Константин Константинов (1890–1970) и Светослав Минков (1902–1966) са безспорни класици на новата българска литература. Всеки поотделно ни е завещал значимо и талантливо написано творчество.
Съвместният им роман „Сърцето в картонената кутия“ е написан през 1933 година, когато Европа изживява събития с трагични последици. Чрез него двамата български писатели отправят послание към своите читатели за повече човещина и любов между хората.
„— В литературните кръгове с какво име се ползвате? — Рецидивист. Осъждан шест пъти за публична обида на професори по литература.“
„Сърцето в картонената кутия“ е кратък, но невероятно силен съвместен роман на Константин Константинов и Светослав Минков! Двамата писатели са успели да сътворят въздействащо четиво, в което перфектно се допълват чудесна ирония (а и самоирония) към литературните среди в България и житейска драма. Силно препоръчвам на всеки да прочете трогателната история на поета Валериан Пламенов и неговото изгубено сърце...
„По улиците пламваха първите лампи. Той погледна часовника си: 7½. Часът за кафенето, дето всяка вечер духовният елит на страната се събираше около масите на чаша кафе и литературни разговори.“
„...защото сърцето на поета е оная жива антена, която улавя най-чувствителните трепети на вдъхновението, събира в себе си като в кристал неуловимия смисъл на кипящите около нас събития, пие багрите на слънчевия залез и сребърния дъжд на лунните нощи, за да излее по-късно всичко туй в безсмъртните образи на едно вечно изкуство.“
„Само той едничък стърчеше безпомощен и съвсем излишен в тоя свят на борсови спекулации, на мошенически сделки и на бясна жажда за парливи и остри наслади.“
„Имай малко търпение и ти ще узнаеш скоро какво става зад картонените стени на нашия непристъпен литературен остров.“
„Разбирате ли, по такъв начин двамата автори ще се изплъзват като жива риба из везните на строгата литературна преценка, а критиците ще бъдат обвинени в недобросъвестност.“
„— Златният дъжд отшумя… — беззвучно повтарят засъхналите устни. И ето в същия миг случаят, тоя невидим злодеец, който ни дебне зад всеки ъгъл, с нож в едната ръка и цялото световно щастие в другата, отново подава своето лукаво лице, за да ускори развръзката.“
Младият успешен поет Валериан Пламенов става с намерение да започне поредния си творчески ден, но усеща, че нещо не е съвсем в ред. Притеснен за здравето си, той се втурва към лекарския кабинет, но там правят странно откритие - сърцето му го няма на рентгеновата снимка! Явно това изобщо не му пречи физически да живее, но що за творец ще е поет без сърце! В помощ на страдащия артист се притичва известен американски детектив, решен да разплете този най-невероятен случай.
Главният герой тук бе от онези персонажи, които не мога да реша дали не харесвам, симпатизирам, или са ми като цяло безразлични. Подозирам, че той самият ме настрои срещу себе си още в първите страници с избора си на псевдоним. Що за поет би си избрал за име тази упойваща и затъпяваща сетивата билка, когато само една буква го дели от това да бъде син на небето и зората? Но като изключим това, началото на повестта беше страхотно! Беше забавно, иронично, с един прекрасен сдържан, хаплив удар и беше истинско удоволствие да чета. Освен това завръзката - семпла и същевременно така чудесна - липсващо сърце. Щом този елемент ни се разкри, веднага си помислих, че е дело на Светослав Минков. Нямам представа дали е така, но сравнено с "Дамата с рентгеновите очи", сякаш го влекат такива интересни анатомични преобразувания. После се появява тайнствен детектив, който по негови думи:
"-Завършил съм Метафизичния факултет в Канзас Сити и се гордея с титлата "Доктор по алхимия, астрология, телепатия, хиромантия, некромантия, графология, френология и всички останали разновидности на черната и бялата магия".
Пу, ама тежка специалност, а? :D Но сериозно, ако се сблъскате с историята така, случайно, не бихте предположили, че е скоро ще прави 90-годишен юбилей. Може и дейстивето да е разположено във времето между двете Световни войни, но звучи толкова актуално и като писане, и като хм, идеология:
"У нас смятат, че Балканите са най-размирният кът от земното кълбо и в България не може да се разкрие нито едно престъпление".
Хм, така де, последното.
Втората половина на книгата обаче прие по-различен тон. Тя се откъсна от фантастичната тематика и заложи на социалната критика. Това не бе съвсем неочаквано, защото "Сърцето в картонената кутия" е обявено като роман - гротеска, но си признавам, че ме загуби. Някои части ми бяха по-интересни за четене като главата в литературното кафене, където какви ли не писателски светила се надпреварват в прикрити обиди; но пък тя бягаше от сюжета. Други път, като пътуването на Валериан в Париж, бяха малко по-свързани (и може би също отразяваха в какво се превръща поетът без сърце), но пък ми доскучаха. Не бяхме участници в приключението, в разследването, а краят леко ме разочарова. Виждам смисълът му и какво е искал да провокира, но не си кривя душата - втората половина на книгата не поддържаше интереса ми и финалът като за последно не успя да го разгори.
Иска ми се да оценя този роман дори още по-високо. Тези стотина страници със сигурност не ми стигнаха и сега искам още Минков и още Константинов, и още от търкалящите се, безмилостно отсечени глави там, откъдето са минали. Ах!...
Романът е доста кратък, и вероятно това е една от причините да не се привържа особено към главния герой (носещ доста успокояващото име Валериан Пламенов). От друга страна, историята ми се стори доста накъсана, и сякаш някои от епизодите бяха прекъснати доста преждевременно (например пътуването на Валериан до Париж).
Книга, която изненадва, така бих я определила. Едва ли щях да я избера сред стотици други, но пък не съжалявам за нито минута прекарана в четенето й. Чете се леко, подходяща е за почивка, но смисъла, който оставя след себе си я прави уникална. Валериан Пламенов ни дава темата за размисъл има ли смисъл да живеем без сърце и има ли смисъл да продължим като някой друг, опитвайки се да се впишем в определена рамка. Героят не преживя изгубения си живот, а можеше да има всичко за което някои копнеят...
При една врата, на която са залепени некролози, кучето спира. Дига нос и души. После отново се навежда, търси из вадичката на канала, измъква оттам някакъв изсъхнал къс месо, който има странната форма на човешко сърце, застъпва го с предните си нозе и започва да го ръфа с помътени от наслада очи.
"И в огромния свят той е сам, съвършено сам, лишен от едничкото богатство, с което един милосърден бог някога го бе надарил: неговото живо, трепетно, човешко сърце!"
Не съм сигурна прочетох ли го този роман или го изхалюцинирах. "Кафка се пренася в междувоенна България" е положението.