What do you think?
Rate this book
She Who Remains
High in the Accursed Mountains, in a village ruled by the ancient laws of the Kanun, Bekja escapes an arranged marriage by becoming a sworn virgin, renouncing her womanhood to live as a man. Her decision sets off a brutal chain of events, destroying her family and separating her from the one she loves the most. Years later, as Bekija – now Matija – tells their story to a visiting journalist, long-buried truths come to light, along with the realisation of all that might have been.
150 pages, Paperback
First published January 1, 2018
330 people are currently reading
12117 people want to read
About the author
Rene Karabash
3 books23 followersSee also: Рене Карабаш
Rene Karabash (b. Irena Ivanova, 1989) is a writer, screenwriter, playwright and actress. She was the recipient of several Best Actress awards for her leading role in the film Godless, including the Silver Leopard at Locarno and the Bronze Horse at Stockholm. Her debut novel, She Who Remains, won the prestigious Elias Canetti award for literature, and was shortlisted for every possible national prize. In December 2023, the novel’s French translation by Marie-Vrinat Nikolov was awarded the French PEN award. For a translated excerpt of the novel in English, Izidora Angel was awarded the Gulf Coast Prize in Translation in 2023. A movie based on the book, adapted for the big screen by the author, and a co-production between Albania, Germany, Italy and Romania, is currently in pre-production, with principal photography set to begin in late 2024. Rene is the scriptwriter of the upcoming in 2024 drama series We, the Waves – the latest production of the Bulgarian National Television.
Rene Karabash (b. Irena Ivanova, 1989) is a writer, screenwriter, playwright and actress. She was the recipient of several Best Actress awards for her leading role in the film Godless, including the Silver Leopard at Locarno and the Bronze Horse at Stockholm. Her debut novel, She Who Remains, won the prestigious Elias Canetti award for literature, and was shortlisted for every possible national prize. In December 2023, the novel’s French translation by Marie-Vrinat Nikolov was awarded the French PEN award. For a translated excerpt of the novel in English, Izidora Angel was awarded the Gulf Coast Prize in Translation in 2023. A movie based on the book, adapted for the big screen by the author, and a co-production between Albania, Germany, Italy and Romania, is currently in pre-production, with principal photography set to begin in late 2024. Rene is the scriptwriter of the upcoming in 2024 drama series We, the Waves – the latest production of the Bulgarian National Television.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 759 reviews
March 31, 2026
Shortlisted for the International Booker Prize 2026
Book 5/13 of the Longlist
Ahh, I am so sorry I did not manage to write a review before the shortlist was announced, but this and On Earth as it is Beneath are my favourite for the win although, I still have 2 and 1/2 to read. Review to come.
Book 5/13 of the Longlist
Ahh, I am so sorry I did not manage to write a review before the shortlist was announced, but this and On Earth as it is Beneath are my favourite for the win although, I still have 2 and 1/2 to read. Review to come.
March 31, 2018
Вселената е изградена от съвпадения. Сигурна съм, че има хора, които твърдят, че вселената е изградена от други неща – атоми и звезден прах, черни дупки и тъмна материя, но дълбоко в читателката си душа знам, че основния градивен елемент на вселената не е друг, а съвпаденята.
През последните няколко месеца съвпаденията бавно, но упорито ме водиха към „Остайница“ на Рене Карабаш. От първата страница знаех, че тази книга няма да е като никоя друга, която съм чела, и че ще бъде истинско предизвикателство да напиша текст за нея.
В основата на „Остайница“ е загадачният Канун на Лека Дукагини – сложна система от традиционни закони, които и до днес се спазват в отдалечените и труднодостъпни северноалбански планини. Кръвните вражди са характерни за местата, на които властва Канунът – жените трябва да гледат в земята и да не излизат много от вкъщи, а заедно с чеиза на булката баща й приготвя и куршум, с който женихът да я застраля, ако е „нечиста“. За едната чест се живее, а най-страшната съдба за един мъж е да умре от старост и болест.
За да получи една жена свобода, е достатъчно да се откаже от всичко женско. Канунът повелява, че преди да се омъжи, тя има право да положи клетва, че ще остане девствена до края на живота си. Тогава придобива правата на мъж и започва да живее като мъж, получава мъжко име, реже косата си и изгаря роклите си. Може да стане глава на семейство, да носи пушка, да пуши и пие, да търгува.
Бекиа се превръща в Матя в нощта преди да сключи уреден брак и решението й поставя началото на кръвна вражда, която ще костава живота на баща й и изгнанието на брат й.
Историята, която Рене Карабаш разказва, е достатъчно завладяваща, любопитна и екзотична, за да привлече много читатели. Необикновеният начин, по който избира да я сподели, я превръща в литературно предизвикателство, което ще заседне в доста гърла.
Лесно е да превърнеш „Остайница“ в любовен роман или политически манифест. За мен като жена, човек и читателка обаче тя е преди всичко книга за импулсите, за изборите, които ни отвеждат по криволичещите пътечки на съдбата до най-мрачните дълбини на човешкото сърце.
По-голямата част от нея е написана като поток на съзнанието. Читателят не просто е в главата на героя Бекиа/Матя, а влиза по-скоро в ролята на слушателя – репортерка, която е в това село, за да интервюира една от последните остайници. Чрез този поток на мисълта научаваме не само порядките за чест на Кануна и думите на ритуалната клетва, но и семейната история на Бекиа.
В романа на Рене Карабаш са намерили мястото си забранена любов, излъгани очаквания, патрирхално разочарование, размяната на социални роли, но начинът, по който ги е описала, превръща книгата в изключение, а не в клише.
„Остайница“ е лабиринт и огледало. Отношенията в семейството минават под знака на „не трябваше така да става“. Бекиа е съвършеният син – бърза, умна, смела, първородна. Обаче е момиче. Сале е идеалната дъщеря – нежен, мил, чувствителен. Обаче е момче.
Пътят към ада е постлан с добри намерения и всеки път, когато някой посегне да запълни пропастта в семейството, сам пада в нея и я превръща в гроб. По коридорите на лабиринта Бекиа разказва една история, която се заплита все повече и повече, история, подредена в ума й, нагласяна толкова много пъти, изглаждана и оправдавана, че в крайна сметка истината е забравена. Забравила е как е влязла в този лабиринт, забравила е откъде е минала.
Казват, че истината ни прави свободни. Едва когато всички истини са произнесени на глас, животът може да продължи, възелът да се разплете, миналото да отмине наистина. Животът е лабиринт и огледало и като във всеки лабиринт, краят е едновременно край и начало. Този вечен баланс е заключен в езика на „Остайница“, в начина, по който Рене Карабаш ни разказва за съдбата на Бекиа, за Кануна, за свободата.
Визуалната липса на главни букви в прозата вероятно ще отблъсне част от по-консервативните читатели. Но ако приемаме подобни бунтове в поезията, защо ги смятаме за претенция в прозата? Рене Карабаш е поетеса и актриса, богатият на метафори и подводни течения език й е втора природа, визуалната образност също. Оформлението на тази книга – което, заедно с впечатляващата корица, е дело на Капка Кънева, – дава още един деликатен подтекст, а четенето е като поток – текстът се лее, читателят се понася, унася, хипнотизира.
Прочетох „Остайница“ за една нощ. Просто не можех да си представя, че ще заспя, без да я довърша. Присъствието на редактора – писателят Христо Карастоянов – също е достатъчно деликатно, че да не се усеща на пръв поглед. (Това е съдбата на редактора. Ако работата му е добре свършена, намесата му е невидима, като фината четка на археолог или реставратор.)
Пролетта на 2018 г. извежда на литературната сцена няколко изключително силни творби, написани от жени. С агресивната си корица, особената структура и провокативния си сюжет, „Остайница“ е различна, двулика книга. Едновременно мъжка и женска, поетична и прозаична, стихотворение и роман, тя няма да остави читателя безразличен.
През последните няколко месеца съвпаденията бавно, но упорито ме водиха към „Остайница“ на Рене Карабаш. От първата страница знаех, че тази книга няма да е като никоя друга, която съм чела, и че ще бъде истинско предизвикателство да напиша текст за нея.
В основата на „Остайница“ е загадачният Канун на Лека Дукагини – сложна система от традиционни закони, които и до днес се спазват в отдалечените и труднодостъпни северноалбански планини. Кръвните вражди са характерни за местата, на които властва Канунът – жените трябва да гледат в земята и да не излизат много от вкъщи, а заедно с чеиза на булката баща й приготвя и куршум, с който женихът да я застраля, ако е „нечиста“. За едната чест се живее, а най-страшната съдба за един мъж е да умре от старост и болест.
най-ценният метал в Албания е свободата
За да получи една жена свобода, е достатъчно да се откаже от всичко женско. Канунът повелява, че преди да се омъжи, тя има право да положи клетва, че ще остане девствена до края на живота си. Тогава придобива правата на мъж и започва да живее като мъж, получава мъжко име, реже косата си и изгаря роклите си. Може да стане глава на семейство, да носи пушка, да пуши и пие, да търгува.
Бекиа се превръща в Матя в нощта преди да сключи уреден брак и решението й поставя началото на кръвна вражда, която ще костава живота на баща й и изгнанието на брат й.
Историята, която Рене Карабаш разказва, е достатъчно завладяваща, любопитна и екзотична, за да привлече много читатели. Необикновеният начин, по който избира да я сподели, я превръща в литературно предизвикателство, което ще заседне в доста гърла.
Лесно е да превърнеш „Остайница“ в любовен роман или политически манифест. За мен като жена, човек и читателка обаче тя е преди всичко книга за импулсите, за изборите, които ни отвеждат по криволичещите пътечки на съдбата до най-мрачните дълбини на човешкото сърце.
По-голямата част от нея е написана като поток на съзнанието. Читателят не просто е в главата на героя Бекиа/Матя, а влиза по-скоро в ролята на слушателя – репортерка, която е в това село, за да интервюира една от последните остайници. Чрез този поток на мисълта научаваме не само порядките за чест на Кануна и думите на ритуалната клетва, но и семейната история на Бекиа.
цялото село знае
Мураш искаше син, ама му се роди момиче
В романа на Рене Карабаш са намерили мястото си забранена любов, излъгани очаквания, патрирхално разочарование, размяната на социални роли, но начинът, по който ги е описала, превръща книгата в изключение, а не в клише.
„Остайница“ е лабиринт и огледало. Отношенията в семейството минават под знака на „не трябваше така да става“. Бекиа е съвършеният син – бърза, умна, смела, първородна. Обаче е момиче. Сале е идеалната дъщеря – нежен, мил, чувствителен. Обаче е момче.
Пътят към ада е постлан с добри намерения и всеки път, когато някой посегне да запълни пропастта в семейството, сам пада в нея и я превръща в гроб. По коридорите на лабиринта Бекиа разказва една история, която се заплита все повече и повече, история, подредена в ума й, нагласяна толкова много пъти, изглаждана и оправдавана, че в крайна сметка истината е забравена. Забравила е как е влязла в този лабиринт, забравила е откъде е минала.
Много бих искал да дойдеш при мен и да си кажем истината в очите, както правехме като деца. Истината или дързостта? По-слабите избираха истината, защото се страхуваха от дързостта. Сега разбирам, че по-смелият избор винаги е бил истината. Дързостта беше за лъжците, за страхливците, маскирани зад смелостта. За тези, които предпочитат вместо да кажат истината, да скочат в реката, да избягат или да убият.
Казват, че истината ни прави свободни. Едва когато всички истини са произнесени на глас, животът може да продължи, възелът да се разплете, миналото да отмине наистина. Животът е лабиринт и огледало и като във всеки лабиринт, краят е едновременно край и начало. Този вечен баланс е заключен в езика на „Остайница“, в начина, по който Рене Карабаш ни разказва за съдбата на Бекиа, за Кануна, за свободата.
мисля си колко винаги е по-лесно да предложиш чай, вместо да започнеш да говориш за важните неща, вместо да предизвикаш живота и да приемеш, че не си толкова силен, на колкото се правиш
Визуалната липса на главни букви в прозата вероятно ще отблъсне част от по-консервативните читатели. Но ако приемаме подобни бунтове в поезията, защо ги смятаме за претенция в прозата? Рене Карабаш е поетеса и актриса, богатият на метафори и подводни течения език й е втора природа, визуалната образност също. Оформлението на тази книга – което, заедно с впечатляващата корица, е дело на Капка Кънева, – дава още един деликатен подтекст, а четенето е като поток – текстът се лее, читателят се понася, унася, хипнотизира.
Прочетох „Остайница“ за една нощ. Просто не можех да си представя, че ще заспя, без да я довърша. Присъствието на редактора – писателят Христо Карастоянов – също е достатъчно деликатно, че да не се усеща на пръв поглед. (Това е съдбата на редактора. Ако работата му е добре свършена, намесата му е невидима, като фината четка на археолог или реставратор.)
Пролетта на 2018 г. извежда на литературната сцена няколко изключително силни творби, написани от жени. С агресивната си корица, особената структура и провокативния си сюжет, „Остайница“ е различна, двулика книга. Едновременно мъжка и женска, поетична и прозаична, стихотворение и роман, тя няма да остави читателя безразличен.
March 30, 2023
❗️Możliwy spoiler: ta książka jest wlw i to mnie rozp!erdol!ło na kawałeczki
Nie mam słów, tylko emocje. Do połowy trochę się nudziłam, a potem zrozumiałam. Tę historię trzeba odkrywać i dać jej czas, żeby dojrzeć.
Nie mam słów, tylko emocje. Do połowy trochę się nudziłam, a potem zrozumiałam. Tę historię trzeba odkrywać i dać jej czas, żeby dojrzeć.
March 31, 2026
Update : Now shortlisted for the International Booker - This is my favourite so far.
Longlisted for the International Booker Prize 2026 - This is a story about being queer in the wrong place (an Albanian village) and about how tradition forces people into becoming victims. Our protagonist is "the last sworn virgin". It sounds exotic. It is just painful.
Personally, I wish the language were less poetic, but perhaps that is the best choice for a story in which escape to reality - to another, more modern world - doesn’t seem like an option at all.
Longlisted for the International Booker Prize 2026 - This is a story about being queer in the wrong place (an Albanian village) and about how tradition forces people into becoming victims. Our protagonist is "the last sworn virgin". It sounds exotic. It is just painful.
Personally, I wish the language were less poetic, but perhaps that is the best choice for a story in which escape to reality - to another, more modern world - doesn’t seem like an option at all.
February 16, 2023
Ależ to było intrygujące i dobre
April 2, 2026
Have I even lived.
Have I even read.
Sometimes I read books, but I’m not sure I truly read them. They elude me, leaving me with the sense that something has slipped past my understanding, some meaning just out of reach. This uncertainty is especially present when I think about certain novels.
This is the case with She Who Remains. There is a woman trapped within an impossible system, seeking to escape in her own way. However, that attempt sets in motion a chain of events that those close to her must now face and imposes a life of grief she herself must carry forward.
Salvation and revenge in one. Just like in the books.
Rene Karabash paints a layered, non-linear canvas with lyrical prose. There are sentences like fragments of poems woven into the narrative, yet they are the narrative. The narrative is carried by idea-images, many of them symbolic, some returning again and again with slightly altered meanings and weight. Scenes reappear in different versions or recollections, so good luck if you’re a journalist looking for a stable account.
Perhaps what fascinated me most was the narrator’s voice. Like their identity, it is always present, yet out of reach. Each time I thought I could grasp them, they slipped away again. Karabash approaches her novel less like a conventional narrative and more like an artwork.
Have you ever seen someone try to outrun their shadow.
The latter part felt slightly underwhelming compared to the promise of the beginning. The tone veers toward melodrama at times, which dilutes some of the intensity for me.
Although I didn’t emotionally engage with She Who Remains as deeply as I expected, I truly appreciated its form with its themes of oppression, obedience, social norms, identity, courage, and resilience. She Who Remains remained with me nonetheless. Certain idea-images, certain lines, continue to echo long after finishing it. Perhaps what lingers is not a clear resolution, but the atmosphere Karabash creates, something elusive, almost dreamlike, that resists being fully explained or defined.
And at the centre of this love is the immeasurable, that which is eternal, that which cannot be called by name.
False beliefs about love, Joanna Ambroz, 2022
PS I also suggest checking out the work of photographer Pepa Hristova, whose art was a big inspiration for Karabash while writing this novel.
3.75/5
Have I even read.
Sometimes I read books, but I’m not sure I truly read them. They elude me, leaving me with the sense that something has slipped past my understanding, some meaning just out of reach. This uncertainty is especially present when I think about certain novels.
This is the case with She Who Remains. There is a woman trapped within an impossible system, seeking to escape in her own way. However, that attempt sets in motion a chain of events that those close to her must now face and imposes a life of grief she herself must carry forward.
Salvation and revenge in one. Just like in the books.
Rene Karabash paints a layered, non-linear canvas with lyrical prose. There are sentences like fragments of poems woven into the narrative, yet they are the narrative. The narrative is carried by idea-images, many of them symbolic, some returning again and again with slightly altered meanings and weight. Scenes reappear in different versions or recollections, so good luck if you’re a journalist looking for a stable account.
Perhaps what fascinated me most was the narrator’s voice. Like their identity, it is always present, yet out of reach. Each time I thought I could grasp them, they slipped away again. Karabash approaches her novel less like a conventional narrative and more like an artwork.
Have you ever seen someone try to outrun their shadow.
The latter part felt slightly underwhelming compared to the promise of the beginning. The tone veers toward melodrama at times, which dilutes some of the intensity for me.
Although I didn’t emotionally engage with She Who Remains as deeply as I expected, I truly appreciated its form with its themes of oppression, obedience, social norms, identity, courage, and resilience. She Who Remains remained with me nonetheless. Certain idea-images, certain lines, continue to echo long after finishing it. Perhaps what lingers is not a clear resolution, but the atmosphere Karabash creates, something elusive, almost dreamlike, that resists being fully explained or defined.
And at the centre of this love is the immeasurable, that which is eternal, that which cannot be called by name.
False beliefs about love, Joanna Ambroz, 2022
PS I also suggest checking out the work of photographer Pepa Hristova, whose art was a big inspiration for Karabash while writing this novel.
3.75/5
February 11, 2024
Stereotypy i role płciowe różnią się między kulturami, tak samo jak język, który opisując na pozór tę samą rzeczywistość może wpływać na sposób jej postrzegania przez odbiorcę. Zjawiska i przekonania, które są w naszej kulturze jednoznaczne, pod inną szerokością geograficzną mogą być zupełnie różne. Tak było między innymi w miejscu akcji książki, czyli Albanii, gdzie przez długi czas obowiązywał kodeks prawa zwyczajowego Kanun, pozwalający kobietom na zostanie tak zwaną "zaprzysiężoną dziewicą" i tym samym na przyjęcie społecznej roli mężczyzny. Taką właśnie decyzję podejmuje Bekia- młoda dziewczyna, która pragnie uciec przed wybranym jej przez społeczeństwo przeznaczeniem.
„Zanim dojrzeją granaty” to niezwykle smutna, ale też przepełniona emocjami powieść, która napisana została strumieniem świadomości. We wstępie wspomniałem o języku, bo tłumaczenie ma tutaj ogromne znaczenie- w języku bułgarskim podział na formy męską i żeńską jest dużo bardziej ograniczony. Nacechowane płciowo końcówki czasowników mogą zdradzić więcej, niż autorka miała w zamiarze, co jest istotne w kontekście opowieści głównej bohaterki i zwraca większą uwagę na rolę tłumacza w przekazywaniu historii.
Dominującym uczuciem w powieści Rene Karabasz jest strach. Strach przed niedopasowaniem się do oczekiwań ojca, strach przed konsekwencjami czynów własnych oraz innych, strach przed odkryciem prawdy, strach przed tradycją, strach przed miłością. Każdy dokonywany wybór sprawia, że ktoś będzie musiał ponieść konsekwencje, a te bywają czasami niezwykle brutalne.
Pomimo swojej małej objętości książka bardzo mnie poruszyła, a dodatkowo przybliżyła mi tę część kultury i historii, o której nie wiedziałem zbyt wiele. Być może forma i poetyckość języka mogą niektórych odrzucić, ale zdecydowanie warto dać książce szansę.
„Zanim dojrzeją granaty” to niezwykle smutna, ale też przepełniona emocjami powieść, która napisana została strumieniem świadomości. We wstępie wspomniałem o języku, bo tłumaczenie ma tutaj ogromne znaczenie- w języku bułgarskim podział na formy męską i żeńską jest dużo bardziej ograniczony. Nacechowane płciowo końcówki czasowników mogą zdradzić więcej, niż autorka miała w zamiarze, co jest istotne w kontekście opowieści głównej bohaterki i zwraca większą uwagę na rolę tłumacza w przekazywaniu historii.
Dominującym uczuciem w powieści Rene Karabasz jest strach. Strach przed niedopasowaniem się do oczekiwań ojca, strach przed konsekwencjami czynów własnych oraz innych, strach przed odkryciem prawdy, strach przed tradycją, strach przed miłością. Każdy dokonywany wybór sprawia, że ktoś będzie musiał ponieść konsekwencje, a te bywają czasami niezwykle brutalne.
Pomimo swojej małej objętości książka bardzo mnie poruszyła, a dodatkowo przybliżyła mi tę część kultury i historii, o której nie wiedziałem zbyt wiele. Być może forma i poetyckość języka mogą niektórych odrzucić, ale zdecydowanie warto dać książce szansę.
February 27, 2026
Read #4 of the 2026 International Booker Prize
After three relatively underwhelming reads (sorry), She Who Remains restored my faith in this year's International Booker Prize longlist. The translator, Izidora Angel, deserves a special spotlight here. I can't imagine that translating a stream-of-consciousness novel that relies on repetition and poetic prose so heavily was easy, and the masterful translation is evident on every page.
Admittedly, my knowledge of Albanian culture is limited, so I wasn't sure how I'd fare with this. Other than producing a disproportionate number of pop divas (only half kidding), I know virtually nothing about the landscape or traditions. Karabash constructs an incredibly atmospheric and immersive narrative that highlights the centuries-old traditions of the Kanun. There are a few fleeting instances where a bit more context would have been helpful, but generally speaking, I found this quite accessible. I'm glad to see this on the longlist, as the depiction of gender is very culturally specific, yet has a lot of parallels with non-binary and trans identities that we are more familiar with in Western cultures. I will say the narrative felt a lot more historic than it was (the only references to time come from letters), but perhaps that was the point.
I'm in two minds about the fragmented prose and repetition -- I get what the author was going for, but it did get a little grating towards the end. The shorter page count helped mitigate this, but I need to sit with my thoughts on this style more. The storytelling itself is expertly crafted, though. Scenes are recontextualized and revisited, and the truth remains always a little obfuscated to the reader. There are no easy answers and no winners in a narrative like this, and that's what makes it all the more powerful.
Thank you to Sandorf Passage for the free digital copy!
Substack | Bookstagram | BookTok | BookTube | Bookshop.org Store | Libro.fm Bonus Offer
After three relatively underwhelming reads (sorry), She Who Remains restored my faith in this year's International Booker Prize longlist. The translator, Izidora Angel, deserves a special spotlight here. I can't imagine that translating a stream-of-consciousness novel that relies on repetition and poetic prose so heavily was easy, and the masterful translation is evident on every page.
Admittedly, my knowledge of Albanian culture is limited, so I wasn't sure how I'd fare with this. Other than producing a disproportionate number of pop divas (only half kidding), I know virtually nothing about the landscape or traditions. Karabash constructs an incredibly atmospheric and immersive narrative that highlights the centuries-old traditions of the Kanun. There are a few fleeting instances where a bit more context would have been helpful, but generally speaking, I found this quite accessible. I'm glad to see this on the longlist, as the depiction of gender is very culturally specific, yet has a lot of parallels with non-binary and trans identities that we are more familiar with in Western cultures. I will say the narrative felt a lot more historic than it was (the only references to time come from letters), but perhaps that was the point.
I'm in two minds about the fragmented prose and repetition -- I get what the author was going for, but it did get a little grating towards the end. The shorter page count helped mitigate this, but I need to sit with my thoughts on this style more. The storytelling itself is expertly crafted, though. Scenes are recontextualized and revisited, and the truth remains always a little obfuscated to the reader. There are no easy answers and no winners in a narrative like this, and that's what makes it all the more powerful.
Thank you to Sandorf Passage for the free digital copy!
Substack | Bookstagram | BookTok | BookTube | Bookshop.org Store | Libro.fm Bonus Offer
March 31, 2026
ъпдейт февруари 2026 - слушана в Storytel:
Признавам оригиналния сюжет и интересни засегнати теми, харесва ми поетичността на романа, която не бях отчела при първото четене. Хубавото на номинацията за Букър е, че повече хора ще научат за традицията на остайниците като единствен избор на жените да бъдат свободни. Въпреки, че това не е основната тема в този роман и това е жалко. Ще прочета Исмаил Кадаре по повода.
Бях чувала за традицията на остайниците - жените, които се обричат на безбрачие и "стават" мъже. Темата определено е интересна, особено пречупена през очите на млада българска писателка. Формата на писане е неочаквана, създава един особен ритъм, нещо средно между заклинание и бълнуване.
Книгата е с доста силен емоционален заряд, авторката има известен талант, но претенцията ми е в повече. Може би следващия й роман ще е по-добър. Надявам се.
Признавам оригиналния сюжет и интересни засегнати теми, харесва ми поетичността на романа, която не бях отчела при първото четене. Хубавото на номинацията за Букър е, че повече хора ще научат за традицията на остайниците като единствен избор на жените да бъдат свободни. Въпреки, че това не е основната тема в този роман и това е жалко. Ще прочета Исмаил Кадаре по повода.
Бях чувала за традицията на остайниците - жените, които се обричат на безбрачие и "стават" мъже. Темата определено е интересна, особено пречупена през очите на млада българска писателка. Формата на писане е неочаквана, създава един особен ритъм, нещо средно между заклинание и бълнуване.
Книгата е с доста силен емоционален заряд, авторката има известен талант, но претенцията ми е в повече. Може би следващия й роман ще е по-добър. Надявам се.
April 4, 2023
Wstrząsająca, przyciągająca uwagę i wyjątkowo interesująco napisana. Ogromnie mnie zaskoczyła swoją formą, ale i treścią.
February 26, 2026
“Остайница” е първата ми среща с Рене Карабаш и запали в мен любов от първото изречение.
Слушах романа в Storytel и мога да кажа, че беше магично преживяване - емоционалният заряд на разказа ме държа през цялото време. Смятам, че е изключително подходяща за аудио формат.
“Остайница” е разтърсващата история на Бекиа, която иска да е син на баща си и има тази възможност да случи това свое желание чрез Кануна на Лека Дугакини. Дава клетва за девственост, обрича се на безбрачие, реже косите си и започва да живее като мъж.
Няма да ви издавам повече за сюжета. Историята е изключително въздействаща и много различна по най-хубавия възможен начин
За мен е безапелационни 5⭐️
Слушах романа в Storytel и мога да кажа, че беше магично преживяване - емоционалният заряд на разказа ме държа през цялото време. Смятам, че е изключително подходяща за аудио формат.
“Остайница” е разтърсващата история на Бекиа, която иска да е син на баща си и има тази възможност да случи това свое желание чрез Кануна на Лека Дугакини. Дава клетва за девственост, обрича се на безбрачие, реже косите си и започва да живее като мъж.
Няма да ви издавам повече за сюжета. Историята е изключително въздействаща и много различна по най-хубавия възможен начин
За мен е безапелационни 5⭐️
February 17, 2020
Тежък сюжет, хубав стил. Бих прочела още на от Рене Карабаш. Препоръчвам силно аудио версията.
April 5, 2026
I got the book in English because I figured it would be a good business investment. Now when it wins the Booker Prize, and I’m really rooting for that to happen, I’ll get it signed by the author at some book fair and sell it on eBay. I’m joking. Or maybe not.
There’s a quote, not from this book but from another one:
“A person dies twice, once when they stop doing what they love, and the second time when they actually die.”
Here I’ll need your imagination.
Imagine you’re traveling by train, let’s say it’s a slow night train. Next to you sits a person who is traveling to attend the funeral of a friend. You might feel some empathy. You might offer your condolences. But in the end, you’re tired, you just want to get home and go to sleep.
A week passes and you’re on the same train again, but this time you’re going to the funeral of a close relative. Now it’s different. You both want the journey to end and not to end, because where you’re going, nothing good is waiting for you. The train arrives. You have to walk from the station to your home. You don’t want to go back, you want to run away, to hide somewhere. But you’re carrying a big suitcase or bag, filled only with dirty clothes. There’s nowhere else to go except home, where pain is waiting.
For the third time, you’re on the same train. Why? Because there is always a third time. But this time, whose funeral is it? Before, it was random. Then it was someone close to you. And now? Could it be your own?
How many times have you already been on this third journey, how many times have you died? What changed, and what always stayed the same?
The main character in the novel "She Who Remains" has been stuck in this third journey since she was born.
To break the cycle, she needs to start doing something she loves, or more precisely, to find someone to love. That someone could even be herself. Only then could her death feel real.
You can probably already tell where this book is going. Toward tears.
From the very beginning, it’s clear that this won’t be a story with a clear beginning, middle, and end. It feels more like a stream of thoughts, trauma, memories, and questions about identity, the body, and belonging. The book moves between the real and the symbolic, often leaving the reader to decide what everything means.
There’s something powerful in the way the text creates atmosphere. Some moments feel painfully honest, almost like a confession. You can sense that the author is trying to say something important, something personal. And when those moments land, the book truly hits.
I would describe it as a kind of poetic essay.
In terms of story and overall feeling, it reminded me a bit of "The Kite Runner". It touches on similar themes, but this time from a female perspective.
Of course, the book has its downsides. In general, I don’t like it when a book’s theme doesn’t allow you to step away from its dramatic tone. For example, books about slavery, genocide, and similar topics. It’s easy to win over the reader by making them feel strong emotions through already existing tragedy.
Rene Karabash manages to keep that balance quite well.
But that also leads to another drawback. The topic of the Outcast stays somewhat in the background. The novel doesn’t have a clearly defined time period, although 2017 is mentioned at one point. If a reader takes the book too literally, as something documentary or historical, it might not work well for them. There are gaps and inconsistencies, but I don’t think that’s the point.
Now back to my joke at the beginning. I read the book in English because I was curious how it would feel, and then I listened to the audiobook in Bulgarian to see if there were differences. I can say that the translator did an amazing job. Almost nothing is lost, except for the title, which simply can’t really be "translated".
Pre_read:
I’m really excited.
Today I watched an interview with the author, and she seemed like a very interesting person. So I decided to give her work a chance.
This will be the first piece of contemporary Bulgarian prose I’ve read. Some time ago I tried poetry and got burned pretty badly.
I hope it turns out well, but even if I don’t like it, that shouldn’t stop you from reading it. Being an author in Bulgaria is kind of a paradox :D So go ahead and buy it without hesitation.
There’s a quote, not from this book but from another one:
“A person dies twice, once when they stop doing what they love, and the second time when they actually die.”
Here I’ll need your imagination.
Imagine you’re traveling by train, let’s say it’s a slow night train. Next to you sits a person who is traveling to attend the funeral of a friend. You might feel some empathy. You might offer your condolences. But in the end, you’re tired, you just want to get home and go to sleep.
A week passes and you’re on the same train again, but this time you’re going to the funeral of a close relative. Now it’s different. You both want the journey to end and not to end, because where you’re going, nothing good is waiting for you. The train arrives. You have to walk from the station to your home. You don’t want to go back, you want to run away, to hide somewhere. But you’re carrying a big suitcase or bag, filled only with dirty clothes. There’s nowhere else to go except home, where pain is waiting.
For the third time, you’re on the same train. Why? Because there is always a third time. But this time, whose funeral is it? Before, it was random. Then it was someone close to you. And now? Could it be your own?
How many times have you already been on this third journey, how many times have you died? What changed, and what always stayed the same?
The main character in the novel "She Who Remains" has been stuck in this third journey since she was born.
To break the cycle, she needs to start doing something she loves, or more precisely, to find someone to love. That someone could even be herself. Only then could her death feel real.
You can probably already tell where this book is going. Toward tears.
From the very beginning, it’s clear that this won’t be a story with a clear beginning, middle, and end. It feels more like a stream of thoughts, trauma, memories, and questions about identity, the body, and belonging. The book moves between the real and the symbolic, often leaving the reader to decide what everything means.
There’s something powerful in the way the text creates atmosphere. Some moments feel painfully honest, almost like a confession. You can sense that the author is trying to say something important, something personal. And when those moments land, the book truly hits.
I would describe it as a kind of poetic essay.
In terms of story and overall feeling, it reminded me a bit of "The Kite Runner". It touches on similar themes, but this time from a female perspective.
Of course, the book has its downsides. In general, I don’t like it when a book’s theme doesn’t allow you to step away from its dramatic tone. For example, books about slavery, genocide, and similar topics. It’s easy to win over the reader by making them feel strong emotions through already existing tragedy.
Rene Karabash manages to keep that balance quite well.
But that also leads to another drawback. The topic of the Outcast stays somewhat in the background. The novel doesn’t have a clearly defined time period, although 2017 is mentioned at one point. If a reader takes the book too literally, as something documentary or historical, it might not work well for them. There are gaps and inconsistencies, but I don’t think that’s the point.
Now back to my joke at the beginning. I read the book in English because I was curious how it would feel, and then I listened to the audiobook in Bulgarian to see if there were differences. I can say that the translator did an amazing job. Almost nothing is lost, except for the title, which simply can’t really be "translated".
Pre_read:
I’m really excited.
Today I watched an interview with the author, and she seemed like a very interesting person. So I decided to give her work a chance.
This will be the first piece of contemporary Bulgarian prose I’ve read. Some time ago I tried poetry and got burned pretty badly.
I hope it turns out well, but even if I don’t like it, that shouldn’t stop you from reading it. Being an author in Bulgaria is kind of a paradox :D So go ahead and buy it without hesitation.
April 2, 2026
A beautiful lyrical experimental stream of consciousness novella about the life and laments of Bekija, a girl in an Albanian village, who chooses to renounce her womanhood to live as a man, a ritual allowed by the ancient law that governs her village.
After trying and failing to read the first chapter of this novel, I wrote it off (I know that's really early, but trust me, it opens with an extremely experimental, abstract, artistic start). I forced myself to read this to at least say I DNF'd it after giving it a solid try, and instead, found gold. This is now one of my favorites off the International Booker Prize longlist (and in the shortlist! My vote goes to this one for the win).
Ultimately, the emotional core of this story is incredible, powerful, and immersive. The story deals with tradition, loss, duty, and sacrifice, and Karabash really captures a depth of human essence in the characters that is impossible to explain in words. It took me many tries to understand some of the passages, but each one was worth it. It takes time to understand the flow of language here (the translation must have taken so much work), but once you do, it's immersive and almost hypnotic to read. It's probably not for everyone, but still highly recommended!
Longlist for The International Booker Prize 2026 5/13
After trying and failing to read the first chapter of this novel, I wrote it off (I know that's really early, but trust me, it opens with an extremely experimental, abstract, artistic start). I forced myself to read this to at least say I DNF'd it after giving it a solid try, and instead, found gold. This is now one of my favorites off the International Booker Prize longlist (and in the shortlist! My vote goes to this one for the win).
Ultimately, the emotional core of this story is incredible, powerful, and immersive. The story deals with tradition, loss, duty, and sacrifice, and Karabash really captures a depth of human essence in the characters that is impossible to explain in words. It took me many tries to understand some of the passages, but each one was worth it. It takes time to understand the flow of language here (the translation must have taken so much work), but once you do, it's immersive and almost hypnotic to read. It's probably not for everyone, but still highly recommended!
Longlist for The International Booker Prize 2026 5/13
January 21, 2020
Не знам как ГР успява да дава оценки на книгите, които чета, още преди да съм ги прочела, но ето че приключих "Остайница" и не бих могла да й дам нищо освен 5 звезди. Малко по-късно ще добавя няколко цитати и фрагменти, които заседнаха в мен и "покълва в стомаха ми, не е бурен/ знам какво е, цвете е, има бодли (...)".
September 18, 2022
عمل على درجة عالية من العذوبة والشاعرية، حيث تختار بطلة العمل " بكية" والتي تعني الباقية التخلي عن أنوثتها حتى تصبح "مرابطة " وذلك وفقاً لأعراف ألبانية قديمة، ينص هذا العرف على أن "المرابطة" تحمل اسماً ذكورياً وتعيش حياتها كرجل ورب أسرة، وبالتدريج تبدأ باكتساب ملامح ذكورية.
هذه الرواية تعرض جانباً غير مألوف للقارىء العربي حول ثقافة الألبان بلغة تعد تحفة فنية حيث توضح طبيعة المجتمعات في تلك البيئة وأوضاع النساء الواقعات تحت ثقل هذه التقاليد والتي تعد "العذرية" الأثقل حملاً.
❞ دانا كانت مرآتي، دوائي، خلاصي وكان الخالق قد وضعنا في شامة واحدة، هناك حيث تجتمع ترقوتانا فوق القلب لنعرف أنفسنا بصورة أفضل ولتتوه إحدانا بسهولة في الأخرى، إحدانا في عالم الأخرى من دون عودة. ❝
هذه الرواية تعرض جانباً غير مألوف للقارىء العربي حول ثقافة الألبان بلغة تعد تحفة فنية حيث توضح طبيعة المجتمعات في تلك البيئة وأوضاع النساء الواقعات تحت ثقل هذه التقاليد والتي تعد "العذرية" الأثقل حملاً.
❞ دانا كانت مرآتي، دوائي، خلاصي وكان الخالق قد وضعنا في شامة واحدة، هناك حيث تجتمع ترقوتانا فوق القلب لنعرف أنفسنا بصورة أفضل ولتتوه إحدانا بسهولة في الأخرى، إحدانا في عالم الأخرى من دون عودة. ❝
February 6, 2021
За разлика от 90% от съвременните български книги, наричащи себе си "роман", които съм чела, тук има сюжет - тоест книгата вече е с няколко дължини напред. Историята е интересна, стройна, добре разказана, с надлежните мотивации на героите, развива се правдоподобно (общо взето) и логично, има дори елементи на изненада. Друг голям плюс за мен е .
Хареса ми това, че книгата разглежда гъвкавостта на социалния пол (джендъра) в силно патриархален контекст. Доста е подривно в актуалния дискурс по тази тема и по-важно, изпълнено е с увереност и без клишета. Остайницата приема мъжкия пол не като акт на себепостижение, но като акт на освобождение. Иронията тук, разбира се, е че причината свободата да е заключена зад толкова радикално действие като смяна на пола е също толкова радикалния патриархат, който дотолкова не позволява абсолютно никакви изключения за жените, че за да може една жена да стане пълноправен човек, тя буквално трябва да престане да бъде жена.
Минусите са прекомерната драма на доста места - не че в драмата има нещо лошо, но трябва да има солидна основа, да е "заслужена" от повествованието, а не да разчита само на избраната тема. Драматичната тема е едно, драматичното ѝ разгръщане е съвсем друго и иска усет у усилие. И другият е този безумен стил тип Здравка Евтимова и редица други съвременни писатели, дето съм чела, който би трябвало да указва поток на съзнанието или задъханост или да насилва драматичността на събитията, нямам идея, но мен страхотно ме дразни. В писмата езикът е "нормален" и явно писателката няма проблем с това писане. Защо не могат да устоят на тоя порив към "оригиналност" или експериментиране с текста, не мога да разбера. Явно постмодерната треска е оставила трайни следи в българската литература.
Хареса ми това, че книгата разглежда гъвкавостта на социалния пол (джендъра) в силно патриархален контекст. Доста е подривно в актуалния дискурс по тази тема и по-важно, изпълнено е с увереност и без клишета. Остайницата приема мъжкия пол не като акт на себепостижение, но като акт на освобождение. Иронията тук, разбира се, е че причината свободата да е заключена зад толкова радикално действие като смяна на пола е също толкова радикалния патриархат, който дотолкова не позволява абсолютно никакви изключения за жените, че за да може една жена да стане пълноправен човек, тя буквално трябва да престане да бъде жена.
Минусите са прекомерната драма на доста места - не че в драмата има нещо лошо, но трябва да има солидна основа, да е "заслужена" от повествованието, а не да разчита само на избраната тема. Драматичната тема е едно, драматичното ѝ разгръщане е съвсем друго и иска усет у усилие. И другият е този безумен стил тип Здравка Евтимова и редица други съвременни писатели, дето съм чела, който би трябвало да указва поток на съзнанието или задъханост или да насилва драматичността на събитията, нямам идея, но мен страхотно ме дразни. В писмата езикът е "нормален" и явно писателката няма проблем с това писане. Защо не могат да устоят на тоя порив към "оригиналност" или експериментиране с текста, не мога да разбера. Явно постмодерната треска е оставила трайни следи в българската литература.
January 27, 2026
A brief and beautifully written tale of loss, of yearning, and of futile sacrifice.
Managing to be both ancient and contemporary, it’s an absolutely fascinating look at a village still operating under medieval customary laws. This world is filled with blood feuds that ricochet from family to family until all male members have been killed and sworn virgins who are given the rights of men in exchange for their celibacy. If there had been no marks of time, I would have sworn this book took place centuries ago, but letters from the narrator’s runaway brother jarringly mark the year as 2017.
In this village and under this law, decisions have consequences that reverberate beyond oneself, having the potential to set into motion a never ending cascade of grief and loss, all in the name of pride and honor.
Karabash’s writing is in great hands with Angel who maintains the poetry and passion in her translation, effectively employing repetition and a prose that, though sparse, still conveys all of the emotion and heartbreak of the story. The reader enters a trance-like state as the words flow without pause, with no resting place it’s easy to wolf this book down in one sitting.
Though haunting and atmospheric throughout, Karabash surprises the reader with a happy ending.
Managing to be both ancient and contemporary, it’s an absolutely fascinating look at a village still operating under medieval customary laws. This world is filled with blood feuds that ricochet from family to family until all male members have been killed and sworn virgins who are given the rights of men in exchange for their celibacy. If there had been no marks of time, I would have sworn this book took place centuries ago, but letters from the narrator’s runaway brother jarringly mark the year as 2017.
In this village and under this law, decisions have consequences that reverberate beyond oneself, having the potential to set into motion a never ending cascade of grief and loss, all in the name of pride and honor.
Karabash’s writing is in great hands with Angel who maintains the poetry and passion in her translation, effectively employing repetition and a prose that, though sparse, still conveys all of the emotion and heartbreak of the story. The reader enters a trance-like state as the words flow without pause, with no resting place it’s easy to wolf this book down in one sitting.
Though haunting and atmospheric throughout, Karabash surprises the reader with a happy ending.
March 27, 2026
المرابطة تتحدث عن ممارسة كانت سائدة في شمال ألبانيا وهي العذراء المحلفة ويرجع تاريخها للقرن الخامس عشر وبدأت في الاندثار في أوائل التسعينيات من القرن العشرين.
تقديرات الباحثين في ٢٠٢٢ أشارت أنه قد تبقى ١٢ من العذارى المحلفات في ألبانيا.
شاهدت تقريرا أذاعته البي بي سي عن آخر العذارى المحلفات في ألبانيا ( Burrneshat: The last sworn virgins in Albania) وقد قدم اثنتين من المتبقيات منهن. لو لم يخبرنا أحد أنهن نساء فلن يكون لدينا شك في أنهن رجال طبيعيون. بالطبع بلغن من الكبر عتيًا، يردتين ملابس رجالية، يدخنون التبغ (الذي كان مسموحًا فقط للرجال)، ولغة الجسد ذكورية حتى الصوت، يبدو كأنه صوت ذكوري. تحدثن أنهن فعلن ذلك من أجل الحرية والحصول على نظرة الاحترام والتقدير من المجتمع. واحدة منهن ذكرت أنها كانت تعشق لعب الكرة وما كان أحد يصدق أنها فتاة وتجرأت على لعب الكرة وأنها بتحولها (إن جاز التعبير) استمتعت بلعب الكرة.
الاسم الأصلي للرواية هو Остайница (romanized as Ostaynitsa وترجمته الحرفية (التي تبقى) وقد تُرجمت الرواية للإنجليزية بنفس الاسم:She who remains أي الباقية أو من تبقى وهو على اسم بطلة الرواية بكية والتي تعني بالألبانية باقية. كما أوضح المترجم الاسم على الأغلب محرف من العثمانية. لذا بشكل شخصي لدي اعتراضات على ترجمة اسم الرواية خصوصًا أن المرابطة توحي ببعض المعاني غير الصحيحة مثل أن البطلة محاربة أو انتمت لدولة المرابطين.
أيضًا الرواية تتحدث عن تقليد العذراء المحلفة/ المتعهدة Sworn virgin أو بالألبانية Burrnesha وهي الأسماء التي اتفقت عليها كافة المصادر الإنجليزية والعربية إلا أن المترجم خلال النص قرر ترجمتها بالمرابطة! وهو ما ليس له أي علاقة بحقيقة التقليد وهو أن تقوم الفتاة بالقسم أمام كبار القرية بأن تبقى عذراء وأن تحيا حياة الرجال وتعيش كرجل وتعامل كرجل وتحصل على اسم رجل. وأرى أن المرابطة ترجمة غير موفقة لمصطلح العذراء المحلفة.
كذلك كلمة التشريع التي بات المترجم يكررها مرارًا وتكرارًا في النص وهي التي قصد بها العرف الألباني المعروف بكلمة Kanun أي قانون ولكنه قانون شفهي غير مكتوب يرجع أصله للقرن الخامس عشر ويُعتقد أن هذا الكانون/ العرف المجتمعي كان من آثار حكم الدولة العثمانية. الكلمة في كل المصادر الإنجليزية تكتب كما ينطقها الألبان Kanun وكل المصادر العربية تكتبها بين قانون أو كانون وتوضح أنه العرف الاجتماعي. كيف لعرف اجتماعي شفهي غير رسمي أن يُترجم بكلمة التشريع أو نصوص التشريع؟
هذا القانون يتكون من أسس تتعلق بالشرف وحماية الضيف والثأر وعلاقة المرأة بالأسرة والقبيلة.
لكن يحسب للمترجم السلاسة في الترجمة وتحرير النص ووضوح اللغة البلاغية والاستعارت والتي امتلأ النص بها.
مثل تلك الرواية كان لابد لها من مقدمة للمترجم تفصيلية (فالمقدمة الموجودة كانت مقتضبة وغير كافية) توضح ذلك السياق التاريخي والاجتماعي. بعدما بدأت بعدة صفحات اضطررت للتوقف للبحث طويلًا عن تلك التفاصيل حتى استطعت القراءة بوضوح.
الرواية تنتمي للمدرسة الحديثة التجريبية فهي لا تلتزم بالبناء المعروف للرواية. مع هذا فالنص قوي ومؤثر ومشحون بالعواطف.
الرواية تتحدث عن بكية/ باقية التي مرت بمراحل عاص��ة في حياتها من أول أخيها الذي ابتلعته وهي في بطن أمها مرورًا بهويتها التي ابتلعتها حتى تحافظ على حياتها وصولًا لأخيها الآخر الذي رشحته للموت ثم أبيها الذي مات بدلًا عنه. لا تدري في النهاية من الذي بقى؟ هل كانت بكية أم كائن آخر خرج من رحم تلك المعاناة.
نرى في الرواية مسارات النجاة وكيف يفسر كل إنسان النجاة حسب ما يعتقد أو يهوى. ف بكية تحولت لرجل حتى تهرب من الزواج القسري وحتى تلبي نداء الرغبة داخلها تجاه دانا وحتى لا تتعرض للقتل بدعوى الشرف. فقررت أن تحيا في ثوب جديد، غيرت جلدها. أما أخوها سالي فقرر الهرب، بحث عن وطن جديد لا يخضع لسيف القانون/العرف. بينما أبيهما قرر أن يُقتل ويُهدر دمه وهي كبرى الغايات حسب معتقده ويموت مرفوع الرأس. اختار أن يحيا مقتولًا.
أخيرًا تدور أحداث الرواية في شمال ألبانيا إلا أنها ليست بعيدة عن المجتمع العربي كثيرًا.
٢٦/٠٣/٢٠٢٦
تقديرات الباحثين في ٢٠٢٢ أشارت أنه قد تبقى ١٢ من العذارى المحلفات في ألبانيا.
شاهدت تقريرا أذاعته البي بي سي عن آخر العذارى المحلفات في ألبانيا ( Burrneshat: The last sworn virgins in Albania) وقد قدم اثنتين من المتبقيات منهن. لو لم يخبرنا أحد أنهن نساء فلن يكون لدينا شك في أنهن رجال طبيعيون. بالطبع بلغن من الكبر عتيًا، يردتين ملابس رجالية، يدخنون التبغ (الذي كان مسموحًا فقط للرجال)، ولغة الجسد ذكورية حتى الصوت، يبدو كأنه صوت ذكوري. تحدثن أنهن فعلن ذلك من أجل الحرية والحصول على نظرة الاحترام والتقدير من المجتمع. واحدة منهن ذكرت أنها كانت تعشق لعب الكرة وما كان أحد يصدق أنها فتاة وتجرأت على لعب الكرة وأنها بتحولها (إن جاز التعبير) استمتعت بلعب الكرة.
الاسم الأصلي للرواية هو Остайница (romanized as Ostaynitsa وترجمته الحرفية (التي تبقى) وقد تُرجمت الرواية للإنجليزية بنفس الاسم:She who remains أي الباقية أو من تبقى وهو على اسم بطلة الرواية بكية والتي تعني بالألبانية باقية. كما أوضح المترجم الاسم على الأغلب محرف من العثمانية. لذا بشكل شخصي لدي اعتراضات على ترجمة اسم الرواية خصوصًا أن المرابطة توحي ببعض المعاني غير الصحيحة مثل أن البطلة محاربة أو انتمت لدولة المرابطين.
أيضًا الرواية تتحدث عن تقليد العذراء المحلفة/ المتعهدة Sworn virgin أو بالألبانية Burrnesha وهي الأسماء التي اتفقت عليها كافة المصادر الإنجليزية والعربية إلا أن المترجم خلال النص قرر ترجمتها بالمرابطة! وهو ما ليس له أي علاقة بحقيقة التقليد وهو أن تقوم الفتاة بالقسم أمام كبار القرية بأن تبقى عذراء وأن تحيا حياة الرجال وتعيش كرجل وتعامل كرجل وتحصل على اسم رجل. وأرى أن المرابطة ترجمة غير موفقة لمصطلح العذراء المحلفة.
كذلك كلمة التشريع التي بات المترجم يكررها مرارًا وتكرارًا في النص وهي التي قصد بها العرف الألباني المعروف بكلمة Kanun أي قانون ولكنه قانون شفهي غير مكتوب يرجع أصله للقرن الخامس عشر ويُعتقد أن هذا الكانون/ العرف المجتمعي كان من آثار حكم الدولة العثمانية. الكلمة في كل المصادر الإنجليزية تكتب كما ينطقها الألبان Kanun وكل المصادر العربية تكتبها بين قانون أو كانون وتوضح أنه العرف الاجتماعي. كيف لعرف اجتماعي شفهي غير رسمي أن يُترجم بكلمة التشريع أو نصوص التشريع؟
هذا القانون يتكون من أسس تتعلق بالشرف وحماية الضيف والثأر وعلاقة المرأة بالأسرة والقبيلة.
لكن يحسب للمترجم السلاسة في الترجمة وتحرير النص ووضوح اللغة البلاغية والاستعارت والتي امتلأ النص بها.
مثل تلك الرواية كان لابد لها من مقدمة للمترجم تفصيلية (فالمقدمة الموجودة كانت مقتضبة وغير كافية) توضح ذلك السياق التاريخي والاجتماعي. بعدما بدأت بعدة صفحات اضطررت للتوقف للبحث طويلًا عن تلك التفاصيل حتى استطعت القراءة بوضوح.
الرواية تنتمي للمدرسة الحديثة التجريبية فهي لا تلتزم بالبناء المعروف للرواية. مع هذا فالنص قوي ومؤثر ومشحون بالعواطف.
الرواية تتحدث عن بكية/ باقية التي مرت بمراحل عاص��ة في حياتها من أول أخيها الذي ابتلعته وهي في بطن أمها مرورًا بهويتها التي ابتلعتها حتى تحافظ على حياتها وصولًا لأخيها الآخر الذي رشحته للموت ثم أبيها الذي مات بدلًا عنه. لا تدري في النهاية من الذي بقى؟ هل كانت بكية أم كائن آخر خرج من رحم تلك المعاناة.
نرى في الرواية مسارات النجاة وكيف يفسر كل إنسان النجاة حسب ما يعتقد أو يهوى. ف بكية تحولت لرجل حتى تهرب من الزواج القسري وحتى تلبي نداء الرغبة داخلها تجاه دانا وحتى لا تتعرض للقتل بدعوى الشرف. فقررت أن تحيا في ثوب جديد، غيرت جلدها. أما أخوها سالي فقرر الهرب، بحث عن وطن جديد لا يخضع لسيف القانون/العرف. بينما أبيهما قرر أن يُقتل ويُهدر دمه وهي كبرى الغايات حسب معتقده ويموت مرفوع الرأس. اختار أن يحيا مقتولًا.
أخيرًا تدور أحداث الرواية في شمال ألبانيا إلا أنها ليست بعيدة عن المجتمع العربي كثيرًا.
٢٦/٠٣/٢٠٢٦
March 27, 2026
Много красиво и лирично написана драматична история!
April 1, 2026
This is one of those times where if I didn't write something right away, I probably would end up just not reviewing it.
Not at all in the slightest because it's a bad book, no no no, on the contrary, because it's so breathtaking that I'm overwhelmed. I would instead sit and ruminate and intimidate myself into submission, into not writing anything whatsoever. Because how can I possibly wrap my head around the amalgamation of thoughts that are swirling and blending faster and faster, a cacophony of themes and words and ideas—all vying for attention as a result of reading this one little 150-page book?? And maybe if I did sit on it, let it burrow in, seep into my pores, and blur my edges, then maybe in weeks I could write something worthy to match the beauty here. But instead, today, right now, you get this—thoughts in flight.
To gush over this and fall into the hype trap would do this book a great disservice. And yet, I don't know how to explain. How to make you understand. An attempt will be made, but whatever I have to say will not be adequate in expressing the magnificence that lies in these pages. I am not showboating here. I am just simply flabbergasted.
She Who Remains, by Bulgarian writer Rene Karabash, with translation by Izidora Angel and publishing by Sanford Passage, was electricity running through my veins. I am unable to spell it out any other way. There is also no question as to why it was also recently nominated for the 2026 International Booker Award.
There is this feeling that builds inside of me that surfaces—an anticipation and restless energy, I think, is the closest I can come to describing it—when I become aware that I am reading a truly extraordinary piece of writing. A feeling that this is going to be "top tier" in my reads for the year and possibly a favorite of all time. I feel myself literally vibrating inside. The WAY I read the book starts to change as soon as this feeling hits. I actually start to read FASTER, which is contradictory to the experience, because I want to slow down and SAVOR every word, line, paragraph, and page.
And when I state that I experience this sense of extraordinary awareness, I say it as such in regard to my personal feelings about a book. Everyone has their own reasons for connecting with a book. My criteria are typically a combination of good writing and prose, how the book makes me feel, and whether the story gels with me. The majority of the time it's very vibe-centric. I also have a strong justice sensitivity, so if someone is being discriminated against in any manner, my blood starts to roil. And then conversely, if the author is taking a stand against injustice, it strongly influences my opinion of the book. As long as equality for all—or bringing awareness to injustices—is a goal of the book, I'm all for it. (Patriarchal traditions in Albania are a strong base for the plot here.)
This book is poetry and stream of consciousness and nonlinear and really really eccentric in structure and form, yet it all worked so completely marvelously that it's impossible to think of it being written any differently than it has. I raced through this book as if I were a greyhound looking for the finish line. And not because I was just trying to finish another book, oh no. This was because that feeling hit. That knowledge that this was special—it captivated me SO completely my ability to place it aside was relinquished. I was at the mercy of this book, and damn if it didn't feel good. If y'all keep up with my stories, you know that I read a lot, a lot. I like many of the books I read, but it is just so rare that I find one that I feel I can't live without. That my life wouldn't be changed if I had not read it. Such is the case here. This is one that will be making noise in my head for who knows how long to come.
I'm not telling you anything about the book. Go and find out for yourself. All I can say is that I loved it with my whole being—mind, body, heart, and soul. I want to crawl inside it and stay there forever.
And if you truly want a SOLID review, one that is pure poetry and light and love and a tribute to the book—head over to Instagram and look up @shelf.seeker and read what he wrote. I'm throwing in the towel and calling it a day. My heart is full, and my words that I'm spewing just feel…shallow.
3/25/26 - Currently speechless. Will try to get some thoughts to make sense for a proper review. Completely floored by the beauty of this book, like 6 star material here for me. and I don't say that often.
Not at all in the slightest because it's a bad book, no no no, on the contrary, because it's so breathtaking that I'm overwhelmed. I would instead sit and ruminate and intimidate myself into submission, into not writing anything whatsoever. Because how can I possibly wrap my head around the amalgamation of thoughts that are swirling and blending faster and faster, a cacophony of themes and words and ideas—all vying for attention as a result of reading this one little 150-page book?? And maybe if I did sit on it, let it burrow in, seep into my pores, and blur my edges, then maybe in weeks I could write something worthy to match the beauty here. But instead, today, right now, you get this—thoughts in flight.
To gush over this and fall into the hype trap would do this book a great disservice. And yet, I don't know how to explain. How to make you understand. An attempt will be made, but whatever I have to say will not be adequate in expressing the magnificence that lies in these pages. I am not showboating here. I am just simply flabbergasted.
She Who Remains, by Bulgarian writer Rene Karabash, with translation by Izidora Angel and publishing by Sanford Passage, was electricity running through my veins. I am unable to spell it out any other way. There is also no question as to why it was also recently nominated for the 2026 International Booker Award.
There is this feeling that builds inside of me that surfaces—an anticipation and restless energy, I think, is the closest I can come to describing it—when I become aware that I am reading a truly extraordinary piece of writing. A feeling that this is going to be "top tier" in my reads for the year and possibly a favorite of all time. I feel myself literally vibrating inside. The WAY I read the book starts to change as soon as this feeling hits. I actually start to read FASTER, which is contradictory to the experience, because I want to slow down and SAVOR every word, line, paragraph, and page.
And when I state that I experience this sense of extraordinary awareness, I say it as such in regard to my personal feelings about a book. Everyone has their own reasons for connecting with a book. My criteria are typically a combination of good writing and prose, how the book makes me feel, and whether the story gels with me. The majority of the time it's very vibe-centric. I also have a strong justice sensitivity, so if someone is being discriminated against in any manner, my blood starts to roil. And then conversely, if the author is taking a stand against injustice, it strongly influences my opinion of the book. As long as equality for all—or bringing awareness to injustices—is a goal of the book, I'm all for it. (Patriarchal traditions in Albania are a strong base for the plot here.)
This book is poetry and stream of consciousness and nonlinear and really really eccentric in structure and form, yet it all worked so completely marvelously that it's impossible to think of it being written any differently than it has. I raced through this book as if I were a greyhound looking for the finish line. And not because I was just trying to finish another book, oh no. This was because that feeling hit. That knowledge that this was special—it captivated me SO completely my ability to place it aside was relinquished. I was at the mercy of this book, and damn if it didn't feel good. If y'all keep up with my stories, you know that I read a lot, a lot. I like many of the books I read, but it is just so rare that I find one that I feel I can't live without. That my life wouldn't be changed if I had not read it. Such is the case here. This is one that will be making noise in my head for who knows how long to come.
I'm not telling you anything about the book. Go and find out for yourself. All I can say is that I loved it with my whole being—mind, body, heart, and soul. I want to crawl inside it and stay there forever.
And if you truly want a SOLID review, one that is pure poetry and light and love and a tribute to the book—head over to Instagram and look up @shelf.seeker and read what he wrote. I'm throwing in the towel and calling it a day. My heart is full, and my words that I'm spewing just feel…shallow.
3/25/26 - Currently speechless. Will try to get some thoughts to make sense for a proper review. Completely floored by the beauty of this book, like 6 star material here for me. and I don't say that often.
December 21, 2019
Разкошно написан роман от всяка гледна точка – структурата му е великолепна, интелигентно измислена и още по-интелигентно изпълнена; сюжетът е оригинален, интересен и запомнящ се (за разлика от повечето сюжети на български романи, писани последните 20 години); емоцията, която историята и стилът на Рене Карабаш носят, за мен беше нещо много, много силно; а самият начин на писане... това трябва сами да си го изживеете, но аз се загубих в красотата, тъгата и мъдростта му.
April 6, 2018
“Остайница“ е книга-експеримент. Интересен и неочакван. Въпреки ширещото се мнение, че е писана като поток на съзнанието, всъщност не иде реч за това. Книгата е театрален монолог, среща на три жанра – проза, поезия и в най-голяма степен монологичен драматичен пърформанс.
На това се дължи и нестандартното решение на Рене Карабаш да лиши изреченията на героинята си от главни букви и точки. На сцена тези езикови правила винаги са условни, изреченията се чуват в интонацията на актьора. А тази книга всъщност е сцена, на която се разиграва моноспектакъл. Тя всъщност се и чете за толкова време, колкото се играе една пиеса – най-много за два-три часа.
Историята на жената, приела да стане мъж по Кануна, стария албански неписан закон, е интересна и сама по себе си, и в интерпретацията на Рене Карабаш. Особено днес, когато разговорът за преливането на социалните роли на мъжа и жената не стихва, това е важен ъгъл за изследване на този феномен.
Първият роман на Ирена Иванова, многопрофилен артист с псевдонима Рене Карабаш, е отражение на личността ѝ, която очевидно е отдадена на търсене на перфектния артистичен език. Поет, актриса, пърформанс изпълнител, автор на арт-инсталации, режисьор – тя е вплела себе си в изкуството, без да ограничава жанровете и видовете, в които се изявява.
И понеже талантът ѝ е безспорен, ще се опитам да очертая по-скоро проблематичните страни на книгата. Добрите всеки може да ги открие сам – те са видими с просто око.
На първо място сюжетът на нестандартния като форма роман е на ръба на драматичното клише, при това с прекалено много драматизъм в основата. В една и съща история са вплетени едновременно изнасилване, смяна на социалния пол, любовна връзка между момичета в патриархално общество, брат-хомосексуалист, насилие над жени, изяден близнак в утробата, кървава вендета, братско предателство, намерена любов, изгубена любов, отново намерена любов. Всичко това в 159 страници. Твърде сгъстено е като сюжетно насищане, затова е жертвана дълбочината. Читателят се усеща пренаситен от трагичните обрати на съдбата, втрещен от зрелището, далеч от самоидентификацияга и катарзиса.
Добрият усет за театралност и най-вече за мизансцен прикрива недостига на пъстрота и богатство в езика. Всъщност сгъстеният наратив също допринася за това. Самият факт, че авторката е извела като уточнение под линия, че гуслар значи човек, който свири на гусла, показва недоверие към лексикалното богатство на читателя. И това се е отразило на езика на книгата.
Има сюжетни компромиси, които биха могли да бъдат избегнати, ако Карабаш не се беше опитала да вкара толкова много колизии. Няма как във втори месец на бременност, при това преди 80-е, да бъде ясен полът на бебето – нито видеозонът е бил популярен тогава, особено в социалистическа изостанала Албания, нито изобщо някой някога може да разпознае пола на бебето преди края на първия триместър. А това е твърде ключово за сюжета, за да бъде подминато снизходително.
Дребни детайли не пасват един с друг – например езика на общуване в софийската болница между неграмотна албанка и бъбрива българска бабичка.
Все пак искам да завърша позитивно, защото оценката ми за тази книга в никакъв случай не е негативна. Харесвам езиковия експеримент, прехвърлил драматичните похвати в територията на романа. Харесва ми нестандартната тема за остайниците. Харесва ми ритъмът, в който чувам човешка жива реч.
Определено е книга, която си струва да се прочете.
На това се дължи и нестандартното решение на Рене Карабаш да лиши изреченията на героинята си от главни букви и точки. На сцена тези езикови правила винаги са условни, изреченията се чуват в интонацията на актьора. А тази книга всъщност е сцена, на която се разиграва моноспектакъл. Тя всъщност се и чете за толкова време, колкото се играе една пиеса – най-много за два-три часа.
Историята на жената, приела да стане мъж по Кануна, стария албански неписан закон, е интересна и сама по себе си, и в интерпретацията на Рене Карабаш. Особено днес, когато разговорът за преливането на социалните роли на мъжа и жената не стихва, това е важен ъгъл за изследване на този феномен.
Първият роман на Ирена Иванова, многопрофилен артист с псевдонима Рене Карабаш, е отражение на личността ѝ, която очевидно е отдадена на търсене на перфектния артистичен език. Поет, актриса, пърформанс изпълнител, автор на арт-инсталации, режисьор – тя е вплела себе си в изкуството, без да ограничава жанровете и видовете, в които се изявява.
И понеже талантът ѝ е безспорен, ще се опитам да очертая по-скоро проблематичните страни на книгата. Добрите всеки може да ги открие сам – те са видими с просто око.
На първо място сюжетът на нестандартния като форма роман е на ръба на драматичното клише, при това с прекалено много драматизъм в основата. В една и съща история са вплетени едновременно изнасилване, смяна на социалния пол, любовна връзка между момичета в патриархално общество, брат-хомосексуалист, насилие над жени, изяден близнак в утробата, кървава вендета, братско предателство, намерена любов, изгубена любов, отново намерена любов. Всичко това в 159 страници. Твърде сгъстено е като сюжетно насищане, затова е жертвана дълбочината. Читателят се усеща пренаситен от трагичните обрати на съдбата, втрещен от зрелището, далеч от самоидентификацияга и катарзиса.
Добрият усет за театралност и най-вече за мизансцен прикрива недостига на пъстрота и богатство в езика. Всъщност сгъстеният наратив също допринася за това. Самият факт, че авторката е извела като уточнение под линия, че гуслар значи човек, който свири на гусла, показва недоверие към лексикалното богатство на читателя. И това се е отразило на езика на книгата.
Има сюжетни компромиси, които биха могли да бъдат избегнати, ако Карабаш не се беше опитала да вкара толкова много колизии. Няма как във втори месец на бременност, при това преди 80-е, да бъде ясен полът на бебето – нито видеозонът е бил популярен тогава, особено в социалистическа изостанала Албания, нито изобщо някой някога може да разпознае пола на бебето преди края на първия триместър. А това е твърде ключово за сюжета, за да бъде подминато снизходително.
Дребни детайли не пасват един с друг – например езика на общуване в софийската болница между неграмотна албанка и бъбрива българска бабичка.
Все пак искам да завърша позитивно, защото оценката ми за тази книга в никакъв случай не е негативна. Харесвам езиковия експеримент, прехвърлил драматичните похвати в територията на романа. Харесва ми нестандартната тема за остайниците. Харесва ми ритъмът, в който чувам човешка жива реч.
Определено е книга, която си струва да се прочете.
March 8, 2026
It took me about 80-90 pages to get my teeth to really sink into this, then the last 60 all just poured out like hot water as the fevery fragments started adding up and the narrative started snapping into place. Man. I'm in actual AWE of this book. Perfect.
Full review:
“She Who Remains”
@az.renekarabash tr. @izidoraxangel
Ty @sandorfpassage for this free copy!
“all desperately desired things materialize one way or another”
“She Who Remains” is the book this year you’re seeing on Instagram and putting off reading and will regret it later on when you finally get it and read it.
It’s a fiery, political, epistolary feminist literary romance that rumbles with slow heat up to a final boil in the end. It’s written in fevery fragments between a collection of letters that read like distilled human soul.
It’s a book about sacrifice and rebirth, about resurrection. The subtle (or not so subtle) veil of Christian religion and the poignant remarks in contrast to canonical belief is evidence of some remarkable, profound artistry. The love story at hand here reminded me so much of how I felt toward the end of “The Remembered Soldier,” that sort of high-brow multilayered complicated exploration of just how much Love can entail and encompass—it’s nothing short of a miracle.
I can’t help but compare and contrast the elements in those two novels: the elements of leaving a life behind to find a new one—the moment where a human is Most Human when they make a decision with another at the forefront of the mind. Both of them: written with such torrential swirling emotion. I’m so glad they’re together on this list. Perfect companion reads, despite such disparate subject matters.
I have more ideas about “She Who Remains” I’ll leave out of this ramble-review because they’d spoil it; but I just love, love, love a book that plants early seeds you don’t even know are being planted until an unexpected revelation in the end. This book pulls off so much on so many levels in such few pages—not to get too weird, but I honestly am left with this feeling of gratitude to the people who got this book from where it started all the way to my hands.
Full review:
“She Who Remains”
@az.renekarabash tr. @izidoraxangel
Ty @sandorfpassage for this free copy!
“all desperately desired things materialize one way or another”
“She Who Remains” is the book this year you’re seeing on Instagram and putting off reading and will regret it later on when you finally get it and read it.
It’s a fiery, political, epistolary feminist literary romance that rumbles with slow heat up to a final boil in the end. It’s written in fevery fragments between a collection of letters that read like distilled human soul.
It’s a book about sacrifice and rebirth, about resurrection. The subtle (or not so subtle) veil of Christian religion and the poignant remarks in contrast to canonical belief is evidence of some remarkable, profound artistry. The love story at hand here reminded me so much of how I felt toward the end of “The Remembered Soldier,” that sort of high-brow multilayered complicated exploration of just how much Love can entail and encompass—it’s nothing short of a miracle.
I can’t help but compare and contrast the elements in those two novels: the elements of leaving a life behind to find a new one—the moment where a human is Most Human when they make a decision with another at the forefront of the mind. Both of them: written with such torrential swirling emotion. I’m so glad they’re together on this list. Perfect companion reads, despite such disparate subject matters.
I have more ideas about “She Who Remains” I’ll leave out of this ramble-review because they’d spoil it; but I just love, love, love a book that plants early seeds you don’t even know are being planted until an unexpected revelation in the end. This book pulls off so much on so many levels in such few pages—not to get too weird, but I honestly am left with this feeling of gratitude to the people who got this book from where it started all the way to my hands.
January 8, 2020
Остани. Живей. Оцелей.
Това ще е мотивът зад редовете на "Остайница", който ще запомня.
Самата книга се чете повече като поезия, отколкото като проза. Или поне такъв е моят прочит. Ще се радвам да споделите, дали и Вие сте усетили подобно нещо. Стремежът да се хване само есенцията, да се изолира и концентрира в отделни думи, изречения и пасажи. Използването на символите. ... Макар това с разпнатия с гвоздеи сокол (за назидание на проклетата птица) точно в тази географско-политическа част на света да ме накара да повдигна вежди, но както и да е - далеч не за това е книгата. Мисълта ми е, че стилът и похватите, дължината и подборът на изразни средства ме накараха да си представя, че чета дълга поема, а не кратка новела. Казвам го нито с отрицателен, нито с положителен отенък, а с опит да принеса впечатлението си в ревю, което да ориентира.
Прави ми и нещо друго впечатление. Оформя се като тренд воденето на повествование от непосредственото първо лице на главен женски образ, който в споделени мисли и диалози ни превежда през изпитанията, колебанията и крайностите в живота на същия. Като с това се изкарват на преден план определени несправедливости, било то от етнически, културен, традиционен, или семеен характер. Тенденция, разбира се започнала в световната литература преди 5, или малко повече години и също наложила се сред родните сравнително (или съвсем) нови авторки. Отново с уточнението, че не е нито укор, нито похвала, а скромен опит за анализ.
Като развитие на сюжета - мога да споделя, че началото бързо ни ориентира в тематиката и основните проблеми, макар части от разкритията да са оставени за поетапното им откриване по-нататък. Освен горкия сокол, разбира се и мъжете от семейството са поставени в противовес като антагонист, но сякаш не само бащата, а самото закостеняло общество ще е нагърбено да изиграе тази роля. Постигнатият определен моментум през първите 2/3 ... или, ако ще е по-тематично да кажа първите 3/4 от книгата, за мен леко се разтваря в последната 1/3 (или 1/4, все пак да не го обръщаме на математика) част и от завършекът ... развръзка, епилог ми се искаше повече.
Като цяло ми се искаше повече, защото историята сама по себе си е интересна. Стилът и изказът е достатъчно изгладен, твърде четивен. Може би, аз съм крив, но ми се искаше повече подробности - за обичаите, за реакциите и гледните точки на останалите замесени лица, за случващото се след кулминацията. Т.е. дори два, или дори три пъти повече обем биха били все така интересни за мен и все така четивни. Вероятно аз съм крив, но ми се иска винаги да усещам едно приземяване в прозата, която стои солидно, ако е на солидна почва. За разлика от поезията, която има нужда само да хване искрата на момента и може да черпи енергия дори от въздуха над главите ни.
P.S.
Една от малкото книги, които съм и чел и слушал. Мисля, че няма да сбъркате, който и вариант да предпочетете.
Това ще е мотивът зад редовете на "Остайница", който ще запомня.
Самата книга се чете повече като поезия, отколкото като проза. Или поне такъв е моят прочит. Ще се радвам да споделите, дали и Вие сте усетили подобно нещо. Стремежът да се хване само есенцията, да се изолира и концентрира в отделни думи, изречения и пасажи. Използването на символите. ... Макар това с разпнатия с гвоздеи сокол (за назидание на проклетата птица) точно в тази географско-политическа част на света да ме накара да повдигна вежди, но както и да е - далеч не за това е книгата. Мисълта ми е, че стилът и похватите, дължината и подборът на изразни средства ме накараха да си представя, че чета дълга поема, а не кратка новела. Казвам го нито с отрицателен, нито с положителен отенък, а с опит да принеса впечатлението си в ревю, което да ориентира.
Прави ми и нещо друго впечатление. Оформя се като тренд воденето на повествование от непосредственото първо лице на главен женски образ, който в споделени мисли и диалози ни превежда през изпитанията, колебанията и крайностите в живота на същия. Като с това се изкарват на преден план определени несправедливости, било то от етнически, културен, традиционен, или семеен характер. Тенденция, разбира се започнала в световната литература преди 5, или малко повече години и също наложила се сред родните сравнително (или съвсем) нови авторки. Отново с уточнението, че не е нито укор, нито похвала, а скромен опит за анализ.
Като развитие на сюжета - мога да споделя, че началото бързо ни ориентира в тематиката и основните проблеми, макар части от разкритията да са оставени за поетапното им откриване по-нататък. Освен горкия сокол, разбира се и мъжете от семейството са поставени в противовес като антагонист, но сякаш не само бащата, а самото закостеняло общество ще е нагърбено да изиграе тази роля. Постигнатият определен моментум през първите 2/3 ... или, ако ще е по-тематично да кажа първите 3/4 от книгата, за мен леко се разтваря в последната 1/3 (или 1/4, все пак да не го обръщаме на математика) част и от завършекът ... развръзка, епилог ми се искаше повече.
Като цяло ми се искаше повече, защото историята сама по себе си е интересна. Стилът и изказът е достатъчно изгладен, твърде четивен. Може би, аз съм крив, но ми се искаше повече подробности - за обичаите, за реакциите и гледните точки на останалите замесени лица, за случващото се след кулминацията. Т.е. дори два, или дори три пъти повече обем биха били все така интересни за мен и все така четивни. Вероятно аз съм крив, но ми се иска винаги да усещам едно приземяване в прозата, която стои солидно, ако е на солидна почва. За разлика от поезията, която има нужда само да хване искрата на момента и може да черпи енергия дори от въздуха над главите ни.
P.S.
Една от малкото книги, които съм и чел и слушал. Мисля, че няма да сбъркате, който и вариант да предпочетете.
March 7, 2023
Eksperymentalna, intrygująca, szokująca proza. Autorka bawi się kompozycją w bardzo umiejętny sposób. Przecinki zastępują każdy inny znak interpunkcyjny, te same fragmenty przeplatane co jakiś czas, mogą wprawić w czytelnika w osłupienie, a jednak jest w tym jakiś rytm, płynność.
Naprawdę interesująca pozycja nie tylko warsztatowo, ale i fabularnie.
Naprawdę interesująca pozycja nie tylko warsztatowo, ale i fabularnie.
May 28, 2020
"Домът е там, където ти отрежат крилата."
August 24, 2023
لابد وان هناك حل للنصوص التي تنساب سردها كالنهر ومن ثم تصفعني بشدة فتُلقي بي بعيداً....بعيداً حد إنني أستغرق بعض الوقت لكي أعي بأنني مُترنحة على ضفة النهر وتلهث أنفاسي ، تتساقط الكلمات من جُعبتي وأنفض عني ما علق بي ، تغرق عيناي في النهر..تلقي اللوم على تلك الصفعة المُباغتة ...لقد أفسدت كل شيء ، وقبل أن يجتاحني النسيان...أنهض وأسرع الخطى للكتابة....عن اللحظة التي انسابت روحي فيها مع النهر....واعلم بأنني سأتوقف بعدها عند الصفعة...يستحيل أن أكتب شيئاً بعدها كيف وأنا مدينة لنفسي بألا التفت إلى الوراء....
هذا العمل عن التقاليد والمراسم العريقة في" ألبانيا " منذ الحكم العثماني وإبان جمهورية ألبانيا الأولى والثانية ، حيث الانتقام والثأر الدموي ولا تدري أينتظرك موت أم جرح...!!
الفتاة " بكية " تتخلى عن حضورها الأنثوي فهى ابن أبيها ، الابن الذي يحمل بندقية ولن تُرديه سواها...
ماذا يفعل بالابنة...الأنثى وقد اراد طفلاً ذكراً....
تعلن عن نفسها كمُرابِطة وفقاً للأعراف فتحمل اسماً ذكورياً وتمارس حياتها كرجل...كان ذلك قاسياً حد الظلمة التي تبتلعك في ثقب صغير ، البكاء الذي يبحث عن نافذة مشرعة ، بينما صوت الحرية يتحشرج في سجن الأعراف والتقاليد....
اعلم بأن في القصاص حياة ، ولكن عندما يكون نفس بنفس وليس لأن الفتاة رفضت أن تتزوج رجل فُرض عليها دون الاخذ برأيها...
شاعرية النص كانت آسرة إلى أن صفعني النهر بمشهد قميء ، بينما كنت انتظر أن تتوق روح المرأة إلى الحب ، الحب الفطري لرجل...حتى قبل أن تتخذ القرار بأن تصبح مرابطة هى لم تكن كذلك...
وبنهاية المطاف...لن تكن المرة الأخيرة التي يخذلني بها نهر...
هذا العمل عن التقاليد والمراسم العريقة في" ألبانيا " منذ الحكم العثماني وإبان جمهورية ألبانيا الأولى والثانية ، حيث الانتقام والثأر الدموي ولا تدري أينتظرك موت أم جرح...!!
الفتاة " بكية " تتخلى عن حضورها الأنثوي فهى ابن أبيها ، الابن الذي يحمل بندقية ولن تُرديه سواها...
ماذا يفعل بالابنة...الأنثى وقد اراد طفلاً ذكراً....
تعلن عن نفسها كمُرابِطة وفقاً للأعراف فتحمل اسماً ذكورياً وتمارس حياتها كرجل...كان ذلك قاسياً حد الظلمة التي تبتلعك في ثقب صغير ، البكاء الذي يبحث عن نافذة مشرعة ، بينما صوت الحرية يتحشرج في سجن الأعراف والتقاليد....
اعلم بأن في القصاص حياة ، ولكن عندما يكون نفس بنفس وليس لأن الفتاة رفضت أن تتزوج رجل فُرض عليها دون الاخذ برأيها...
شاعرية النص كانت آسرة إلى أن صفعني النهر بمشهد قميء ، بينما كنت انتظر أن تتوق روح المرأة إلى الحب ، الحب الفطري لرجل...حتى قبل أن تتخذ القرار بأن تصبح مرابطة هى لم تكن كذلك...
وبنهاية المطاف...لن تكن المرة الأخيرة التي يخذلني بها نهر...
March 27, 2026
I can't believe a (non-Albanian) person writing a book set in Albania did not take the time to research Albanian names (that, you know, you'll give to your characters), how those names are used when you speak Albanian, and never even visited Albania!! According to the Wikipedia page, the book persuaded "Albanian specialists" at the Sofia University, so I guess that is good enough...
I really had high expectations after seeing this book recommended left and right and even being long-listed for the Booker prize. But the fact that this did not feel like a book set in Albania, about an Albanian character, really threw me off. It seemed like the author really needed a sworn virgin for the plot, but nothing else around the said sworn virgin works with what we're served here. For the first time in my reading life, I finally understand a cheap plot device. The Albanianness of the setting and the characters was just that.
Even if I ignore this glaring problem, I found the book often veering into confusing/unrealistic scenarios, like how Bekija/Matija (trying hard not to comment on these names) travels to Bulgaria without even knowing how to read, or how she manages to talk to the woman she meets at the hospital eventhough she does not speak Bulgarian (or if she does, that'd be a big surprise!), or how Dhana writes a letter, complete with advanced literary references worthy of a Nobel prize in romance (they should really start giving those) to the love of her life, who happens to be an illiterate person.
I usually do not write these kinds of scathing reviews on Goodreads because I do respect the amount of work that goes into a book, and I do not want to disparage a young author publicly. However, this book hit too close to home for me, and I thought it needed reviews from Albanians. I might edit this review again with a cooler head.
I really had high expectations after seeing this book recommended left and right and even being long-listed for the Booker prize. But the fact that this did not feel like a book set in Albania, about an Albanian character, really threw me off. It seemed like the author really needed a sworn virgin for the plot, but nothing else around the said sworn virgin works with what we're served here. For the first time in my reading life, I finally understand a cheap plot device. The Albanianness of the setting and the characters was just that.
Even if I ignore this glaring problem, I found the book often veering into confusing/unrealistic scenarios, like how Bekija/Matija (trying hard not to comment on these names) travels to Bulgaria without even knowing how to read, or how she manages to talk to the woman she meets at the hospital eventhough she does not speak Bulgarian (or if she does, that'd be a big surprise!), or how Dhana writes a letter, complete with advanced literary references worthy of a Nobel prize in romance (they should really start giving those) to the love of her life, who happens to be an illiterate person.
I usually do not write these kinds of scathing reviews on Goodreads because I do respect the amount of work that goes into a book, and I do not want to disparage a young author publicly. However, this book hit too close to home for me, and I thought it needed reviews from Albanians. I might edit this review again with a cooler head.
Displaying 1 - 30 of 759 reviews