Теут се бунтува

by Георги Илиев

Романът е една научно-фантастична творба написана от първия български фантаст Георги Илиев.

Животът на спрялата въртенето около оста си планета Теут загива. Обществото се разпада, планетата е изправена пред гибел. Ученият Кентамир се опитва чрез "въжейни лъчи" с цената на катастрофи и бунтове, както и собственото си нещастие да я задвижи отново, изправяйки се срещу олигархичната власт.

Стилът на писане е особено интересен и поетичен, наподобява стихове във вариант на проза. Изграден е силно изразен неологизъм чрез сътворяването на нови думи или ползването на старинни такива.

185 pages, Paperback

First published December 25, 1982

Reviews

[Бранимир Събев · Rating 4 out of 5]

"Обезумелият народ като по нажежена подница тича от земя към земя, броди през планини и долини, бяга от стрелите на светлото и подгонен от леденото острие на сянката, дири светлината й — няма мир. Този жаден и гладен червей е прохълмил планините, изгребал е тинята на пресъхналите океани и морета до страшни дълбочини; изровил е пепелищата на отколе загинали градове, търсейки окаменелите им трохи. И сега нашата планета е разграбен и разрушен град, из който собствените му жители бродят като бездомни псета. Да викнеш — гласът няма о що да отекне, да сториш обет — коя надежда би го срещнала?… И как се говори на люди, обречени на смърт! Да беше Теут човек, бих сложил в чашата му три капки лекарство и после тържествено бих го съпроводил до вечното му жилище, а кога се върна, на мястото му вече да видя Сатурна. Но Теут не е човек, нито аз — убиец и благодетел. Подсторвач към дело съм само, а бих искал да бъда квас за идещото."

Книгата е повече за три и половина, но реших да завиша заради прекрасния език и богатия речник, правещи стила нещо наистина красиво. Иначе няма кой знае какво действие или сюжет, за сметка на това има многобройни патетични диалози. Но като цяло - може да прочетете, поне от любопитство как е писал един от първите родни фантасти.

По бяла ивица, вдясно, се виждаше дали в улея тече сурова храна към гърлата. Малко тясно прозорче позволяваше да се види как бавно се изнизват надолу към гладните зъби на машината окаменелости от разни времена, отпадъци от трапезата на разни земи: бедра, главини, черепни части, нежно прегърнати, слизаха и тихо си говореха за смутения си сън. В окаменял древен съсъд можеше да се видят, настанени удобно, пета от женска нога, нос от разломена статуя и каменен отломък от международен договор; стоманените пръсти на машината поемаха лакомствата с изисканата нежност на механически отсечено движение и ги предаваха на твърдите й челюсти, които плавно се притискаха една о друга, смилаха ги и с неприятно скърцане и трясък заглушаваха стенанията на бедните си жертви. Така някога с гърмяла дива музика, заглушаваща воя на човешките жертви, принасяни на кръвожадни божества… После челюстите се разтваряха, предаваха на търбуха смляната храна и отново зяваха. И вечно мелеха всичко, що им се даваше. Като вещи готвачи, те го препращаха на Теут. Той не се отричаше от нищо, защото бе гладен, гладен!…