What do you think?
Rate this book
Граници на забавяне
от Пламен Антов
Книгата само на пръв поглед изглежда да е просто сборник с разкази. Всъщност отделните творби в нея са свързани с множество видими и невидими нишки, които ги подреждат в цялостен, мрежовидно разгръщащ се сюжет. Нишки, чието разплитане превръща внимателния читател в активен съучастник, въвлича го в литературни игри, които приличат на ребуси: нищо не е (само) такова, каквото изглежда; няма реалност, а игра на реалности, симулация, заместване…
Книгата подрежда няколко истории, които демонстративно се съпротивляват на лекото писане и лекото четене, при все че нерядко ползват тъкмо хватките на популярната литература: любов и прелъстяване (в режима на модела “курортна история”), несъстояла се и измисляна любов, инцестна любов, убийство от любов… Ала най-важното тук се намира винаги една крачка по-нататък. Не фабулата, не онова, което се е случило, не “животът”, а технологията на езиците, които го разказват и в крайна сметка заместват.
И не на последно място – удоволствието от стила, разбира се.
Сред различните модели, които се разпознават по страниците и между тях, е и моделът “упражнения по стил”. Читателят ще разпознае ред велики сенки на автори и творби, на почерци и стилистики, които книгата се забавлява да цитира, следва, разклонява, преобръща.
"Граници на забавяне – места на оттегляне", Думи на Борис Минков за сборника с разкази "Граници на забавяне" на Пламен Антов, стр. 3/бр. 15/2014, "Литературен вестник"
Книгата само на пръв поглед изглежда да е просто сборник с разкази. Всъщност отделните творби в нея са свързани с множество видими и невидими нишки, които ги подреждат в цялостен, мрежовидно разгръщащ се сюжет. Нишки, чието разплитане превръща внимателния читател в активен съучастник, въвлича го в литературни игри, които приличат на ребуси: нищо не е (само) такова, каквото изглежда; няма реалност, а игра на реалности, симулация, заместване…
Книгата подрежда няколко истории, които демонстративно се съпротивляват на лекото писане и лекото четене, при все че нерядко ползват тъкмо хватките на популярната литература: любов и прелъстяване (в режима на модела “курортна история”), несъстояла се и измисляна любов, инцестна любов, убийство от любов… Ала най-важното тук се намира винаги една крачка по-нататък. Не фабулата, не онова, което се е случило, не “животът”, а технологията на езиците, които го разказват и в крайна сметка заместват.
И не на последно място – удоволствието от стила, разбира се.
Сред различните модели, които се разпознават по страниците и между тях, е и моделът “упражнения по стил”. Читателят ще разпознае ред велики сенки на автори и творби, на почерци и стилистики, които книгата се забавлява да цитира, следва, разклонява, преобръща.
"Граници на забавяне – места на оттегляне", Думи на Борис Минков за сборника с разкази "Граници на забавяне" на Пламен Антов, стр. 3/бр. 15/2014, "Литературен вестник"
151 pages, Paperback
Published January 1, 2013
3 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 of 1 review
December 29, 2015
Познавахме се бегло с перото на Пламен Антов от откъслечни текстове в Литературен вестник и Но поезия. Миналата седмица най-сетне си уговорихме и по-детайлна среща чрез книгата му "Граници на забавяне". Изключително много ми хареса бавната му литература със стратегически нацвъкани тук-там прийоми от бързата такава, както той сам описва писането си. Книгата е съставена от пет или шест разказа (в момента не е пред мен и не съм сигурен колко бяха, но не е важно), които са навързани в една много интересна тънка нишка, чието проследяване е истинско удоволствие. На пръв поглед текстовете не са свързани тематично, нито чрез общи герои, но всеки разказ подхваща една дребна или по-обемна идея от предния и я доразвива в нова фабула. Рядко съм срещал подобен похват и много се изкефих. Освен това стилът му е увлекателен, леко старомоден и на моменти дори натежаващ, но съвсем не по дразнещ и отклоняващ вниманието начин, а напротив. Накрая оставаш с усещането, че си прочел роман, а не сборник с разкази - само че с глави, които постоянно бягат една от друга и от сюжетната цялост на един евентуален роман. Много ме впечатли също така заиграването с темата за педофилията, и то към собственото си дете. Описана е толкова деликатно, че започваш да се чудиш на кого да симпатизираш и има ли нещо нередно в това въобще, или просто светът е една голяма нередност. Силно препоръчвам на любителите на бавната литература в бърза форма.
Докато четох двата разказа в началото, в които Венеция е главна опорна точка, и особено размислите на автора върху туристическия кич и скромната същност на този вечен и вечно умиращ град, всъщност аз преоткрих Венеция, която никога до тогава не бях харесвал. Дори написах едно малко есе по темата - ей така, докато си четях разказа, по средата на изречението спрях и седнах пред компютъра да запиша налетялите ме мисли и усещания. Обичам когато става така. Така съм написал някои от (според мен) най-силните си разкази. Споделям краткото си спонтанно венецианско излияние, дано не ви досади.
Бил съм два пъти във Венеция и нито веднъж не успя да ми хареса толкова, колкото всички ме уверяваха, че ще ми. Даже въобще не ми хареса. Малки, тесни, мръсни улички, претъпкани с хора и кафенета - голяма част от хората съвсем явно са там, само за да затворят няколко мъртви парчета от града зад решетките на дигиталните си камери, за собствено успокоение, след което да изпият по едно кафе за 5 евро в някое схлупено кафене, където безплатният уай-фай ще им даде възможност да ознаменуват изцяло смисъла на посещението си като се тагнат във фейсбук с някоя клиширана псевдо-романтична фраза. Няма място за малчуганите да поиграят нормално футбол, или каквото и да е. Няма паркове, където да пиеш бира с приятели, да си говорите за литература, вселената, вчерашния мач и преминаващите "яки пички". Няма нищо, което в градовете, които харесвам, го има. Има само влага, мухъл, олющени къщи, потопили половината си туловище в зеленикавите канали. Има море и гигантски кораби, и малки ладийки (гондоли, по италианскому), но те едва се виждат от тълпата, а тълпата е скучна и в общия случай не знае какво прави там. Аз също не знаех какво правя там. Знаех, че съм там, защото това е едно от ония места, които трябва да се видят. И толкоз. Съседната Верона много повече ми хареса.
Сега обаче, докато чета "Граници на забавяне" на Пламен Антов и особено неговите описания и размисли върху Венеция в един от разказите, ненадейно в главата ми изплуваха ярки образи от тесните, плесенясали улички на Венеция. Но не онези с многото туристи и заслепяващите слънцето светкавици. А едни още по-малки, почти или напълно безлюдни улички, някъде там, съвсем близо до Сан Марко и все пак встрани от него, на безопасно разстояние. Улички и мини-площадчета, на които се озовавахме ненадейно и също толкова ненадейно ги изгубвахме от поглед, само за да попаднем на следващата празна уличка или празно площадче с паметник на незнаен местен или национален герой (или просто паметник на самата Венеция, приела вкаменен човешки образ и бдяща сама над себе си, защото е достатъчно стара, за да знае, че на хората не може да се има вяра). Улички и площадчета, на които се озовавахме, търсейки изход от лабиринта на Венеция, в който се бяхме изгубили в опит да се махнем от тълпата, светкавиците, гълъбите и огромните кораби, които затуляха хоризонта ни отвсякъде. Чак сега, докато чета една книга от български автор, описващ и разсъждаващ върху същността на Венеция, аз осъзнавам, че тогава, изгубвайки се във Венеция, ние всъщност сме я открили. Истинската Венеция. Без грим и скъпи дрехи - по халат, чехли, миришеща на чесън от някоя гозба, която е приготвяла до преди малко. Със суха кожа, намръщена от жежкия ден, но жизнена и естествено красива. Изгубвайки се в набръчканата плът на Венеция, ние срещнахме душата ѝ. Срещнахме душата ѝ, защото се загубихме там, където тя е оставена да диша. Да диша собствения си въздух, напоен със собствения ѝ сладко-кисел аромат. Където никой не би отишъл ако наистина не му се налага. Не е задължително тези места да са най-хубавите, в повечето случаи дори е обратното, но с положителност са най-истинските.
Чак сега, докато чета една книга на български автор, аз откривам красотата на Венеция, две години и половина след предното ми посещение, 14 години след първото ми такова и на хиляда и нещо километра от спомена. И изведнъж ми се прииска сега да съм там. В онези малки, безлюдни улички. На онова малко, невзрачно площадче, където единственият жив човек на поне 300 метра в диаметър наоколо, когото можехме да попитаме за пътя, говореше руски, но не и английски. Защото беше руснак. Венецианец. По стара, протрита от слънцето тениска, къси моряшки гащета и сандали. И онази чайка, която не се сдържах, чисто по туристически, да снимам - кацнала на каменния постамент на ръба на канала до площадче, което бяхме сигурни, че е именно онова, което търсим, за да се измъкнем от бръчките на Венеция, и което, естествено, се оказа съвсем друго и на съвсем друго място.
"Това се случи из онези периферни кътчета на Венеция, където рядко попадат туристи. Тесни канали със застояла вода, мръсна и вмирисана, разядена от влагата мазилка, малки балкончета с разядени перила, простряно пране, закътани тайни дворчета с лози - това е истинската Венеция". (из разказа "Животът е недостатъчен").
Totalmente d'accordo!
Докато четох двата разказа в началото, в които Венеция е главна опорна точка, и особено размислите на автора върху туристическия кич и скромната същност на този вечен и вечно умиращ град, всъщност аз преоткрих Венеция, която никога до тогава не бях харесвал. Дори написах едно малко есе по темата - ей така, докато си четях разказа, по средата на изречението спрях и седнах пред компютъра да запиша налетялите ме мисли и усещания. Обичам когато става така. Така съм написал някои от (според мен) най-силните си разкази. Споделям краткото си спонтанно венецианско излияние, дано не ви досади.
Бил съм два пъти във Венеция и нито веднъж не успя да ми хареса толкова, колкото всички ме уверяваха, че ще ми. Даже въобще не ми хареса. Малки, тесни, мръсни улички, претъпкани с хора и кафенета - голяма част от хората съвсем явно са там, само за да затворят няколко мъртви парчета от града зад решетките на дигиталните си камери, за собствено успокоение, след което да изпият по едно кафе за 5 евро в някое схлупено кафене, където безплатният уай-фай ще им даде възможност да ознаменуват изцяло смисъла на посещението си като се тагнат във фейсбук с някоя клиширана псевдо-романтична фраза. Няма място за малчуганите да поиграят нормално футбол, или каквото и да е. Няма паркове, където да пиеш бира с приятели, да си говорите за литература, вселената, вчерашния мач и преминаващите "яки пички". Няма нищо, което в градовете, които харесвам, го има. Има само влага, мухъл, олющени къщи, потопили половината си туловище в зеленикавите канали. Има море и гигантски кораби, и малки ладийки (гондоли, по италианскому), но те едва се виждат от тълпата, а тълпата е скучна и в общия случай не знае какво прави там. Аз също не знаех какво правя там. Знаех, че съм там, защото това е едно от ония места, които трябва да се видят. И толкоз. Съседната Верона много повече ми хареса.
Сега обаче, докато чета "Граници на забавяне" на Пламен Антов и особено неговите описания и размисли върху Венеция в един от разказите, ненадейно в главата ми изплуваха ярки образи от тесните, плесенясали улички на Венеция. Но не онези с многото туристи и заслепяващите слънцето светкавици. А едни още по-малки, почти или напълно безлюдни улички, някъде там, съвсем близо до Сан Марко и все пак встрани от него, на безопасно разстояние. Улички и мини-площадчета, на които се озовавахме ненадейно и също толкова ненадейно ги изгубвахме от поглед, само за да попаднем на следващата празна уличка или празно площадче с паметник на незнаен местен или национален герой (или просто паметник на самата Венеция, приела вкаменен човешки образ и бдяща сама над себе си, защото е достатъчно стара, за да знае, че на хората не може да се има вяра). Улички и площадчета, на които се озовавахме, търсейки изход от лабиринта на Венеция, в който се бяхме изгубили в опит да се махнем от тълпата, светкавиците, гълъбите и огромните кораби, които затуляха хоризонта ни отвсякъде. Чак сега, докато чета една книга от български автор, описващ и разсъждаващ върху същността на Венеция, аз осъзнавам, че тогава, изгубвайки се във Венеция, ние всъщност сме я открили. Истинската Венеция. Без грим и скъпи дрехи - по халат, чехли, миришеща на чесън от някоя гозба, която е приготвяла до преди малко. Със суха кожа, намръщена от жежкия ден, но жизнена и естествено красива. Изгубвайки се в набръчканата плът на Венеция, ние срещнахме душата ѝ. Срещнахме душата ѝ, защото се загубихме там, където тя е оставена да диша. Да диша собствения си въздух, напоен със собствения ѝ сладко-кисел аромат. Където никой не би отишъл ако наистина не му се налага. Не е задължително тези места да са най-хубавите, в повечето случаи дори е обратното, но с положителност са най-истинските.
Чак сега, докато чета една книга на български автор, аз откривам красотата на Венеция, две години и половина след предното ми посещение, 14 години след първото ми такова и на хиляда и нещо километра от спомена. И изведнъж ми се прииска сега да съм там. В онези малки, безлюдни улички. На онова малко, невзрачно площадче, където единственият жив човек на поне 300 метра в диаметър наоколо, когото можехме да попитаме за пътя, говореше руски, но не и английски. Защото беше руснак. Венецианец. По стара, протрита от слънцето тениска, къси моряшки гащета и сандали. И онази чайка, която не се сдържах, чисто по туристически, да снимам - кацнала на каменния постамент на ръба на канала до площадче, което бяхме сигурни, че е именно онова, което търсим, за да се измъкнем от бръчките на Венеция, и което, естествено, се оказа съвсем друго и на съвсем друго място.
"Това се случи из онези периферни кътчета на Венеция, където рядко попадат туристи. Тесни канали със застояла вода, мръсна и вмирисана, разядена от влагата мазилка, малки балкончета с разядени перила, простряно пране, закътани тайни дворчета с лози - това е истинската Венеция". (из разказа "Животът е недостатъчен").
Totalmente d'accordo!
Displaying 1 of 1 review