What do you think?
Rate this book
Спомени за вода. Dm
„Спомени за вода. Dm“ разказва живота и смъртта на анонимно крайдунавско село на Северозапад. Съдбата на жителите му е белязана от водата – голямата вода на Дунава. Водата, падаща четири години неспирно от небето, водата, заливаща душите и задушаваща печалните вопли. Нещата се случват вчера и днес.
Разказите в книгата се държат за ръце. Тя не разчита нито на Историята, нито на историите. Някои от тях са действителни. Останалите са истински.
Разказите в книгата се държат за ръце. Тя не разчита нито на Историята, нито на историите. Някои от тях са действителни. Останалите са истински.
191 pages, Hardcover
First published May 1, 2014
4 people are currently reading
63 people want to read
About the author
Иван Станков
21 books30 followersИван Станков е роден на 30.11.1956 г. в с. Гомотарци, Видинско. Завършва ВТУ "Св. св. Кирил и Методий", специалност "Българска филология" през 1983 г., а от 1985 г. работи в катедра "Българска литература" към същия университет. Защитава докторска дисертация през 1995 г. Автор е на книгите "Скръбният, нежният. Лирическият свят на Асен Разцветников" (1993), "Йовковото творчество" (1995), "Смърт не може да има. В лирическия свят на Борис Христов" (1996), "На пътя на историята - творчеството на Димитър Талев" (2001), "Васил Попов. Релативизъм и полифонизъм" (2010), както и на многобройни студии, статии, рецензии, публикувани в специализирания печат. Издал е два сборника с разкази: "Спомени за вода. DM" (2014) и "Улици и кораби. GM" (2017). Превел е от румънски език три книги на Мирча Картареску - сборника с разкази "Защо обичаме жените" (2006), сборника с новели "Носталгия" (2007) и романовата трилогия "Ослепително" (2004-2005), както и романа "Червена бабичка съм" от Дан Лунгу.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 9 of 9 reviews
January 3, 2025
"(...) стонове извираха от дъното на хората, удоволствието и болката се преплитаха като змии, сякаш човекът и смъртта пееха с един и същи глас."
Чудих се защо всички отзиви за тази книга в този сайт са толкова кратки, вече не се чудя. "Спомени за вода" говори сама за себе си, и то чрез езика на Иван Станков, човек, който е роден, за да разказва.
Чудих се защо всички отзиви за тази книга в този сайт са толкова кратки, вече не се чудя. "Спомени за вода" говори сама за себе си, и то чрез езика на Иван Станков, човек, който е роден, за да разказва.
October 22, 2017
Изключителна книга като език, образи и фина паяжина от сюжетни връзки през разказите.
Бях край Дунава, газих в реката, върнах се в детството ми, живях в селото, тъгувах и аз...
Вълшебна!
Бях край Дунава, газих в реката, върнах се в детството ми, живях в селото, тъгувах и аз...
Вълшебна!
March 3, 2021
Добрата литература е като песента на сирените - омагьосва те със своите истории, за да те отведе накрая при онези дълбини, от които често се боиш.
Иван Станков успява да направи това със своята дебютна книга - "Спомени за вода Dm". Разказите в нея текат един след друг, за да се слеят и запазят историята на едно безименно българско село на брега на Дунава.
"Всеки човек живее на края на света."
Като реката, за която говорят, те са привидно спокойни, но дълбоки, непознаващи границите на градове и държави, но способни във всеки момент да заличат тези между живота и смъртта, между млади и стари, между сън и реалност.
"Животът може без всеки един от нас."
Всеки разказ е отминал миг, запазил спомена за нечия болка, страх и надежда. И това превръща книгата в един вечен спомен за малкия човек - за неговото минало и оставащото след него.
"ЗА МЕН ВСЕЛЕНАТА Е СИМФОНИЯ."
Тези спомени наистина са реквием в ре-минор. А езикът на Иван Станков, е красив и плътен, сякаш малко забравен, но така любим и чакан.
Иван Станков успява да направи това със своята дебютна книга - "Спомени за вода Dm". Разказите в нея текат един след друг, за да се слеят и запазят историята на едно безименно българско село на брега на Дунава.
"Всеки човек живее на края на света."
Като реката, за която говорят, те са привидно спокойни, но дълбоки, непознаващи границите на градове и държави, но способни във всеки момент да заличат тези между живота и смъртта, между млади и стари, между сън и реалност.
"Животът може без всеки един от нас."
Всеки разказ е отминал миг, запазил спомена за нечия болка, страх и надежда. И това превръща книгата в един вечен спомен за малкия човек - за неговото минало и оставащото след него.
"ЗА МЕН ВСЕЛЕНАТА Е СИМФОНИЯ."
Тези спомени наистина са реквием в ре-минор. А езикът на Иван Станков, е красив и плътен, сякаш малко забравен, но така любим и чакан.
May 29, 2015
Малко тъга, много деца и красота. Не е за всеки. И не е от онези книги, които можеш да четеш навсякъде, по всяко време. Книга за миналото, за спомените, за водата, отново за музиката. Dm
October 20, 2017
„Спомени за вода. Dm“ започва с млякото, за да нахрани читателя с първичния насъщен вкус на разказа за баба София и Анушка.
Неспиращият от години дъжд наводнява Селото така, че восъкът от запалената свещ се превръща в златна монета, докосвайки водата в църквата. А ковчезите на закланото семейство не искат да се потопят и като кораби стоят на върха на изкопаните гробове, чакайки да поемат курс към нови светове.
Кайсиите понякога са единствената храна на самотниците. И това, което остава след плодовете са костилките, подредени толкова грижливо в къщата на бай Рафаил на края на селото.
„Всеки човек живее на края на света“, казва той, за да грабне цигулката си, да засвири фалшиво и да се опита да чуе в утробата на пълната с кайсиеви костилки стая отговорите на вечните човешки въпроси. „За мен вселената е една симфония“, казва той.
И разказите продължават да текат, за да се препънем в растящите камъни, поливани от децата с прясна вода. А в издигащия се каменен свят всичко изведнъж се смалява, за да отвори място на една смърт. Сякаш, за да да напои кървавочервената ябълка в пясъка, отнемайки живота на Мариян.
Смъртта е и храна.
И числата не са толкова важни. Нито броенето. Защото остава само мигът на докосване и на желание, който се свива до първичен човешки порив, за да избухне във вечен спомен за удоволствие.
И градушката пада винаги безмилостно. Но най-безпощадно е предателството, което помита всичко след себе си, за да остави само мрак в сърцето на човека.
И хлябът е вкусен - онзи, който приготвят в пекарната на Селото и онзи, който човекът създава от недрата на страстта си, за да стане готов за последния си час, там във водата.
И сушата е дълга и безмилостна, достатъчна, за да събуди мъртвите и да сплоти живите. Достатъчна, за да отвори място за дъжда след четири години. Достатъчна да напои коритото на реката и тя пак да потече. И всичко да се върне. И все пак да продължи наново.
За написаното, което е памет за миналото.
И за онзи спомен без надпис пред очите на умиращия.
Защото в часа на смъртта няма нищо.
За водата и нейната жажда за човешки живот.
И надгробният паметник остава едничката надежда за отчаяния, защото надписът там остава като доказателство за живот, който не е живял, но е искал.
За опрощението като единствен възможен бряг в живота и в смъртта.
Така река Дунав, Селото, всички мъртви и всички живи текат в литературния реквием в ре-минор „Спомен за вода. Dm“ на Иван Станков.
Тази книга е пълна с вода, претворена в думи, които те заливат безмилостно, давят те в дълбочината на смисъла, в тежестта на спомена, в безвъзвратността на времето, за да те довлекат до един бряг на вглъбеност и тишина.
Неспиращият от години дъжд наводнява Селото така, че восъкът от запалената свещ се превръща в златна монета, докосвайки водата в църквата. А ковчезите на закланото семейство не искат да се потопят и като кораби стоят на върха на изкопаните гробове, чакайки да поемат курс към нови светове.
Кайсиите понякога са единствената храна на самотниците. И това, което остава след плодовете са костилките, подредени толкова грижливо в къщата на бай Рафаил на края на селото.
„Всеки човек живее на края на света“, казва той, за да грабне цигулката си, да засвири фалшиво и да се опита да чуе в утробата на пълната с кайсиеви костилки стая отговорите на вечните човешки въпроси. „За мен вселената е една симфония“, казва той.
И разказите продължават да текат, за да се препънем в растящите камъни, поливани от децата с прясна вода. А в издигащия се каменен свят всичко изведнъж се смалява, за да отвори място на една смърт. Сякаш, за да да напои кървавочервената ябълка в пясъка, отнемайки живота на Мариян.
Смъртта е и храна.
И числата не са толкова важни. Нито броенето. Защото остава само мигът на докосване и на желание, който се свива до първичен човешки порив, за да избухне във вечен спомен за удоволствие.
И градушката пада винаги безмилостно. Но най-безпощадно е предателството, което помита всичко след себе си, за да остави само мрак в сърцето на човека.
И хлябът е вкусен - онзи, който приготвят в пекарната на Селото и онзи, който човекът създава от недрата на страстта си, за да стане готов за последния си час, там във водата.
И сушата е дълга и безмилостна, достатъчна, за да събуди мъртвите и да сплоти живите. Достатъчна, за да отвори място за дъжда след четири години. Достатъчна да напои коритото на реката и тя пак да потече. И всичко да се върне. И все пак да продължи наново.
За написаното, което е памет за миналото.
И за онзи спомен без надпис пред очите на умиращия.
Защото в часа на смъртта няма нищо.
За водата и нейната жажда за човешки живот.
И надгробният паметник остава едничката надежда за отчаяния, защото надписът там остава като доказателство за живот, който не е живял, но е искал.
За опрощението като единствен възможен бряг в живота и в смъртта.
Така река Дунав, Селото, всички мъртви и всички живи текат в литературния реквием в ре-минор „Спомен за вода. Dm“ на Иван Станков.
Тази книга е пълна с вода, претворена в думи, които те заливат безмилостно, давят те в дълбочината на смисъла, в тежестта на спомена, в безвъзвратността на времето, за да те довлекат до един бряг на вглъбеност и тишина.
June 28, 2014
Невероятна книга!!! :)
March 5, 2022
Въпреки , че голяма част от детството ми мина край река Дунав, въпреки , че изживях онези години с купините за хляб с баба под ръка, бях там, дишах, живях този живот , не съм съгласна с цялостната атмосфера между редовете. Тръпнех да започна книгата, предвид мястото и сюжета. Ами сюжет няма, действието е смалено, за сметка на описанията. Всички сме били деца и сме съпреживявали дълбоко всички промени, залезите, заобикалящата ни природа, но кое дете за бога би вложило такава дълбочина и описателност в елементите. По- скоро авторът разказва спомените си през погледа на възрастен, но това убива детската визия за преживяното. Реката и всичко свързано с нея е магия, но цялата тази дълбочина и описателност тотално ме оттекчи и отдалечи от спомена за това място. Разбрах смисъла, усетих болката, съпреживях моментите, но така и не успях да будя съпричастна с разказвача. Харесвам изразителността да бъде ясна, да усетя и да преживея момента , а тук не се случи. Сблъсках се с тегави , сложни изречения , без особено значение. Казва се едно и също по няколко пъти, и това със сигурност не засилва момента, защото такъв няма. Разочарована съм и въпреки добрите и заслужени отзиви за автора , аз намирам за абсолютна загуба на време прочитането на тази книга.
November 12, 2024
Спомням си първия път, в който присъствах на лекция на професор Станков - едва съумявах да държа устата си затворена. Спомням си как чух Вселената да мълчи.
Не знам как и не мога да опиша преживяването си с тази книга. Знам само, че отново чух Вселената - чух я да пее.
Не знам как и не мога да опиша преживяването си с тази книга. Знам само, че отново чух Вселената - чух я да пее.
December 22, 2021
Какво да кажа блестящ както винаги Иван Станков! Съвсем заслужено получи наградата на името на Елиас канети за тази книга.
Displaying 1 - 9 of 9 reviews