Това е книга от и за американския поет Сидни Уест, изкълван от птиците на своето въображение. Думите в нея се държат като конски мухи, волове, пламъци, дървета и очаквани, но все пак внезапни сутрини. Те често се явяват в неразчленим рояк; не по-рядко се учленяват по свой образ и подобие (и се налага да минават не през очите и ушите, а през кожата и опита от всичките безсловесни мигове на читателя); много пъти застиват в ярки картини, в които някой умира, а друг се ражда. В 34 жалби и една поправка на грешките (която обаче не е задължителна), Уест разказва Запада и Юга, възходите и паденията на градчето Мелъди Спринг, където студентите по агрономия сеят смут, чаровни нехранимайковци стихотатстват, един човек си отдъхва под засетия в градината му испански ден, друг така се разкъсва от несъвместими желания, че се разпада на две и кучетата изяждат разлома по средата. Преводът от небитие в битие е на Хуан Хелман (1930), един от най-забележителните поети на Аржентина, Мексико и испанския език.
“Единствено ако читателят е отворен, ако остави смисъла да влиза през врати, различни от тези на синтактичната постройка, на изтърканите образи и метафори или на повече или по-малко смелите, но вече асимилирани от поетическата традиция фигури, единствено така ще може да достигне до действителността на стихотворенията на Хелман... Всички ще преживеем смайването пред постоянните му волности, на които попадаме една след друга по пътя, но само онези, които го прегърнат и по някакъв начин продължат, ще заслужат една книга, чието желание е да ги съдържа, да ни съдържа всичките.” (Хулио Кортасар, 1981)
“Хуан Хелман, великият аржентински поет, е един от най-големите, които светът има днес.” (Жузе Сарамагу, 1999)
“Сафо говори за приказната градина, в която хладни води ромолят през клоните на ябълковите дървета, всичко тъне в сенките на розите и от разлюлените вейки се спуска сънят, Маларме познава “голотата неясна” на сънищата, св. Тереза Авилска събира образите и призраците на нещата, будещи желания, св. Йоан Кръстни пие от виното на любовта, която поднася един-едничък бокал, Кавалканти зърва жената, която кара бистрия въздух да затрепти, Хилдегард от Бинген плаче с кротките сълзи на разкаянието, и толкова красота, натоварена с допълнителен живот, предизвиква вълнението на целия свят. Дали поетичното слово не е сън за друг сън?... Има милиони безименни пространства: поезията работи да назове онова, което още няма име.” (Хуан Хелман, 2007)
* * *
Хуан Хелман (1930), поет, журналист и преводач, е една от най-забележителните личности в латиноамериканската и в световната поезия. Ражда се в семейството на украински евреи в Буенос Айрес, в работническа среда. Първото си стихотворение публикува на 11 години. За кратко следва химия, съосновава литературен кръжок на име Коравият къшей и преди напълно да се посвети на публицистика, поезия и политически активизъм, работи като шофьор на камион и продавач на авточасти. От 1975 г., когато се налага да напусне родината си заради все по-агресивното преследване от страна на крайната десница, пребивава на различни места – Рим, Мадрид, Париж, Манагуа, Ню Йорк, – докато не се установява в град Мексико, където живее и досега. В негово отсъствие най-кървавата аржентинска диктатура, обявила се за Процес за национална реорганизация (1976–1983), го осъжда на смърт, синът и снаха му са задържани и убити, а роденото им в лагер дете – дадено за тайно осиновяване в Уругвай. Битката на Хелман за издирването на неговата внучка (първата им среща е чак през 2000 г.) прави от поета и борец за човешки права, а в кампанията се включват интелектуалци от цял свят.
“...обаче нека / се върнем към поезията / не им е леко на днешните поети / никой не ги чете особено / и тези никои почти ги няма / престижът на професията падна / и става все по-трудно поетът / да вземе ума на някое момиче / или пък президентски пост / или от бакалията на вересия / воин някой да извърши подвиг за възпяване / владетел да брои на стих по три жълтици / и не е ясно дали е така защото не достигат момичета / бакали / воини / и владетели / или поети просто няма...” (Из "Относно поезията", стихотворение на хетеронима Хулио Греко, "На юг")
Първата стихосбирка на Хуан Хелман, "Цигулка и други въпроси", излиза през 1956 година. Следват близо 30 други, сред които "Velorio del solo" (1961), "Готан" (1962), "Cólera buey" (1964), "Стихотворенията на Сидни Уест" (1969), "Басни" (1971), "Отношения" (1973), "Факти и връзки" (1980), "Цитати и коментари" и "На юг" (1982), "Писмо до майка ми" (1989), "Dibaxu" (1994 – на ладино, испанския на сефарадските евреи), "Светуване" (2007), "El emperrado corazón amora" (2011), множество есеистични изяви, либретата на две опери и две кантати, преводи на над дузина езици.
За творчеството си Хелман получава множество отличия, сред които почетни гражданства, титли доктор хонорис кауза и ред писателски награди: италианската "Мондело" (1980); аржентинската национална награда за поезия за 1997 г.; "Х...
Juan Gelman is one of the most read and influential poets in the Spanish language. He has published more than twenty books of poetry since 1956 and has been translated into fourteen languages. A political activist and critical journalist since his youth, Gelman has not only been a literary paradigm but also a moral one, within and outside of Argentina. Among his most recent awards are the National Poetry Prize (Argentina, 1997), the Juan Rulfo Prize in Latin American and Caribbean Literature (Mexico, 2000), the Pablo Neruda Prize (Chile, 2005), the Queen Sofia Prize in Ibero-American Poetry (Spain, 2005), and the Cervantes Prize (the most important award given to a Hispanic writer, Spain, 2007).
Long biographical note
Juan Gelman is the most significant, contemporary Argentine intellectual figure and one of the most read and influential poets in the Spanish language. Son of a family of Jewish immigrants from the Ukraine, he grew up like any other porteño, among soccer and tango, in the populous neighborhood of Villa Crespo. At 11, he published his first poem in the magazine Rojo y negro, and in the 1950s formed part of the group of rebel writers, El Pan Duro. He was discovered by Raúl González Túñón, among the most relevant voices of the southern country’s poetic avant-garde, who saw in the young man’s verses “a rich and vivacious lyricism and a principally social content […] that does not elude the richness of fantasy.”
Gelman has published, from his initial Violín y otras cuestiones (1956) to his most recent Mundar (2008), more than twenty books of poetry. These works, as Mario Benedetti asserted early on, constitute “the most coherent, and also the most daring, participatory repertoire (in spite of its inevitable wells of solitude), and ultimately the one most suited to its environment, that Argentine poetry has today”, and Hispanic poetry in general, as the profusion of re-editions of his books and numerous anthologies proves. Gelman’s poetry has achieved international recognition, with translations into fourteen languages, including English. Among his awards are the National Poetry Prize (Argentina, 1997), the Juan Rulfo Prize in Latin American and Caribbean Literature (Mexico, 2000), the Pablo Neruda Prize (Chile, 2005), the Queen Sofia Prize in Ibero-American Poetry (Spain, 2005), and the Cervantes Prize (Spain, 2007), the most important award in Hispanic Letters. No one should be surprised to see him the winner of the Nobel Prize in Literature one day.
It would be relevant to note that Juan Gelman has not only been a literary paradigm but also a moral one, within and outside of Argentina. A political activist and critical journalist since his youth, he was forced into an exile of thirteen years because of the military dictatorship that ravaged his country from 1976 to 1983, and the weak governments that followed. In 1976 the ultra-right kidnapped his children, Nora Eva, 19, and Marcelo Ariel, 20, along with his son’s wife, María Claudia Iruretagoyena, 19, who was 7 months pregnant. Nora Eva would later return, unlike his son and daughter-in-law, who were killed; their child born in a concentration camp. The vehement search for the truth about the fate of these family members, which culminated in finding his granddaughter in Uruguay in 2000, has made the poet a symbol of the struggle for respect for human rights.
Like other poets from his time and space, Juan Gelman creates his work starting from a critique of the so-called post-avante-garde poetry, which surges in the Hispanic world in the 1940s and breaks with the powerful avante-garde. He is a poet who denies the labors of the Mexican Octavio Paz, the Cuban José Lezama Lima, the Argentine Alberto Girri, among others, to reaffirm it in his own way. It is a poetry that goes against the current, transgresses the established social and cultural order, challenges the individualism intrinsic to modernity and the neo-colonial condition. A poetry that renounc
Чутовен превод на Нева! Не бях чела подобна поезия досега. Такова словотворчество не знам как се пресъздава на друг език. А глагола "стихотатствам" ще си го пазя в сърцето и съм сигурна, че ще го ползвам някога, някъде...
жалба по птицата на честър кармайкъл
всички момиченца пеят в Мелъди Спринг всички момченца танцуват в Мелъди Спринг бабите плетат дядовците пушат лули от морска пяна в Мелъди Спринг но не и честър кармайкъл който се спомина през '62-ра есента
преди това го хвана листопад като дърво пера и вихри късчета от памет окапаха полека-лека последна бе една жена по-точно нейните останки полуизгризани одъвкани съсухрени но озарени които нощ след нощ огряваха честър кармайкъл и досега не са угаснали и светят там дето започва път на юг
тъмнее честър но не толкова защото е в земята и смъртта изглади времето лицето му като на ангелче и той сега лежи лишен от избор и от бесове и от развала сред меки корени и прочее другари по сезон
приключи честър кармайкъл отиде си в ръката с тубероза и шествие сто хиляди маймуни дето танцуваха и пяха като момчета и момичета в Мелъди Спринг нямаше стонове нямаше писъци цветя върху сърцето му само една красива птица гледаше го неотклонно тя и сега бди над главата му
ех птиче! току се свежда над честър кармайкъл и се вслушва какво отвръща
Днес, да издаваш поезия е равносилно на подвиг. Днес, да четеш поезия е равносилно на различност. Все повече и повече поезията в България заприличва на апокрифна литература. Но не заради преследване, гонения или забрани, а по простата причина, че не се чете. Днес, повечето поети стават романисти (заради тиражите, заради продажбите, заради известността?) и поезията, някога гръбнак на българската литература, днес е сведена до неин бастун, който тя използва все по-рядко. Днес, някои от книжарниците дори отказват да приемат за продажба стихосбирки. Надявам се това „Днес” да не продължи и в бъдеще. Но от време на време изпод тоновете прозаична хартия в книгопродавниците проблясва самородният диамант на някой голям поет. В този случай той е аржентинец, а не българин и се казва Хуан Хелман, а книгата му - „Стихотворения на Сидни Уест”. Първо – българският читател запознат ли е с този голям поет, чел ли е някоя от десетките му стихосбирки? За съжаление отговорът е не! „Стихотворения на Сидни Уест” е първата негова книга, която излиза на български. Да, ние сме чели много от Неруда и Лорка, Октавио Пас и Рафаел Алберти, Борхес и Мачадо; в антологии, тънки книжки или спорадични преводи сме зървали стихове от Никанор Парра и Марио Бенедети, от Роке Далтон и Ернесто Карденал, от Елисео Диего и Диего Хименес, но къде са „Събраните” или „Избраните” стихотворения на изящни поети като Сесар Вайехо, Хуан Рамон Хименес, Висенте Алейксандре? Второ – бихме ли дали шанс на „Стихотворения на Сидни Уест”, за да опознаем Хелман, да поговорим с него, да надзърнем, макар и за кратко, в неговата изящна вселена? Още повече, че преди три месеца поетът напусна този непоетичен и прозаичен свят и остави творчеството си да се хапе с вечността. И трето – ще си вземем ли тази книга, защото някой ни е казал, че е добра, ще разгърнем ли страниците й, защото някой е писал за нея във фейсбук, или бързо ще избавим паметта си от нея и ще я оставим да потъне в забвение? И ще сгрешите! Сега скромното ми перо ще се опита да ви обясни защо. Преди всичко Хуан Хелман е много интересна личност. Няма да разказвам тук неговата биография, защото не това е целта ми, а само ще кажа, че съдбата му е не по-малко интересна от творчеството му. Носител е на множество литературни награди, но при поети от неговия калибър това е просто задължително. И не на последно място, тази книга е една измислица, понеже поет с името Сидни Уест не съществува. Той е измислица на Хелман, който представя собствените си стихове за свои преводи на Уест. При това Хелман е „сътворявал” преди това още двама събратя по перо на Сидни Уест. Между другото наскоро прочетох подобна, само че облечена в проза, мистификация, която е сътворил друг голям писател и поет, работещ с езика на Сервантес и Лопе де Вега. Неговото име е Роберто Боланьо, а творбата му е La literatura nazi en América (Нацистката литература в Америка, 1996). В нея той описва житейските биографии на десетки писатели, поети и поетеси от Северна и Южна Америка. Отново, нито един от тях не е реален, а е плод на въображението на твореца. Но да се върнем към „Стихотворения на Сидни Уест”. Хуан Хелман ще позволи на всички, които се докоснат до неговата книга, да потънат в една красива литературна вселена. Не толкова със съдържанието, а по-скоро с езика, който за мен е изключителен. Докато четях си представях този поет като майстор грънчар, който върти колелото и добавя нови и нови парчета глина към вече завършения уникат, за да извае още по-красив шедьовър. Наистина, езикът, който използва Хелман е толкова мелодичен, богат и сочен, че ако четете на глас (като мен), ще усетите как нежно гъргори в гърлото ви, блика и изпълва пространството пред вас. Тук е мястото да отбележа огромната заслуга на преводача Нева Мичева, която е свършила страхотна работа, тъй като съм сигурен пред какви ужасни трудности се е изправяла при срещата си с красивата и мощна вакханалия, която представлява словото на Хуан Хелман. Хора като нея винаги остават недооценени, а всеки голям поет би казал, че големите преводачи са тези, които в голяма степен създават големите поети. Тук Хелман е избрал правилния човек, който да го преведе, или по-скоро е било обратното. Този аржентински творец е истински магьосник и владее до най-малката тънкост ефекта на тройното огледало – взираш се в него и виждаш как се взираш в него, докато се гледаш как се взираш в него и така до безкрай. Но при него безкраят има край, в който се разкрива историята, скрита зад езика, а тя е красива, и мрачна, и тъжна. Всяко едно стихотворение е отправено като жалба към нещо или някого, или нещото на някого и повечето от тях завършват със смъртта на този някого, например: “жалба по птицата на честър кармайкъл”, „жалба по историята на каб колоуей”, „жалба по беса на рой хениган”. Всяко едно от стихотворенията е своеобразен некролог и лирична епитафия в едно и също време, но как да кажа…разказани са без в тях да присъства черният цвят. Разказани са с финес, топлина и обич. Те са откъснати парчета от голямо платно на някой романтичен майстор и след това прилежно сглобени, като красив пъзел. Те са ноти, изсвирени срещу залязващото слънце на виола д’аморе. Те са истинска поезия. Надявам се, че поне малко съм успял да ви заинтригувам и следващият път, когато преминете покрай книжарница, ще се спрете, ще влезете и ще попитате: „Имате ли Хуан Хелман?” Защото повярвайте ми, ще спечелите.
Послепис:
Докато завършвах този текст бяха обявени лауреатите на националната награда „Христо Г. Данов” за 2014 г. Без ни най-малко да се изненадам разбрах, че преводачът Нева Мичева е спечелила в раздел „Преводна художествена литература” за ювелирната си работа над това голямо бижу. Явно не само аз смятам, че тази книга си заслужава всяка стотинка. Вярвайте ми, самата ви домашна библиотека ще се зарадва изключително силно, ако настаните на някой от рафтовете й „Стихотворения на Сидни Уест”. Сигурен съм в това, защото моята още не е престанала да ми благодари. http://e-vestnik.bg/20905/huan-helman...
Книга за постоянно присъствие на нощно шкафче. Препоръчително е да се започне от послеслова на Нева Мичева, който загатва колко големи са тези 96 страници жалби (по тила на том стюард, по дръвчето на филип, по корема на хелън кармоди)
и печатни грешки (там дето пише "от себе си излезе сякаш че от карцер" (еди-коя си страница стих еди-кой си) да се чете "дръвчето расна и порасна" или подобна недомислица стига да има малко ритъм и да е вярна или истинска...),
но съдържа (безценно! не го очаквах, много ме зарадва) и част от кореспонденцията й с Хуан Хелман по време на работата й по превода през 2013 г. (броени месеци преди смъртта му).
(- Хуан, като казвате "събитията в Чикаго", някоя известна стачка или метеж ли имате предвид?/ - Сигурен съм, че все е имало някакви събития в Чикаго по онова време.
- В Жалба по лъжичката на Сами Маккой едно от нещата, с които се брани героят, е pelela: озадачена съм, че в английския превод намирам toy doll, "кукла" .../ Повече да не гледате английския превод. Pelela е цукало.)
Корицата (има ли смисъл да казвам) е на Люба Халева.
Такова съчетание от обожание и страх не съм изпитвала към друга книга.
Като “руска планина”, толкова бърза, че не осъзнаваш ти ли крещиш, или някой друг, хвърчат цветни фрагменти от лунапарка, долу е горе, страхът е удоволствие, удоволствието е ужас, лицата се превръщат в конфети, изреченията се прокъсват, разговорите се свеждат до звуци.
Цялото това бяло, празно, дишащо пространство около стиховете: “сухият” материал на една стихосбирка (тоест думите, реалното количество текст) е с размерите на малка пиеса и голям разказ, нищо повече, но всичко повече – контекстът тук не е даден, а е загатнат и е в бялото около буквите, тежи все едно е изказан, но понеже е множествен и пълен с вероятности, тежи десеторно повече отколкото ако беше изказан. Мисленето, чуденето, бавенето и въртенето около някоя сричка, разпластяването!
"Зрелищно" е когато нещо е впечатляващо за зрението, а аз бих искала да имам дума за нещо, впечатляващо за осезанието, за да я употребя за тази книга. И още. Ако имаше жанрова поезия, тази щеше да е фантастика и трилър.
Извън далечната, но все пак връзка със "Спуун ривър" - атмосфери от "Смъртта е занимание самотно" на Бредбъри плюс лудости от "Третият човек" с Орсън Уелс. Или ще ви сграбчи бясно и никога няма да ви пусне, или ще ви отблъсне без право за втори опит.
Juan Gelman es quizá uno de los mejores poetas de la historia de la literatura, ha escrito sobre el dolor, el exilio, el amor, la memoria y el olvido como nadie. Pero este libro en particular no me gustó tanto como por ejemplo Incompletamente, Dibaxu o Carta Abierta. Este libro es como un juego con el lenguaje y el humor. Me gustó en parte porque muestra la capacidad de Gelman de encontrarle la vuelta poética a situaciones muy simples. Por otra parte, me gusta mucho la forma con la que trata estas situaciones, algunas realmente trágicas (a decir verdad, en todos los poemas mueren los protagonistas), pero siempre con un humor ácido y negro, además que con unos recursos linguisticos envidiables. Me gustó, pero prefiero otros.
Ауу, на каква книга попаднах! С три думи: безнадеждна, апофатична и гениална поезия. С много изострена чувствителност за цялата трагедия на смъртта. Сякаш тя е алфата и омегата, която обхваща всички жизнени и мили моменти. Гениалната апофатичност и тайнственост на този така разпростиращ се, неограничаван от пунктуация и йерархия на буквите (даже и там където те са индикация за личностност!), текст още повече засилва посланието. Изобщо една безличностна среда между живота и (най-вече) смъртта, изпълнена с лични чувства и усещания. Дълбок поклон за превода на Нева (Мичева), това е подвиг!
Por alguna razón no alcanzo a conectar con Gelman. Volví a reer Los poemas de Sidney West seis años después con la esperanza de tener otra impresión de este libro. Sin embargo, fuera de la impresión de que nunca he leído un poemario como este, no alcanzo a disfrutar su contenido. Es astuto, es colorido, pero hay algo que aún no consigo señalar que no me permite conectar con el libro. Ni modo. Así pasa.