми?

Общо взето, с такова впечатление останах от този сборник и вече бързам да го върна, но не само, защото някой друг читател може да го оцени повече от мен. Не... Просрочих го със седмица. А май бяха две?

[Петър Панчев · Rating 5 out of 5]

http://knijenpetar.blogspot.com/2014/...
Бранимир Събев е създал шарена палитра от необичайни разкази, които влияят на всички сетива и не отпускат дори за миг. С малки изключения, този сборник е поредното доказателство за умението му да създава кошмари, а краят е невероятна смесица от извращения и мерзост.

[Mary Landser · Rating 5 out of 5]

ЖЕС-ТО-КО!!!
Особено разказът "Благословеният, вещицата и дяволът" - УНИКАЛЕН!!! Как е измислен просто ... баси фантазията има Бран!!!
Всички са адски силни, и "Човекът, който обичаше Стивън Кинг", и останалите - нема слабо просто!!!

[Polly · Rating 1 out of 5]

Книги като тази ме карат да се отчайвам от българската литература

[Слави Ганев · Rating 5 out of 5]

Купих си я от панаира и то с автограф! Така имах възможността да стисна ръката на един от авторите на книжни блогове, които следя (виж колонката по-долу). Трябваше ми обаче цяла седмица преди да събера достатъчно време и да изчета книгата за няколко часа. Преди това се задоволявах с някой и друг разказ в метрото. Защо ви разказвам всичко това? Ами защото едно от доказателствата ми, че книгата си струва е именно комичната ситуация, която се наложи да изживея в метрото - на два пъти потеглих в грешна посока, защото се улисах в четене. Не е майтап!

Сборникът е излязъл миналата година и събира 14 разказа, повечето доста кратки. Жанрово те са много разнообразни и можете да срещнете типичен ужас, фентъзи и исторически елементи, екшън, криминале, трилър, еротика. С други думи - за всекиго по нещо.

За пръв път чух за Бранимир Събев от самия него - случайно попаднах на блога му. После разбрах, че има издаден сборник разкази, който беше публикуван в Мрежата. Казва се "Хоро от гарвани" и събира ранни творби на автора. От него прочетох няколко историйки. Имаха добри идеи, но определено в реализацията имаше още много какво да се желае.

Тук нещата са отишли на ново ниво. Идеите са все така добри, но и техниката на автора се е извисила много над тази в "Хорото". "Човекът, който обичаше Стивън Кинг" също е типичен сборник за писател в ранните си години. Разказите се разминават по стил в едни или други нюанси. Младите автори винаги първоначално се лутат между един или друг вече утвърден писател и наподобяват неговите похвати. Това става обикновено, както волно, така и неволно. Тук също е така. Поради големите различия между отделните заглавия в книгата смятам, че те, със сигурност, са писани в голям интервал от време, т.е. не в рамките на 1-2 години. Определено една част са много по ранни от последните няколко разказа. Много силно е влиянието на Стивън Кинг, например, чест похват на Бранимир Събев е да ни връща ретроспективно към различни биографични данни за героите си - нещо което Кралят на ужаса също прави непрестанно. В последните три разказа обаче той сякаш е открил себе си и демонстрира личен стил, почти или напълно завършен (трябва да прочета повече за да го твърдя).

Обаянието в стила на Бранимир Събев е в това, че той използва някои чисто разговорни думи, които обикновено не бихте срещнали в повечето художествени книги. По това текстовете му отново понапомнят Кинг, който понякога прави същото.

Първите три разказа са определено по-ранни или така изглеждат. Те и "Хижата" наподобяват по "механика" на онези, които са публикувани в "Хоро от гарвани". Написани са сравнително "по холивудски" и на пръв поглед изглеждат по-повлияни от сюжетите и изразите в различни популярни филми (третият не толкова). В "Арлекин" ни се открива възможността да надникнем в ума на сериен убиец, психопат, вманиачен в играта Го (може би ще я оприлича на онова, което тук наричаме "шашки"), който играе с жертвите си преди да ги убие. Разказът не е лош. Идеята е страхотна и добре е развита. Но исках мистерията да продължи да се заплита. Вместо това изходът бива предрешен много рано - още в първите страници, което прави историята предвидима. Има и една логическа грешка, или аз просто не мога да схвана:

Как разследващите разбраха, че убиецът е бял и играе Го с жертвите си преди да го хванат и при положение, че нямат свидетел. Да кажем, че е бял, добре може да са го мернали някъде, но че играе... до колкото разбирам това той правеше тайно.

"Бягството" ни вкарва е един меко казано екзотичен и особен затвор в САЩ, който не би могъл да съществува, не и във вашите представи. Отново много разчупена идея, макар и да прилича по всичко останало на десетките затворнически филми, които всички сме гледали. Повествованието отново е на ниво и историята е забавна, но за мен се развива прекалено набързо, искаше ми се да е по-дълга и детайлна.

"Котешкият господар" за мен е крачка напред от първите два. Определено тук започвам да виждам някакви наченки на собствен стил у автора - много по-отчетливи от тези в споменатите до сега разкази. В него ще се запознаете с африканско племе и неговите английски колонизатори. Един млад нубиец ще покаже особен талант, който дава фантастичен заряд на разказа. Хареса ми и основната идея - навсякъде, във всяка раса и всеки народ, има както боклуци, така и достойни и честни хора, които не биха цапали ръцете си с чуждо страдание.

"Хижата", за която споменах вече, е разказ за литературен конкурс в Шумен, който се превръща в неочаквано приключение за неговите лауреати и който един от тях със сигурност ще помни завинаги. Тук историята е напълно непредвидима и отново стилово има нещо различно. Нещо покълва и чака да порасне. В какво обаче се е превърнало се вижда в следващите разкази.

Три разказа може би следва да наречем "сюрреалистичен лиризъм", както пише на задната корица за един от тях. Аз бих нарекъл с по-обикновеното "лирика в проза". В два от тях основната идея е само загатната. Както казват сюрреалистите "това не е лула". Да, гледаш го, прилича на нея. Даже е нея. Но не е. Авторът иска да каже нещо зад формата и картината. Сюжетно тези два разказа не са толкова развити, както казах, за тях важни са картините, които описват и различните загатвания, които ни оставят. Първият е "Жените на живота ми". Аз лично не прозрях съвсем идеята. Иначе обстоятелствата са интересни. Гробище, мрачно и черно, самотник с тъжни мисли за отминалите си любови. Какво ли се крие в тъмнината около него? "Кралят" е другият такъв разказ. Един смазан от живота човек открива... шанс в живота? Е, предполагам. Вдъхновен е от песен, която не съм слушал и не бих могъл да зная. И в двата има зачатъци на реален сюжет, той обаче не е важен. Важна е лириката и формата. И двата са много добре развити и с завидно добро повествование. Както казах, разказите идеално илюстрират развитието, през което минава един млад писател. Стига се до там, че лириката придобива сюжет в "Любов моя, ангел мой". Тук тя започва да отстъпва, но е налична. И то не само в началото, но през цялото време. Идеята отново е интригуваща. Мъж и жена изгарящи от страст един към друг. Гора и на пръв поглед - самота. Трима... изверги, които не знаят какво ги очаква. Понякога дивите зверове са по-хора от родените такива. Развоят е много предвидим ако си чел достатъчно ужаси, иначе по всяка вероятност би бил изненадващ. Финалът... за мен е грешка. Не биваше последната сцена да се опише така, а по-скоро в стила на началото - поетика и лирика.

Бранимир Събев прави още една крачка напред със "Страх от страха", където няколко ученици от прогимназиалните класове си разказват страшни и странни истории докато са на ваканция в стара и занемарена соц. сграда. Историйките са кратки, някои от тях доста шантави и поднесени със забавен тон. На някои от тях дори малко се засмях. Една-две съм срещал в други книги - сборници с народни легенди, предания и обичайно право. Интересно - събрани именно от Северозападна България, от която са учениците в разказа. Не знам дали е имало някакво проучване или авторът си ги знае по-принцип, тъй като и той е от същия регион. Финалът е забавен и неочакван. Историята прилича на някои разказани от Уошингтън Ъруинг, само дето той би се спрял по-обстойно на всяка отделна нейна част.

В "До къде водят мечтите" пак се усеща чуждо влияние. Стивън Кинг и още някой, който се страхувам директно да назова, защото не съм сигурен кой точно. Млад български автор иска да публикува свой разказ в новоизгряващото българско издателство "Нова Зора". Двамата ни герои - писателят и издателят следват своите мечти. Единият е пожертвал личния си живот, другият тепърва има да губи, за да се издигне в кариерата. Мечтите могат да са пагубни, но не и колкото липсата на самообладание и контрол на нервите. Развоят на разказа не е съвсем предвидим. Но това, което ми направи най-силно впечатление е, че тук нищо не става случайно. Всеки детайл е от значение за развитие на историята. Авторът ни остава знаци. Дори ако главният герой реши да пусне една вода това има някакво значение. Това внимание към детайла е умение, което повечето млади автори не притежават. Затова "До къде водят мечтите" е още една брънка в развитието на писателя.

Между другото на едно място фамилията на един от героите незнайно защото се променя - редакторски пропуск.

"Към Ада" водят три неща. Наркотици, кръв и един зиг зауер. Разказът е много добре построен. Докато не го завършиш не знаеш нищо. Повтарям - нищо. Нямаш никакъв шанс предварително да усетиш какво ще се случи, въпреки че авторът е оставил своите подсказки. Ще се хванеш на въдицата, капанът ще изщрака и ще се окаже, че се е случило нещо коренно различно от това което си очаквал. Едно момче иска да стигне до Свищов, не бърза, няма за къде. Кой ли ще го закара и каква тайна крият мислите му? От правна страна сюжетът е невъзможен за осъществяване, но на кой му пука? Такива подробности се набиват на очи само ако си обсебен от работата си като мен.

"Видеокасети" е още един страхотен разказ. Зареден с малко магия и доста повече ирония. Стилян е истински фен на филмите на ужаса и порнографията. Една от страстите му ще надделее и той ще се окаже в незавидна ситуация, а е можел да се хвърли в нещо, за което милиони по света мечтаят. Е, всеки сам си избира приоритетите. Чудя се дали разказът има поука :D Прочетете и ще разберете.

Внимание, остават само три разказа! Колкото и да е рисковано да твърдя това, смятам, че авторът е проявил себе си най-силно в тях. Не само себе си, но и умението, което има в писането.

"Човекът, който обичаше Стивън Кинг" - е великолепен разказ. Саркастична... трагикомична история на един неудачник, чиито живот е пълен провал. Той вижда един смисъл в него и това е Стивън Кинг и неговите книги. Човешките мании и резултатите от тях. Фикс-идеите, които водят до лудост. Героите са пълнокръвни, забавни, интересни, живи. Имат своя индивидуалност. До толкова, че от както прочетох този разказ се оглеждам наоколо за чичко Стиви Крадльото, когато минавам покрай пл. Славейков. Най-лошото е, че напълно разбирам този герой. Хаха! Ние книгоманите си приличаме, смешно, тъжно, каквото искане, но е истина. Не сме по-добри от алкохолиците. Може би само малко.

"Необичайно предложение" - според мен той е написан без особени влияния от други автори. Бизнесмен се е разделил с живота и е захвърлен в небитието. Самият Косач има да му предложи нещо, за което мнозина биха се изкушили. Двамата водят задълбочен разговор. Смъртта е представена като вездесъща и изконна. И може ли да бъде иначе? "Две смърти няма, без една - не може!" Или може би може?! Прочетете, ще разберете.

"Богословеният, вещицата и дяволът" - дяволът показва рогата си, а Събев - стила си. Според мен най-разгърната история. Най-добре написаната и систематизирана. Не, че другите не бяха, просто тази е идеална. Вярно, много похот, но да перифразирам Шекспир: Ако ви харесва. Но честите описания да плътски сцени, които са доста подробни и понякога брутални не нарушават сюжета. Те са част от него. Не са самоцелни, а имат да ни покажат частица от случващото се. Т.е. не са вкарани, само за да привличат погледи, както стана модерно напоследък. А и идеално се допълва със всичко останало, което се случва - пиршество на греха в един манастир. Вещица, която е прекарала над половин хилядолетие в вакханалии и продължава да живее, предимно заради тях. Дявол, който ще се възползва максимално от случващото се и богословен, който единствен ще остане непокварен. За мен е грандиозен разказ, който би написал Клайв Баркър.

Когато четох първите разкази в сборника си мислех, че Бранимир Събев е добър, но ще са нужни още години, докато ни зарадва с нещо наистина страхотно. Когато привърших книгата, вече знаех, че тези години са изтекли. Смятам да следя внимателно бъдещото му развитие, защото имаме какво да очакваме!

[Димитър Запрянов · Rating 2 out of 5]

Арлекин – автора е вложил голямо проучване в научаването правилата и тънкостите на играта ГО, за което има моите адмирации. Края на историята обаче за мен беше незадоволителен. Всичко свърши прекалено лесно. Няма сблъсък между инспектора и убиеца, всъщност ако напълно прехахнем инспектора от историята, а разказа се развиваше само от гледните точки на убиеца и японеца края с нищо нямаше да е по-различен. Инспектора е там само за да обясни на нас читателите правилата на играта, но това лесно можеше да се препише на японеца или убиеца.

Бягството – ???? Тавана на търговски център превърнат в затвор WTF ???? На кой бюрократ би му хрумнала подобна идея? Кое правителство би удобрило подобна идея? Нима на хората, които посещават търговския център им е все тая, че само на стотина метра над тях се разходат закоравели престъпници, чието място е в някоя дълбока дупка на другия край на света, за предпочитане с усмирителна риза и наморник.
Директора също се пита това, но нито той нито ние получаваме отговор на въпроса. Вместо това направо скачаме в екшъна... който не може да се нарече вълнуващ.
Готиния влиза и излиза от затвора просто така, все едно е нищо използвайки най-големите клишета познати на човечеството.
Накрая се дава информация за Промяната и какво точно представлява. За жалост въпросната информация по никакъв начин не е свързана с разказа, който четем. Ако историята се развиваше около Промяната и войните на отделните нации според мен би излязъл доста добър разказ или дори роман. В този си вид обаче тази информация е просто излишна.

Котешкият господар – Как англичаните се разбират с африканците? Няма преводачи. От начина по-който е написана историята и опитите на свещенниците да покръстят диваците и да ги научат на Библията се предполага, че се разбират на английски. Как обаче нубанците са усвоили толкова перфектно езика, при положение, че белите хора гледат на тях като на товарни животни. Дори да са научили нещо на английси от свещенниците то щеше да бъде проповядване на божието слово, а не как да заплашваш войник.

Докъде водят мечтите – „- Аз имам написан само този разказ, в момента пиша втори“
Няколко реда по-надолу „ –Досега да сте издавали нещо свое някъде – роман, разказ, статия, стихотворение – нещо?“
Показва много добре каква е ситуацията с книгоиздаването в България, но освен това е доста скучен.

Страх от страха – За историята с жената и върколака: Жената си стои вътре в колата, от някъде изкача вълк и я напада.Тя вместо да се заключи на сигурно в колата какво би направил всеки разумен човек, отваря вратата и започва да го рита и блъска......
„Метълите започнали да мъкнат и разни нормални, обикновени хора...“ хахаха От кога да си метъл значи, че си ненормален или необикновен.

Видеокасети – Пълен е с препратки към филмите на ужасите. Хората почитатели на жанра може да го харесат, но лично аз не съм фен.

Към Ада – Кратък и ясен. Хареса ми

Жените на живота ми – Този не го разбрах. Въпросния мъж през живота си е имал пет жени, които е обичал, но нещата не са се получили и затова ги вика всичките на едно гробище и ги убива. Това е, нищо повече, нищо по-малко. Наистина не виждам смисъла от разказа.

Хижата – Започва като туристическа реклама на град Шумен. Доста добра всъщност, кара ме да искам да посетя града. След това прераства в пълно мазало с канибали. Не забелязах никакви пробеми с разказа.
ПП: Ако аз бях на мястото на героя щях да взема и пликовете с наградите на другите участници, на тях и без това не им трябват вече.

Кралят – Защо приятелите му се държат по подобен начин без никаква изтъкната причина. Все пак героя не е издирван престъпник или нещо подобно. Отива да си върне заема и не го пускат в банката. Обикновено нещата не стават така. Отива в къщата на приятеля си и бива изгонен, а ние не получаваме никакво обяснение. Ако хората държат пари на мен няма да ги изгоня без причина, когато дойдат за да ми ги върнат. Въпросния човек е директор на банка и съответно знае стойността на парите, ако така се държи и с останалите клиенти на банката едва ли ще е директор още дълго време.
Съществото е наречено Краля, без никакво обяснение. Просто името изкача от въздуха. Крал на какво? Дори да е препратка на към някаква друга творба на автора или поп културата, аз не я разбирам и не мисля, че съм единствения. Читателите заслужават поня някакво минималко описание.

Любов моя, Ангел мой – Започва бавно. Пълен е с вулгаризъм. Самата история не е лоша.

Човекът, който обичаше Стивън Кинг – Първо да уточня, че аз не съм фен на Стивън Кинг. Чел съм само една негова книга до момента (Стрелецът) и никак не останах очарован.
„... щом човек е нагъл и готов на всичко за да постигне целите си, нищо не може да му попречи.“ –Тази мисъл ми хареса много.
Стефан Кралев и героя от „Видеокасети“ щяха да бъдат първи приятели. И двамата девствени отчелници обсебеди до фанатизъм от маниите си.
Като цяло разказа ми беше скучен. Добре написан, но скучен.

Необичайно предложение – „- Той е за Рая! Умря едва на четирийсетия си рожден ден!“ – ако беше упрял по-късно за Ада ли щеше да бъде  . Според вярванията хората отиват в Рая или Ада спрямо постъпките си приживе и колко са грешни, а не колко са годишни. Може да е малко десетгодишно психопатче, което да отиде в пъкала и сто и двадесет годишен старец, който да отиде в Рая. Един ангел би трябвало да знае тези работи. Ако се уточни, че ангела е стажант новобранец, който не е прочел правилно инструкциите на шефа и съди за хората спрямо пътя, който са извървели (в случая, колкото по-малко, толкова по-добре), а не делата, които са постигнали съм склонен да му го простя.
Смъртта поразително много ми напомни на Смъртта от Света на Диска. Същата визия, същото говорене с ГЛАВНИ БУКВИ. Същото чувство за хумор. Дали това е направено съзнателно или не от автора, не е моя работа да спекулирам.
В крайна сметка ми хареса.

- Благословеният, вещицата и дяволът – Започва с педераси, след това минава през педофилия и секс с демон и накрая като за край приключва с групово изнасилване на монах.
Защо Блатника се подчинява на демона и завлича вещицата в блатото. Така и не разбрахме, защо демона я иска мъртва.
Края ми се стори малко претупан.
Цекия разказ може да мине за хардкор порно.

[Galena · Rating 5 out of 5]

Да! Да! Да! Хиляди пъти ДА! Ето, така се прави. Няма друг български автор, който да ме увлича по този начин. Всеки един разказ е една мини вселена, от която ти е трудно да се откъснеш. А тъй като тези дни попрочетох и някои злобни коментарчета - съветвам тези, които все още не са чели сборника, да го направят без да ги отчитат. Бранимир Събев притежава нещо, за което мнозина са чували, а малцина притежават - нарича се ТАЛАНТ, дами и господа (ама пък какво разбирам аз, пфф?!). А хейтърите могат да... ми ядат чорапите. ;)

[Nadia Dragneva]

Уникална книга! Съдържа отделни разкази, колкото различни, толкова и подобни. Най-много ми харесаха "До къде водят мечтите" и "Необичайно предложение". По едно време, докато четях "Благословеният вещицата и дяволът" на много пъти се спирах и се чудех "КАКВО ПО ДЯВОЛИТЕ ЧЕТА?!?" Ама наистина много се забавлявах.

[Martin · Rating 5 out of 5]

Вече близо над година имам в себе си сборника на Бранко Събев „Човекът, който обичаше Стивън Кинг“ и направо ме е срам, че не съм споделил на по-широк кръг изключително положителните си впечатления от книгата. Определено книгата ще се хареса на почитателите на Стивън Кинг, както и на жанра, който се подсказва от заглавието. Това е книга, която ми причини делириум за цяла седмица, защото историите са толкова въвличащи, че понякога се губи връзката с реалността. Буквално трябваше да ме бутат, за да ми отвлекат вниманието.

Не би било изобщо хубаво да споделям сюжета на всичките разкази, които са включени в сборника, защото така се отнема удоволствието от четенето. Повярвайте, че в разказите ще срещнете познати герои, които буквално ще изскочат от книгите и филмите и ще ви завладеят. Вдъхновението от Майсторите на хоръра си личи и Бранко успешно се катери на планината към върха заедно с тях. Най-важното за мен е това, че образите не са отдалечени от читателя, те са толкова живи и истински, че аз възприех главния герой от едноименния разказ „Човекът, който обичаше Стивън Кинг“ като действително лице. Дори бих казал, че той е истински, тук се появява обратната тенденция – ще трябва да ме убеждавате, че това е художествена измислица! Виждате ли какво се получава? Аз съм тотално въвлечен в тези светове, които са всъщност нашата реалност. Изисква се просто четенето на тази книга, за да разберете, че в този свят действително може да се случи всичко това.

Дали Бранимир Събев не ни разкрива истината през художественото творчество? Стилът на писане е толкова адски убедителен , че няма как да се употреби израза „трудно за вярване“ в това ревю! Невероятен сборник, невероятни разкази и напълно заслужени похвали. Това може да се каже съвсем накратко за този сборник.

Ще продължавам да пиша за български книги и автори и в следващите ми постове, вече доста време родните владетели на изкуството на писане с право завладяха съзнанието ми. Трябва да им се отдам!