Сестрите Анна и Лора откриват света и изживяват вълненията на детството през късния социализъм – в материална задоволеност и в артистичното присъствие на известния им баща – режисьора Виктор Филковски, и на майка им Таня. Падането на комунизма се оказва първото от поредица преломни събития, довели до това, че светът им се срутва из основи и пътищата им се разделят. Ще успеят ли от отломъците на света, който са изгубили, да съградят нов? Ще се намерят ли една друга? Ще съумее ли всяка една от тях да открие себе си? Романът „Анна и планината“ е социална сага, разиграваща се в две десетилетия, върху два континента и с две поколения.
„„Анна и планината“, според мен, може без поруменяване да застане съвсем равностойно до другите големи романи за българския преход – „Разруха“ на Владимир Зарев, „Библейски графити“ на Палми Ранчев, „Мѣстото или Сказание за Иракли“ на Димитър Б. Димов (макар че неговият роман обхваща и социалистическата епоха), както и успоредяващият Калифорния и София „Градът на кучетата“ роман на Георги Илиев. Само че ако този на Владимир Зарев е яростно-изобличаващ, този на Палми Ранчев отстранено-наблюдаващ, този на Димитър Б. Димов алтернативно-играещ, този на Георги Илиев сензационно-сепващ, то романът на Невена Митрополитска е разтърсващо-обнадеждаващ. Разтърсващ, защото историята, която разказва, втриса сърцето; обнадеждаващ, защото въпреки всички неблагополучия, депресии и раздели, накрая все пак победител е любовта и милостта."
Невена Митрополитска е родена през 1969 г. в София, но поделя детството си между любимия ѝ Пловдив (при баба и дядо) и столицата. Завършила е руска и втора специалност английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, след което е работила като учителка, преводачка и журналистка. От 2002 г. живее със семейството си в Канада. Понастоящем се изявява като майка и библиотекарка през деня и като пишеща през нощта. Като се изключат детско-юношеските ѝ опити в поезията, „Анна и планината“ е литературният ѝ дебют. През 2019 г. излиза вторият ѝ роман - "Дарът".
Останах изключително приятно изненадана. Нещо не особено често срещано напоследък и то от български автор. Книгата е многопластова, героите са прекрасно изградени, а самата история - толкова всепоглъщаща, че дори не мога да го опиша. Прочетох я на един дъх и трескаво прелиствах страниците. Сюжетът е тежък и драматичен, със страшно много подтекст, който обаче всеки трябва сам да усети. А това неминуемо ще се случи. Толкова много емоция се изливаше от редовете. Всичките възходи и падения в човешкия живот, вината, борбеността и цената, която плащаме за решенията си... Докосна ме. Възхитена съм. И горещо препоръчвам.
Гледам да не поставям случайни заглавия на ревютата, а специално това за книгата на Невена Митрополитска го обмислях поне половин час. Къде се намира сърцето на книгата? Това е въпросът, който ме занимава, когато се взирам в очертаното бяло поле на страницата. Отговорът не идва веднага, а изплува бавно около мигащият курсор, в почти неуловима мисъл-мъгла. И докато си подреждам нещата в ума, се вглеждам в корицата. Изведнъж ми просветва, че точно тази книга няма сърце – неподвластна на чувства и емоции, тя е един вид хронология на промяната след 1989 година, разказ от действителността, който следва стъпките на всички онези хора, преодолели бездната на онези първи няколко години на неизвестност и страх. Не, не твърдя, че читателите няма да почувстват нищо, докато проследяват събитията в романа, но тези чувства ще са лични (особено за хората над 35 години). Семейство Филковски са някакъв събирателен образ на стотици хиляди семейства и тяхната история. Описаното кореспондира дотолкова с тогавашната действителност, че със сигурност би върнало към спомените много от читателите. Поне при мен стана точно така. „Анна и планината“ („Жанет 45, 2015) е като пъзел без липсващи парчета, които едно по едно застават на правилното място след всяка една страница. Към края на книгата осъзнах, че годините на промяната никога не са били разказвани по такъв дисциплиниран начин. Имам предвид липсата на каквато и да е украса от страна на автора, за да блесне в очите на читателя.
Ноември 1989 година. В един киносалон се прожектира филм на Виктор Филковски – известен режисьор с награди от международни фестивали. Петнайсетгодишната му дъщеря Анна усеща всяка фалшива нотка в звуците от ръкоплясканията на хората около нея. В атмосферата има нещо толкова изкуствено, че в нея се промъкват негативни емоции. Усещането е като за измама. Този филм е доста по-различен от всички досегашни и няма щастлив край. (Продължава в блога: http://knijenpetar.blogspot.bg/2015/1...)
Тъжна история, определено не е на любимата ми тематика - прехода, но е написана разкошно. И като се замисля, че това е дебютен роман. Като майка на две дъщери, изключително ме трогна и натъжи връзката между сестрите Анна и Лора. Определено ще следя и ще чакам третата книга на Невена Митрополитска.
Прочетох дебютния роман на Невена Митрополитска бързо и с удоволствие. Книгата не е кратка, но е написана увлекателно, а живият и разчупен език те носи през съдбите на героите с лекота. Хареса ми, че историята не се спира дори за миг – с всяка следваща глава идва ново сътресение, нова промяна, нова изненада, ново разочарование… „Анна и планината“ обаче не се оставя суровите обстоятелства, които Митрополитска е избрала да разкаже, да я изпълнят с печал. Романът носи духа не на малката Лора, а на главната си героиня Анна – вместо да приеме отредената й скръб, неуморно и без страх търси своя собствен път.
Върна ме в детството. Невена Митрополитска разказва много увлекателно и красиво. Историята беше интересна и някак успя да ме върне назад във времето... Книгата затвърди първоначалното ми мнение, че определено бих продължила да чета всичко написано от тази авторка. Адмирации.
„Анна и планината”, дебютният роман на Невена Митрополитска от 2015 г, който аз сега успях да прочета, откривайки го случайно на щанда на издателство „Жанет 45” на Аполония ,мога да дефинирам смело като роман за травмата. От една страна е универсалният мотив за разпадащото се семейство, но характеристиката, която го прави български (въпреки че авторката живее от години в Канада) и дори постсоциалистически, е голямата тема за неумението на родените през 40-те и 50-те да се справят и да се адаптират към връхлетялата ги промяна на Прехода. Аз поне така прочетох този роман – история на емоционалното (а защо не и физическо) осакатяване, която особеностите на живот, вкоренени в българската ни психология правят актуална. Тази тема, разбира се, е прекалено обемна, сложна и съдържаща много политически и психологически фактори, за да бъде поне отчасти достоверно интерпретирана. Изборът на професия на главната героиня е съобразен с това, но този факт не е по-широко разгърнат в романа. Нито тя, нито авторката, се впускат в анализ на причините, довели до разпада на семейството (отразяващ разпада на държавата). Вместо това героите са насочват навътре към себе си, както всщност правят повечето българи. Философията „да се спасяваме по единично” се превръща в последна надежда и спасителна сламка за осъзналите, че комунизмът е осакатил непоправимо всички представи за колективни усилия. Тийнейджърката Анна е достатъчно интелигентна, за да прозре този факт и да насочи съзидателските си усилия навътре към себе си, изоставяйки онези, които я дърпат надолу – нейното семейство. Но членовете му също са затворени в капсулата на собствения си свят, просто са слабохарактерни (Лора)или вече възрастни (Виктор и Таня) и не успяват да намерят волята, нито силата, за да направят своето битие по-поносимо. Темата за семейните връзки и тяхната сила е водеща в романа. Образите на героите от българското семейство на Анна са едновременно типични за времето си и силно несимпатични на мен като читател. Романът остава верен на българското отношение към идеята за семейство, въпреки че ни предлага възможност да съпоставим тази идея с канадско семейство, справило се с не по-малка травма. Българското обаче никога няма да те остави намира. То всъщност е планината на Анна. Дали това е израз на обич и неразривна връзка или тормоз до край, всеки сам може да реши за себе си. Със сигурност обаче романът предлага възможности за преосмислане на тази „основна клетка на обществото”. Именно „клетка” – комунистическият термин, за мен се оказва най-точно определение към семейството на Анна. Планината като пространство е символ на връзката с България, на мястото, където баща и дъщеря се изкачват до върха (пряко и фигуративно),и на пространство на духовно прераждане. Този символ неслучайно е в заглавието Анна изкачва планината на живота си, справя се с трудности и постига върхове, но и получава травми, спира по пътя в чудене дали да не се върне и проумява, че най-сигурната подкрепа е таи, която сама може да си даде. Нейният образ до голяма степен показва защо успешните българи са индивидуалисти, въпреки че и тя не успя да ми грабне като читател, липсваше ми усещането за свързване с героинята, може би ... Романът се чете бързо и лесно, историята е все още позната, близка до читателя, ако не живяна в първо лице, то поне чувана от родители, баби и дядовци. Поне аз се сетих за много семейства, в които отеква тази история, колкото и банална да се стори на някой. Това е една ��ългарска книга и ще бъде „усетена” от българския читател. Мизерията на 90-те е спестена, не е детайлно описана, за нея загатват само щрихи, но тя отеква в душите. Както всъщност отекват и някои сцени от този роман. Определено бих прочела и новата книга "Дарът".
“Анна и планината” представлява почти класически роман за израстването и за 90-те години в България. И доколкото спомените за онова време на драстичен разпад и синтез са живи, със сигурност много семейства биха се разпознали в образа на семейство Филковски от книгата.
Нейната завръзка и конфликт са заложени именно в началото на големите промени, когато двете главни героини - тийнейджърката Анна и нейната много по-малка сестра, са още деца. Тяхното порастване съвпада с онова сурово време на дълбоки трансформации, когато между довчерашните близки и равни - приятели, съседи, роднини - зейва социална и икономическа пропаст, бездна, отприщена за нула време в световете им.
Бащата Виктор Филковски е известен и талантлив режисьор, чийто последен филм от 1989 г. се оказва пророчески за него с нетипичния си мрачен финал и главен герой, в който влага себе си. Когато кинопроизводството скоро след това се срива, той се оказва сред стотиците кинаджии, останали за една нощ на улицата. Изгубил своя смисъл и отдушник - изкуството, той трябва да се научи да живее “с всичко това без лента, на която да го изразиш”, и се пропива.
По-голяма жертва на тези външни и вътрешни промени е специалната близост, която съществува между Анна и баща й и в която те почти на ръба на реалистичното споделят твърде лични, дори неприемливи за детски уши неща... Прочетете цялото ревю тук: https://bit.ly/2m4C3MD
Признавам си, че ако някой ми беше понахвърлил за какво се разказва тази книга, най-вероятно нямаше да я прочета. Не е моята книга. Много драма, много тъга, много реалност, която ме заобикаля. Но пък е написана страхотно, достатъчно ,,напоена" с изразни средства. Топката е висока, което е хубаво. Браво, Невена! Имаш висока летва за следващата книга и бих я прочела, защото когато на човек му се получават нещата, историята няма значение.
Като учител тази книга ужасно много ме натъжи, защото има много похабени мечти.
Като човек всеки може да си зададе въпроси от типа: ,,Кой съм аз?", ,,Къде отивам?" и ,,Какво мога?"
Няма нищо по-страшто от това да влезеш в една книга и дълго време да не можеш да излезеш от нея. И същевременно няма и нищо по-хубаво от това. Това е книга за зависимостите и съзависимостите, за изборите и последиците от тях. Това е книга за порастването и отговорността, която го следва. Това е книга, която те хваща за гърлото и пълни главата ти с въпроси. На много от тях аз още търся отговорите. Но важното е, че съм си ги задала...
Изключително ме развълнува тази книга! Всеки ще намери нещо от себе си в нея- терзания, късове щастие, тегоби, носталгични ухания се стрелкат по страниците…и всичко е обич, която остава! 💙
„Анна и планината” определено ще допадне на голяма част от българските читатели , макар да не е моята книга. Невена Митрополитска е успяла да опише катастрофалните последици на прехода смело. Минус за мен са диалозите, които седят като кръпки на поетичното повествование. http://podmosta.bg/v-drugo-vreme-s-an...
Изключително увлекателно написан роман. Катализатор на събитията са падането на социализма и противоречията на прехода, но за мен това беше по-скоро фон и само една от причините (или оправданията) един човек да се остави на тъмната си страна и да провали не само своя живот, но и съдбите на близките си. Това е книга, която разказва за душевната разруха, изпадането в омагьосания кръг на зависимостта и съзависимостта, опитите да избягаш от миналото си и нуждата да простиш, за да продължиш напред. Въпреки тежките събития все пак в книгата има и достатъчно светлина, топлина и надежда.
Трудно ми беше да симпатизирам на повечето от персонажите, понякога дори и на Анна и Лора. Част от събитията са като извадени от вестник "Лична драма", но вината за това не е на авторката, а на реалността. Сигурна съм, че има такива хора и такива семейства, колкото и да не ми се иска. Чуждите погрешни решения изглеждат толкова по-очевидно и ужасно погрешни, когато ги наблюдаваш отстрани! Всъщност обаче и в живота е така - лесно се дават съвети, но когато попаднеш в подобна ситуация (не го пожелавам на никого), губиш почва под краката си и разбираш, че "всъщност не е точно така". Поради това приемам постъпките на героите, макар че често не ги разбирах, нито ги оправдавах.
Книгата създава добре изградена психологически и много въздействаща картина на разпада и трагедията на едно семейство. Историята ме накара да се замисля и да потърся моите собствени отговори.
Прочетох книгата с удоволствие. Давам 5/5.Книгата е докосваща,лесно се чете..хвана ме..по-точно сграбчи ме и не ме остави до края.Очаквам с нетърпение втората книга на авторката!
За мен тази книга бе едно гмуркане в "психология на травмата" и дълбоко себеизучаване на базата на наблюдение на героите и житейските ситуации, в които изпадат. Същността на персонажите е много детайлно изразена и няма как човек да остане безучастен в четенето. Изключително бързо четяща се книга, приковава те на място и съпреживяваш докрай.
Въпреки че е едва първият роман на писателката, „Анна и планината“ е литературен подвиг както откъм история и повествование, така и откъм автентичност и послания.
„Анна и планината“ проследява живота на едно четиричленно българско семейство и техните близки и срива в отношенията им след падането на Живковия режим. В основата на повествованието е семейство Филковски: Анна (родена в средата на 70-те години), Лора (7 години по-малката й сестра) и родителите им Виктор и Таня. До ноември 1989 г. Виктор Филковски е сред най-обичаните режисьори в страната. В началото на романа попадаме на премиерата на „Дългото пътуване към нищото“, най-успешния филм на Виктор, който се оказва последен режисьорската му кариера. Краят на комунистическия режим и първите години на прехода към демократично управление и свободен пазар разтърсват из основи всички сфери на обществения живот, включително и културата.
Животът на семейство Филковски през 90-те години се превръща в абсолютната противоположност на живота им от времето на комунизма. „Анна и планината“ е изключително сто��ностен роман, защото представя разпадането на един режим в чисто битов план, за който имаме склонност да забравяме. Въпреки че мнозина жадуват за демокрация, човешки права и повече свобода, преходът към тях се оказва доста трънлив и болезнен. Семейство след семейство се разпадат, настъпва икономическа криза, безработицата расте, универсални човешки ценности и морални норми стават жертва на инстинкта за самосъхранение, страха и чувството за лично достойнство. В тази враждебна среда Анна, бунтар по душа, все по-често се замисля над думите, с които баща й се обръща няколко дни след премиерата на „Дългото пътуване към нищото“: „намериш ли някога щастието, все едно в любов или в друго, грабвай го моментално, че инак ще ти избяга. Единствено за него си заслужава човек да се бори.“
За мен „Анна и планината“ е прекрасен роман, който разглежда вечните конфликти между добро и зло, лична отговорност и лично щастие, чиста съвест и греховност, светлина и мрак, минало и настояще. Многопластовите герои, автентичните диалози и неочакваните обрати вдъхновяват, изненадват, стряскат, отблъскват и накрая пак привличат читателя. Невена Митрополитска повдига множество въпроси, чиито отговори читателят трябва да открие сам.
„С цветовете е лесно – жълто, червено, зелено, те са от светлата страна на живота, чрез тях красотата се пресъздава с лекота. Друга е обаче черно-бялата лента – в нея се опитай да уловиш красотата. И ако все пак я хванеш, ако успееш да я вмъкнеш в кадъра – красотата на грешките, на лутането, на обичта, на прошката, на смъртта, тогава тя заблестява по-ярко и от най-наситените цветове.“
Книгата много ми допадна, при все че преходът и обичайно съпътстващите го (семейни) катаклизми са ми тотално чужди. Изпитах носталгия по време, в което дори не съм живял.
Въпреки това образът на Анна ми стоеше малко скалъпен. Някак твърде осезаемо присъства авторката в поведението и мислите ѝ. Трудно ми беше да си я представя като завършен, самостоятелен персонаж, особено в по-ранните ѝ години.
Някои конкретни събития от живота на Анна също ме озадачиха (по-скоро решението да бъде наблегнато точно на тях, а не на други например). Стояха като кръпки и не успях да разбера с какво точно допринасят за изграждането на личността ѝ. А това е важно за романи като този, където на всеки няколко страници има скок във времето.
Много, много ми хареса как някои мотиви, едва намекнати в началото, постепенно набират инерция и накрая се разгръщат в завършек, който е логически и емоционално задоволителен. Създава се някак впечатление за цялостност и за око към детайла – нещо, което рядко виждам в българската литература.
Книгата е написана увлекателно, което всъщност е най-важното за мен, и мога само да я препоръчам. :)
~I won this book in a Giveaway~ Това четиво се оказа голямо предизвикателство за мен. Въпреки че се чете бързо и на много моменти едва намирах сили да оставя книгата, за да се заема с неотложни задачи, умът ми все витаеше към нея. Когато обаче я приключих, останах... празна. Това се случи по следните причини: * така и не можах да се "сближа" с никой от героите * всичко минаваше през очите на Анна - ок, - когато авторката не решаваше да реди мисли от 1во лице, ед. число, които да се окажат на сестра й * решението на Анна да спаси себе си ми хареса по ред лични причини, но ме раздразни (това е абсолютно мой проблем, знам :) * истериите на Анна и начинът й на мислене на моменти ми идваха в повече * неестествено ми се стори решението й , нещо като изкупление, но... чисто самобичуване, лишено от умисъл