What do you think?
Rate this book
Сказания за Ледената планина
“Сказания за ледената планина” е историята на елфа Алтиарин, магьосницата Лерта и вампира Римиел, трима герои, които се изправят едновременно срещу жестоките инквизитори на хората, страховитите обитатели на странния град Иррхас-Аббат и орден от загадъчни пилигрими, владеещи сили, с които изкривяват самата реалност.
Книгата включва разказите “Елфът от планината” и “Лихваря”, публикувани за пръв път преди години в сборника “Мечове в леда”, както и “Водопадът на зората”, роман, който за пръв път излиза на хартия.
Книгата включва разказите “Елфът от планината” и “Лихваря”, публикувани за пръв път преди години в сборника “Мечове в леда”, както и “Водопадът на зората”, роман, който за пръв път излиза на хартия.
374 pages
Published October 1, 2016
2 people are currently reading
50 people want to read
About the author
Alexander Draganov
30 books154 followersI am a Bulgarian fantasy author, fan and translator. I have written numerous short stories and several novels and even have managed to publish some of them. I have been privileged with the honor of translating some of the best fantasy authors and I own a website, dedicated to my beloved fantasy genre.
When I am not reading or writing I usually am with friends or watching a car race. I also love cats :)
When I am not reading or writing I usually am with friends or watching a car race. I also love cats :)
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 26 of 26 reviews
March 21, 2023
“Сказания за ледената планина” - фентъзи истории, които обогатяват и допълват Колекция Дракус със свой собствен свят, много магии, битки, обрати и приключения, поднесени така, че да се плъзнете неусетно по страниците и да изживеете мигове възможни само във въображението.
October 6, 2016
Написах суровия вариант на тази книга преди много години, докато се борех с депресията, а героите в нея, както и подкрепата на читателите за нея, бяха едно от нещата, които ми помогнаха да продължа напред. Нейното излизане днес е моята благодарност за това.
October 16, 2017
На фона на станалите модерни последните години тухларници с безброй трупове и кървища във високото фентъзи, писателите някак зарязаха класическата дуалистична рамка с героични приключения и праволинейни герои. Щастлив съм, че попаднах на книга, която носталгично ме върна в ученическите години със своите светли и чисти герои, зли и покварени злодеи и огромно количество тупаници и приключения. Още по-доволен съм, че въпросната книга е от български автор и то приятел и съмишленик.
„Сказания за Ледената планина” съдържа два разказа и един роман с общи главни герои, които Сашо е писал през годините. Протагонистите са създания на мрака – вампир, тъмен елф, вещица – които са открили светлината на взаимната любов и се опитват да оцелеят в свят изпълнен със зли създания, опасности и една манипулираща, вездесъща църква.
Стилът на писане е сложен. Изреченията са многоетажни, подобно на тези от „бащицата” Толкин, което помага за епичната атмосфера, но ощетява читателя. Героите ми бяха леко наивни и някой техни решения откровено ме издразниха, но когато говорих със Сашо, той ми каза, че го е направил нарочно, за да провокира читателя – еми, успя.
Историята проследява приключенията на елфа Алтиарин, магьосницата Лерта и вампира Римиел, които се опитват просто да живеят в мир, мир който не им е позволен, защото са различни. В произведенията се изправят пред редица перипети, стари и нови противници, магия, религия, зли сили, предателства, зверове и чудовища, които могат да бъдат преодоляни само ако са единни, помагат си и се обичат.
Тук искам да вметна защо книгата ме впечатли толкова. А е просто – злодеите, злодеите, злодеите. С напредването на повествованието антагонистите излизат от архетипа и се превръщат в нещо не дуалистично, странно и опасно. Ако в „Елфът от планината” имаме стандартни вечно търсещи отмъщение типажи, то Лихварят във втория разказ е толкова жив, че успява да прескочи предателския библейски архетип и само волята на автора го спира в рамките му. Това го прави пълнокръвен, мотивиран и дори малко достоен за съжаление. Пилигримите на черното начало от „Водопадът на зората” обаче , са това което ме спечели като фен на Драганов. Древни, гнусни, надхвърлящи представите за добро и зло, владеещи невероятни сили и движени от нечовешка мотивация, те успяват да разбият дуалистичното клише и да превърнат светлата приказка в нещо за което всеки фен на тъмното фентъзи може да мечтае. На два три пъти успяха да ми докарат така приятните ледени тръпки по гърба и многоминутно взиране в по-мрачните ъгли на стаята. Просто по Лъвкрафтовски епични.
Трябва да прибавя и финалната врътка, която успя да ме изненада, не, направо да ме втрещи, но няма да кажа нищо повече.
Махам една звезда и помрънках малко, защото приятелите ги меря с друг аршин и знам, че Сашо може повече, много, много повече. И съм сигурен, че продължението „Черната корона”, което излиза след броени дни ще изпълни това ми желание.
Колекция „Дракус” и „Гаяна” – гаранция за качествена литература. Няма да се изморя да го повтарям.
„Сказания за Ледената планина” съдържа два разказа и един роман с общи главни герои, които Сашо е писал през годините. Протагонистите са създания на мрака – вампир, тъмен елф, вещица – които са открили светлината на взаимната любов и се опитват да оцелеят в свят изпълнен със зли създания, опасности и една манипулираща, вездесъща църква.
Стилът на писане е сложен. Изреченията са многоетажни, подобно на тези от „бащицата” Толкин, което помага за епичната атмосфера, но ощетява читателя. Героите ми бяха леко наивни и някой техни решения откровено ме издразниха, но когато говорих със Сашо, той ми каза, че го е направил нарочно, за да провокира читателя – еми, успя.
Историята проследява приключенията на елфа Алтиарин, магьосницата Лерта и вампира Римиел, които се опитват просто да живеят в мир, мир който не им е позволен, защото са различни. В произведенията се изправят пред редица перипети, стари и нови противници, магия, религия, зли сили, предателства, зверове и чудовища, които могат да бъдат преодоляни само ако са единни, помагат си и се обичат.
Тук искам да вметна защо книгата ме впечатли толкова. А е просто – злодеите, злодеите, злодеите. С напредването на повествованието антагонистите излизат от архетипа и се превръщат в нещо не дуалистично, странно и опасно. Ако в „Елфът от планината” имаме стандартни вечно търсещи отмъщение типажи, то Лихварят във втория разказ е толкова жив, че успява да прескочи предателския библейски архетип и само волята на автора го спира в рамките му. Това го прави пълнокръвен, мотивиран и дори малко достоен за съжаление. Пилигримите на черното начало от „Водопадът на зората” обаче , са това което ме спечели като фен на Драганов. Древни, гнусни, надхвърлящи представите за добро и зло, владеещи невероятни сили и движени от нечовешка мотивация, те успяват да разбият дуалистичното клише и да превърнат светлата приказка в нещо за което всеки фен на тъмното фентъзи може да мечтае. На два три пъти успяха да ми докарат така приятните ледени тръпки по гърба и многоминутно взиране в по-мрачните ъгли на стаята. Просто по Лъвкрафтовски епични.
Трябва да прибавя и финалната врътка, която успя да ме изненада, не, направо да ме втрещи, но няма да кажа нищо повече.
Махам една звезда и помрънках малко, защото приятелите ги меря с друг аршин и знам, че Сашо може повече, много, много повече. И съм сигурен, че продължението „Черната корона”, което излиза след броени дни ще изпълни това ми желание.
Колекция „Дракус” и „Гаяна” – гаранция за качествена литература. Няма да се изморя да го повтарям.
January 11, 2017
Имах възможността да се запозная с книга на Ал. Драганов още навремето, когато тя все още беше в ръкопис. Миговете, които преживях с героите на книжката бяха безценни. Авторът е успял да пресъздаде уникалната атмосфера на класическото фентъзи, примесено с редица реципрочни по своя стил мотиви от жанра. В това четиво, феновете ще открият от всичко по малко. Тъжната история на някои от героите, примесена с техния нелек житейски път и изпитанията ни дават ценни поучения. Горещо препоръчвам книгата на всички фенове като смятам, че тя ще им допадне не само заради героите, но и заради тяхната необикновена съдба, която намира завършен израз във вълнуващите Сказания, които авторът нашепва във всяка една страница от тази книжка.
October 9, 2016
И така-а, точно ден и половина, след като отворих книжката на Александър Драганов и преживях невероятни приключения с Алтиарин, Лерта, Римиел и Алтира - насладих се на истинска любов, останах потресен от черно коварство, запознах се със зловещи създания, сякаш родени от кошмарите на болен ум, срещнах безпримерна храброст ..., аз подгънах уморени нозе там при Водопада на Зората и тъкмо си помислих, че всичко е приключило, когато... :)
October 8, 2016
Историите на Алтиарин и неговите съратници, са с огромна сантиментална стойност за мен. Заедно с тях изживях незабравимите им приключения, почувствах се част от света им. Обичам магичния Тарр, обичам героите, които го населяват. В „Сказания за ледената планина“ има всичко, което прави едно фентъзи добро!
Тази книга е мечтан от години подарък!
Тази книга е мечтан от години подарък!
April 7, 2019
Чудесно фентъзи,има от всичко 🙂 Най много ми хареса това,че постоянно имаше действие,много добре развита история и герои. Държи в постоянно напрежение,което е много важно за този жанр. Нямам търпение да продължа с приключенията на героите,с които обиколих Ледената планина 🙂
November 14, 2016
Епично фентъзи от председателя на Клуб "Цитаделата", което ще се хареса на всички любители на този вид книги - 374 (!) страници, купища битки, камари елфи, много описания, въобще всичко, което според каноните в жанра трябва да присъства, е представено в подобаващи количества. Не може да се намери в книжарниците, но може да се поръча от автора или от Явор Цанев.
November 7, 2016
Ех, още помня преди 5-6 години, когато двамата с брата Драганов създадохме Мечове в леда, първия сборник от поредицата, която сега той поддържа сам. В този сборник имаше два прекрасни негови фентъзи разказа - "Ледената планина" и "Лихваря", които положиха началото на "Сказания за ледената планина" - книгата, за която ще ви говоря днес.
Казвам се Алтиарин и съм дете на мрака, от расата, която човеците наричат черни елфи. Роден съм Иррхас-Аббат, Града на Странните Удоволствия, под черните кули на Храма, посветен на Рамакар, нашия бог, кули, издигащи се толкова нависоко, че върховете им се губят дори от нашия, виждащ надалече взор. По произход съм това, което хората наричат Лорд на Мрака, син на една от благородническите фамилии на нашата древна и могъща раса и съм възпитан като такъв – владея четмото и писмото както на моите събратя, така и на нашите презрени светли братовчеди, макар да не зная езика на хората, еднодневките, живеещи между нашите две държави, оградени от Мруул’аббан, Планината на Ледените Хребети, от една страна и от Древния лес на Всемайката от другата.
Така започва първата история от сказанията, за тъмния елф Алтиарин - горд и самоуверен, един от най-известнити и силни бойци на Иррхас-Аббат, пълководец, всяващ страх, могъщ и студен. Ала за съжаление се влюбва и тогава нещата тръгват главоломно надолу, всичко се променя и започва първото приключение. Алтиарин ще научи неща за расата на хората, които досега е презирал, ще научи и неща за самия себе си... за да се изправи срещу могъщ противник.
Втората история е може би още по-интересна - Лихварят е на вид красавец, приличащ на елф, ала всъщност е представител на още по-древна раса. Той е Последния Силф, същество, обладаващо голяма магическа мощ, изпълняващо желания, ала след време идва да си събере дълговете. С лихвите. Историята ще ни сблъска с вампира Римиел, който е изпратен по дирите на Алтиарин, прокудения от Иррхас-Аббат. Няма да скучаете.
И идва основното в книгата. След двете новели е ред и на романа - "Водопадът на зората", най-обемното произведение тук. Алтиарин и Римиел са станали още по-могъщи и добри бойци, а техните половинки са магьоснички - лечителката Лерта, съпруга на Алтиарин и Алтира, дъщеря на предните двама и гадже на вампира. Човек би казал, че тези четиримата са квартет, на който почти нищо не може да се опъне. Е да, ама не. Появяват се Пилигримите на Черното Начало: гнусни създания, владеещи чудовищни сили и умения, с желание да погубят света такъв, какъвто го познаваме. Започва преследване, бесен бяг, търсене, изобщо екшъна е на ниво. На героите ни никак няма да им е лесно... ала това важи и за противниците им.
- Кой сте вие? Как си позволявате да влизате в дома ми?
- Аз съм Алтиарин от Иррхас-Аббат, мракът, който се спуска над тази земя, нощта, която пада, за да погълне деня завинаги, опустошителят на джуджешките острови, гибелта на инквизиторите, убиецът на жреците. Аз съм сянка, пред която ти си повей на вятъра. Аз съм вечен. Аз съм елф на мрака.
Много хора казват за мен, че от първата си книга насам съм израсъл доста като автор. Това е така, но абсолютно същото важи и за Александър Драганов - от Ралмията до Ледената Планина той има скок, така гигантски, че и Сергей Бубка не може да го преодолее. Имаме изчистен изказ, изграден стил, богати описания, зверски добре описани противници - лошите са на отлично ниво! В книгата има много бой, както подобава на едно уважаващо себе си класическо епично фентъзи.
Е, имаше и неща, които не ми допаднаха - например, някои сравнения аз лично бих ги променил, за да станат по-добре, пък и между битките любовните излияния на двете двойки на моменти ми идваха прекалено сълзливи, но това е до лично възприятие. Сигурен съм, че ще има почитател(к)и, на които ще харесат. А и в личен разговор Сашо много правилно ми довери, че без тези епизоди повествованието ще се опрости твърде много.
За вас остава тази книга, която можете да поръчате на лично съобщение от Сашо Драганов или от издателя му Явор Цанев. Тиражът, както знаете, е бутиков, ограничен и е само за истински фенове, така че не се бавете, а си книгата купете.
Пък за мен остава надеждата след година да държа в ръцете си продължението - "Черната корона", последното сказание за Ледената планина.
Казвам се Алтиарин и съм дете на мрака, от расата, която човеците наричат черни елфи. Роден съм Иррхас-Аббат, Града на Странните Удоволствия, под черните кули на Храма, посветен на Рамакар, нашия бог, кули, издигащи се толкова нависоко, че върховете им се губят дори от нашия, виждащ надалече взор. По произход съм това, което хората наричат Лорд на Мрака, син на една от благородническите фамилии на нашата древна и могъща раса и съм възпитан като такъв – владея четмото и писмото както на моите събратя, така и на нашите презрени светли братовчеди, макар да не зная езика на хората, еднодневките, живеещи между нашите две държави, оградени от Мруул’аббан, Планината на Ледените Хребети, от една страна и от Древния лес на Всемайката от другата.
Така започва първата история от сказанията, за тъмния елф Алтиарин - горд и самоуверен, един от най-известнити и силни бойци на Иррхас-Аббат, пълководец, всяващ страх, могъщ и студен. Ала за съжаление се влюбва и тогава нещата тръгват главоломно надолу, всичко се променя и започва първото приключение. Алтиарин ще научи неща за расата на хората, които досега е презирал, ще научи и неща за самия себе си... за да се изправи срещу могъщ противник.
Втората история е може би още по-интересна - Лихварят е на вид красавец, приличащ на елф, ала всъщност е представител на още по-древна раса. Той е Последния Силф, същество, обладаващо голяма магическа мощ, изпълняващо желания, ала след време идва да си събере дълговете. С лихвите. Историята ще ни сблъска с вампира Римиел, който е изпратен по дирите на Алтиарин, прокудения от Иррхас-Аббат. Няма да скучаете.
И идва основното в книгата. След двете новели е ред и на романа - "Водопадът на зората", най-обемното произведение тук. Алтиарин и Римиел са станали още по-могъщи и добри бойци, а техните половинки са магьоснички - лечителката Лерта, съпруга на Алтиарин и Алтира, дъщеря на предните двама и гадже на вампира. Човек би казал, че тези четиримата са квартет, на който почти нищо не може да се опъне. Е да, ама не. Появяват се Пилигримите на Черното Начало: гнусни създания, владеещи чудовищни сили и умения, с желание да погубят света такъв, какъвто го познаваме. Започва преследване, бесен бяг, търсене, изобщо екшъна е на ниво. На героите ни никак няма да им е лесно... ала това важи и за противниците им.
- Кой сте вие? Как си позволявате да влизате в дома ми?
- Аз съм Алтиарин от Иррхас-Аббат, мракът, който се спуска над тази земя, нощта, която пада, за да погълне деня завинаги, опустошителят на джуджешките острови, гибелта на инквизиторите, убиецът на жреците. Аз съм сянка, пред която ти си повей на вятъра. Аз съм вечен. Аз съм елф на мрака.
Много хора казват за мен, че от първата си книга насам съм израсъл доста като автор. Това е така, но абсолютно същото важи и за Александър Драганов - от Ралмията до Ледената Планина той има скок, така гигантски, че и Сергей Бубка не може да го преодолее. Имаме изчистен изказ, изграден стил, богати описания, зверски добре описани противници - лошите са на отлично ниво! В книгата има много бой, както подобава на едно уважаващо себе си класическо епично фентъзи.
Е, имаше и неща, които не ми допаднаха - например, някои сравнения аз лично бих ги променил, за да станат по-добре, пък и между битките любовните излияния на двете двойки на моменти ми идваха прекалено сълзливи, но това е до лично възприятие. Сигурен съм, че ще има почитател(к)и, на които ще харесат. А и в личен разговор Сашо много правилно ми довери, че без тези епизоди повествованието ще се опрости твърде много.
За вас остава тази книга, която можете да поръчате на лично съобщение от Сашо Драганов или от издателя му Явор Цанев. Тиражът, както знаете, е бутиков, ограничен и е само за истински фенове, така че не се бавете, а си книгата купете.
Пък за мен остава надеждата след година да държа в ръцете си продължението - "Черната корона", последното сказание за Ледената планина.
January 14, 2017
Светът на ужаса:
Още една много добра книга се появи в колекция Дракус на издателство Гаяна, което затвърди надеждите ми, че това е една изключително добра колекция, която продължава да радва все повече фенове. Книгата се казва "Сказания за ледената планина" и е написана от един от най-добрите родни фентъзи-автори Александър Драганов.
Творбите в книгата са само три - две мининовели и един роман, които са събрани на цели 370 страници. Ще кажа по няколко думи и за трите творби.
Елфът от планината - много силна новела, подходяща за началото на книгата. След като отмъщава за убийството на любимата си Лертиена, елфът Алтириан е прогонен от Иррхас-Аббат, Града на Странните Удоволствия. По пътя си към планината е нападнат от Йети и въпреки че той го убива, съществото го ранява тежко. Сетне елфът спасен от човеците Крау и Лерта - баща и красивата му дъщеря, които живеят в планината.
Лихваря - този дълъг разказ или кратка новела я има в сборника "Мечове в леда". Вампирът Римиел се влюбва в Жийна, човешко същество. След като братът на Жийна, рицарят Леонций, ги хваща заедно и замахва с меча си, за да убие вампира, Жийна изскача пред него и острието посича нея. Озверял от ярост, рицарят започва да преследва Римиел. За да се спаси, Римиел сключва странен договор със странен мъж, който му предлага да го спаси от Леонций, в замяна на вярна служба.
Водопадът на зората - това е роман, който свързва двете предишни истории и в който Александър Драганов се е "развилнял" на пълна мощност. Години след историите от предишните новели, Римиел и Алтириан са приятели. Но Алтира, дъщерята на Алтириан изпитва чувства към вампира, който обаче се страхува да се сближи с нея. Само че тъмни същества започват да ги преследват - същества, способни да унищожат света. Следват зловещи битки и страховити приключения, достойни за един епичен фентъзи-роман, който се чете с удоволствие и оставя без дъх.
Още една много добра книга се появи в колекция Дракус на издателство Гаяна, което затвърди надеждите ми, че това е една изключително добра колекция, която продължава да радва все повече фенове. Книгата се казва "Сказания за ледената планина" и е написана от един от най-добрите родни фентъзи-автори Александър Драганов.
Творбите в книгата са само три - две мининовели и един роман, които са събрани на цели 370 страници. Ще кажа по няколко думи и за трите творби.
Елфът от планината - много силна новела, подходяща за началото на книгата. След като отмъщава за убийството на любимата си Лертиена, елфът Алтириан е прогонен от Иррхас-Аббат, Града на Странните Удоволствия. По пътя си към планината е нападнат от Йети и въпреки че той го убива, съществото го ранява тежко. Сетне елфът спасен от човеците Крау и Лерта - баща и красивата му дъщеря, които живеят в планината.
Лихваря - този дълъг разказ или кратка новела я има в сборника "Мечове в леда". Вампирът Римиел се влюбва в Жийна, човешко същество. След като братът на Жийна, рицарят Леонций, ги хваща заедно и замахва с меча си, за да убие вампира, Жийна изскача пред него и острието посича нея. Озверял от ярост, рицарят започва да преследва Римиел. За да се спаси, Римиел сключва странен договор със странен мъж, който му предлага да го спаси от Леонций, в замяна на вярна служба.
Водопадът на зората - това е роман, който свързва двете предишни истории и в който Александър Драганов се е "развилнял" на пълна мощност. Години след историите от предишните новели, Римиел и Алтириан са приятели. Но Алтира, дъщерята на Алтириан изпитва чувства към вампира, който обаче се страхува да се сближи с нея. Само че тъмни същества започват да ги преследват - същества, способни да унищожат света. Следват зловещи битки и страховити приключения, достойни за един епичен фентъзи-роман, който се чете с удоволствие и оставя без дъх.
July 19, 2018
Навремето имах огромен проблем с книгите на Салваторе – в тях имаше нещо изключително зарибяващо, каращо те да четеш почти насила обективно погледнато доста посредствени текстове, и да не можеш да откъснеш поглед от безкрайните бойни сцени, винаги изключително красивия декор и вечните политически коректно различни другари на всевеликия Дризт, който по най-невероятно необоснованите причини от истински лорд на мрака и зловещите удоволствие на матриархалния свят на тъмните елфи, се превръща в симпатяга, който се бори за каузата на добрите. Е, тук си имаме наш Дризт, минал по що-годе същия път на осъзнаване и частично отхвърляне на тъмната си страна, но странно как – тук той не ме дразни, може би защото е имал смелостта да запази мрака в себе си, и да го ползва, без да изпада в самосъжаление от действията си. Което е наистина свежо разнообразие.
Освен основното ни момче Алтиарин, в този роман от разкази – между другото това е любимата ми форма на романизиране на приключенско фентъзи, ако не сте се досетили от някой и друг мой материал, компания ни правят и една много мила и добра вещица, по съвместителство и голямата любов на мрачното ни анти-геройче, както и един вампир, дето ме дразни винаги щом пусне кранчетата на кървавите си сълзи. Наречете ме консерва, но както не съм от почитателите на блещукащите вампири – фотомодели, така и не одобрявам тяхната им животинска форма тип истинския Дракула, ама няколкостотин годишен, свръх силен хубавец да се тръшка при всяко оспорване на приятелските и романтичните му чувства ми дойде малко в повече. Когато обаче не реве, вампирът Римиел е доста впечатляващ субект, способен на всички, че и някои нови, кръвопийски номера, и то със стил, който ще засрами всите анрайски изчадия в Ню Орлийнс заедно.
Героите имат всички нужни характеристики за приключенци – изключителни и взаимодопълващи се умения, много силна харизма и една ненакърнима доброта, която нищо свършено в миналото, независимо от кошмарния му характер, няма да засенчи, защото понякога си има обяснение за всичко, и то наистина смислено. В момента чета една много добра поредица на Дейвид Далглиш за двама братя полу-орки, на която ще отделя много специално внимание, и където този същият мотив за опрощението е широко и определено логично застъпен, та може да се каже, че и по нашите земи сме на вълната на най-актуалните течения във фентъзи жанра. Ама и лошите си лоши са истинските звезди на историята – толкова брутални, изящно жестоки и невероятно изобретателни в нескончаемата си злост създания рядко ще намерите на едно място, независимо дали са силфи, вампири, покварени елфи, паладини, и черешката на тортата – тъмните слуги на хаоса, на които една мъничка хаотична Хелс им стиска палци до края, защото не може да им се отрече нито целеустремеността, нито креативността на мъченията, които си пазят за битки или по-дискретни срещи отблизо с нечии бъдещи останки.
И въобще, ако си търсите чудесно разтоварващо четиво, което въпреки ясните връзки със Салваторе, аз лично ще оприлича на доста по-уважавания от мен Хауърд – ето ви го – класически приключенско, но и свежо модерно фентъзи, със запомнящи се герои, които няма да ви разочароват, и ще имат късмета да оцелеят до последната страница, както си трябва, а няма да паднат под ножа на създателя си по Мартиновски (айде стига необосновано щедра кървавица от добродушковци, моля). Много се надявам да видя скоро и продължение – цял свят чака малкия ни квартет от горди герои – да, не съм ви казала за четвъртото красиво допълнение, но имам чувството, че тя тепърва ще се превърне в нещо много, много специално; да се потопи в нови вълнения, пътешествия и в близки срещи от третия вид с орди от немислими чудовища и въплътено зло. За почителите на фентъзито такова, каквото ни накара да се влюбим в жанра някога.
Освен основното ни момче Алтиарин, в този роман от разкази – между другото това е любимата ми форма на романизиране на приключенско фентъзи, ако не сте се досетили от някой и друг мой материал, компания ни правят и една много мила и добра вещица, по съвместителство и голямата любов на мрачното ни анти-геройче, както и един вампир, дето ме дразни винаги щом пусне кранчетата на кървавите си сълзи. Наречете ме консерва, но както не съм от почитателите на блещукащите вампири – фотомодели, така и не одобрявам тяхната им животинска форма тип истинския Дракула, ама няколкостотин годишен, свръх силен хубавец да се тръшка при всяко оспорване на приятелските и романтичните му чувства ми дойде малко в повече. Когато обаче не реве, вампирът Римиел е доста впечатляващ субект, способен на всички, че и някои нови, кръвопийски номера, и то със стил, който ще засрами всите анрайски изчадия в Ню Орлийнс заедно.
Героите имат всички нужни характеристики за приключенци – изключителни и взаимодопълващи се умения, много силна харизма и една ненакърнима доброта, която нищо свършено в миналото, независимо от кошмарния му характер, няма да засенчи, защото понякога си има обяснение за всичко, и то наистина смислено. В момента чета една много добра поредица на Дейвид Далглиш за двама братя полу-орки, на която ще отделя много специално внимание, и където този същият мотив за опрощението е широко и определено логично застъпен, та може да се каже, че и по нашите земи сме на вълната на най-актуалните течения във фентъзи жанра. Ама и лошите си лоши са истинските звезди на историята – толкова брутални, изящно жестоки и невероятно изобретателни в нескончаемата си злост създания рядко ще намерите на едно място, независимо дали са силфи, вампири, покварени елфи, паладини, и черешката на тортата – тъмните слуги на хаоса, на които една мъничка хаотична Хелс им стиска палци до края, защото не може да им се отрече нито целеустремеността, нито креативността на мъченията, които си пазят за битки или по-дискретни срещи отблизо с нечии бъдещи останки.
И въобще, ако си търсите чудесно разтоварващо четиво, което въпреки ясните връзки със Салваторе, аз лично ще оприлича на доста по-уважавания от мен Хауърд – ето ви го – класически приключенско, но и свежо модерно фентъзи, със запомнящи се герои, които няма да ви разочароват, и ще имат късмета да оцелеят до последната страница, както си трябва, а няма да паднат под ножа на създателя си по Мартиновски (айде стига необосновано щедра кървавица от добродушковци, моля). Много се надявам да видя скоро и продължение – цял свят чака малкия ни квартет от горди герои – да, не съм ви казала за четвъртото красиво допълнение, но имам чувството, че тя тепърва ще се превърне в нещо много, много специално; да се потопи в нови вълнения, пътешествия и в близки срещи от третия вид с орди от немислими чудовища и въплътено зло. За почителите на фентъзито такова, каквото ни накара да се влюбим в жанра някога.
February 9, 2019
Най-запомнящите се книги са точно тези, които отключват въображението, защото така в читателското съзнание се създава свят, който остава дълго да живее със своите образи и магия. Една от тези книги е "Сказания за Ледената планина". Епичност, приказност, динамика и дълбочина на заложените теми и представените персонажи. Това са само част от нещата, които ще срещнете, навлизайки в тази вълнуваща фентъзи история, която съхранява традициите на жанра и открива нови пътеки, по които да изведе иначе познатите сюжети.
January 10, 2017
„Сказания за ледената планина“ е завладяващо фентъзи, издържано в най-добрите традиции на жанра и не само. Книгата е перфектна за четене през зимата, като разбира се, човек спокойно може да си я чете по всяко време на годината, понеже тя грабва от първите страници и ни потапя в интересния свят на Ледената планина, в който ще срещнете всичко – черни и светли елфи, вампири, магьосници, инквизитори, демонични монаси, чудовища, древни създания и най-обикновени хора. Но всичко нямаше да е толкова грабващо, ако ги нямаше четирима основни герои, които са гръбнакът на книгата – черният елф Алтиарин, любимата му и магьосница Лерта, дъщеря им Алтира и симпатичния вампир Римиел.
Поздравявам автора Александър Драганов за размаха с който е подходил, но и с внимателно изградените герои и свят. „Сказания за ледената планина“ е едно от най-силните попълнения за родното фентъзи.
„Елфът от планината“ – разказ от първо лице, който ни запознава с черният елф Алтиарин, който напуска родното си място – ужасяващия Град на Странните Удоволствия – Иррхас-Аббат. Миналото на Алтиарин е мрачно, изпълнено с насилие и безскрупулност, до момента в който не се влюбва. Но любовта за неговата раса е нещо непознато и последствията от това са трагични. Елфът отваря нова страница в живота си и напуска мрачната си родина. Пътят го отвежда до Ледената планина, където открива нова любов, в пъти по-силна от предната. Ала и в Ледената планина няма да мине без сурови изпитания, но Алтиарин е готов на всичко, за да ги пребори.
„Лихваря“ – разказът започва ударно, без излишни обяснения. Потопени сме в екшъна като се запознаваме с друг ключов герой за книгата – вампирът Римиел, който също има трагично минало зад гърба си. Разказ за вампири, рицари, елфи, магии, приятелство и… дългове с лихви… и то какви. Гледайте да си нямате работа с Лихваря.
„Водопадът на зората“ – романът отново събира героите заедно, като има ново попълнение – дъщерята на Алтиарин и Лерта – Алтира, която е наследила силите и красотата на майка си и характера на баща си. Момичето изпитва чувства към Римиел, но дали той е готов да й отвърне и дали родителите й са готови да го приемат като нещо повече от добър приятел? Няма много време за осмисляне на тази неща, понеже на сцената се появяват Пилигримите на Тъмното Начало – едни от най-гадните и гнусни злодеи, които ще срещнете във фентъзито. Първата сцена с появяването на лидера на Пилигримите е като от хорър филм. Авторът по такъв начин описва действието, че няма как да не потръпне човек – заплахата се усеща във въздуха. Пилигримите търсят специален камък, който е откраднат от тях и са готови на всичко, абсолютно всичко, за да си го върнат. Действието така се извърта, че камъкът попада в Римиел, който, заедно с приятелите си, трябва да отиде до древния Водопад на зората, за да го унищожи, понеже камъкът е носител на немислимо зло, което само и единствено там може да бъде премахнато. Започва шеметно приключение и надпревара със злото, защото Пилигримите са по петите на приятелите.
Тук е момента да спомена, че Александър Драганов е измислил уникален ансамбъл от злодеи, които са пречка пред героите. Ще разберете колко са гадни наистина, като започнете да четете книгата.
Действието в романа е много динамично – едновременно се запознаваме с разнообразния свят на Ледената планина, разбира се повече за устройството му и различните раси, но в същото време характерите на героите се разкриват в дълбочина – ще има спорове, ще има любов, битки, признания, преоткривания.
Със сигурност се запалих и ще чакам още истории от този уникален фентъзи свят.
Поздравявам автора Александър Драганов за размаха с който е подходил, но и с внимателно изградените герои и свят. „Сказания за ледената планина“ е едно от най-силните попълнения за родното фентъзи.
„Елфът от планината“ – разказ от първо лице, който ни запознава с черният елф Алтиарин, който напуска родното си място – ужасяващия Град на Странните Удоволствия – Иррхас-Аббат. Миналото на Алтиарин е мрачно, изпълнено с насилие и безскрупулност, до момента в който не се влюбва. Но любовта за неговата раса е нещо непознато и последствията от това са трагични. Елфът отваря нова страница в живота си и напуска мрачната си родина. Пътят го отвежда до Ледената планина, където открива нова любов, в пъти по-силна от предната. Ала и в Ледената планина няма да мине без сурови изпитания, но Алтиарин е готов на всичко, за да ги пребори.
„Лихваря“ – разказът започва ударно, без излишни обяснения. Потопени сме в екшъна като се запознаваме с друг ключов герой за книгата – вампирът Римиел, който също има трагично минало зад гърба си. Разказ за вампири, рицари, елфи, магии, приятелство и… дългове с лихви… и то какви. Гледайте да си нямате работа с Лихваря.
„Водопадът на зората“ – романът отново събира героите заедно, като има ново попълнение – дъщерята на Алтиарин и Лерта – Алтира, която е наследила силите и красотата на майка си и характера на баща си. Момичето изпитва чувства към Римиел, но дали той е готов да й отвърне и дали родителите й са готови да го приемат като нещо повече от добър приятел? Няма много време за осмисляне на тази неща, понеже на сцената се появяват Пилигримите на Тъмното Начало – едни от най-гадните и гнусни злодеи, които ще срещнете във фентъзито. Първата сцена с появяването на лидера на Пилигримите е като от хорър филм. Авторът по такъв начин описва действието, че няма как да не потръпне човек – заплахата се усеща във въздуха. Пилигримите търсят специален камък, който е откраднат от тях и са готови на всичко, абсолютно всичко, за да си го върнат. Действието така се извърта, че камъкът попада в Римиел, който, заедно с приятелите си, трябва да отиде до древния Водопад на зората, за да го унищожи, понеже камъкът е носител на немислимо зло, което само и единствено там може да бъде премахнато. Започва шеметно приключение и надпревара със злото, защото Пилигримите са по петите на приятелите.
Тук е момента да спомена, че Александър Драганов е измислил уникален ансамбъл от злодеи, които са пречка пред героите. Ще разберете колко са гадни наистина, като започнете да четете книгата.
Действието в романа е много динамично – едновременно се запознаваме с разнообразния свят на Ледената планина, разбира се повече за устройството му и различните раси, но в същото време характерите на героите се разкриват в дълбочина – ще има спорове, ще има любов, битки, признания, преоткривания.
Със сигурност се запалих и ще чакам още истории от този уникален фентъзи свят.
February 7, 2017
5 звезди, но не защото сме дългогодишни приятели и автори в един и същи сащ, а защото от Ралмията (не лоша книжка) на сам Сашето израсна като писател пред очите ни. Основната история в Сказанията е новелата Водопадът на Зората, но преди нея има два ударни разказа, които са предистория. Това са Елфът от Планината и Лихварят, като вторият е по-добрия, но и двата си заслужават четенето.
October 5, 2018
В главата на Александър Драганов далеч не се въртят мисли само за Формула 1, аутоботи, десептикони и прочие наточени трансформъри, въпреки че по едно време го мислех за такъв. В нея гъмжи също от всевъзможни фентъзийни герои като елфи, вампири, джуджета и всички останали епични твари, за които можете да се сетите. Веднага се усеща, че този свят е много близо до сърцето му, четейки с каква страст и желание е писал страница след страница романа “Сказания за Ледената планина“ и неговото достойно продължение „Черната корона“.
Споменавал съм и преди, че не съм особено сериозен и последователен читател и чак се учудих на себе си колко бързо изгълтах тези 700+ страници на двете книги. Но истината е, че ако едно четиво е достатъчно увлекателно, то времето минава неусетно и точно такова бе изживяването ми с тези два романа, за което благодаря на адаша Драганов за чудесното фентъзи приключение.
„Сказания за Ледената планина“ – сказанията се състоят от две повести и един значително по-обемен текст, като всяка следваща част следва събитията от предходната.
Куестът ми във фентъзи света на Драганов започна с „Елфът от планината“.
Алтиарин е тъмен елф – разбирай яката работа, бате! Той е много неща, но най-вече силен воин, предводител на армии, запознат с тъмни магии и почитател на Странните удоволствия. Историята на този млад за годините си елф – на невръстните 170 г. – ни въвежда в ежедневието му на лорд на Мрака с присъщите за него мрачни занимания и странни удоволствия. Но катарзисът за него пристига, когато любимата му е убита от фанатични последователи на ужасяваща религия. Следват и разни други животопреобръщащи случки, които няма да разказвам – но екшънът е чудесен – и нашият човек се оказва приютен в компанията на еднодневки – разбирай човеци. Прекарвайки известно време с тях той опознава тяхната същност и се заформят разни отношения…. Дотук с калпавия ми преразказ и сега някои впечатления:
Хубаво описан сюжет, разнообразен екшън и богато въображение във всеки аспект на пресъздаването на този свят. На места според мен има прекалено директни заемки от Толкин и Пратчет и въпреки опита да не са съвсем едно към едно си проличават сякаш малко прекалено по-тъй. Но това е бял като девствен сняг кахър защото всяка една страница е дяволски увлекателна.
„Лихваря“
Историята продължава и на сцената се присъединяват нови герои: Римиел – инцидентно превърнал се във вампир след ухапване на случайно преминаващ прилеп (нещо като да те нацвъка птиче, ама не баш) и попаднал в лапите на зъл лихвар, който винаги получава дължимото заедно с лихвата. Въпросният Лихвар е доста неприятно същество, устояло ударите на времето и гибелта на собствения си народ, което дава наклон на развитието на събитията с тъмните си сили. Част, от които са псионични умения – модерно определение, което ми се стори подбрано не на място в такъв фентъзиен свят, изпълнен с епични подвизи. И нещо друго. На немалко места в диалозите Лихваря измърква репликите си – т.е. да се разбира, че този безподобен урод изпитва някакво изврат��но удоволствие от скверните си дела. Това ок, но когато видях, че по едно време тоя мърка на всяка втора-трета реплика се зачудих дали не получава оргазъм от само себе си или пък е бил котка в предишния си живот. Но това са дреболии, разбира се. Историята търпи развитие и става все по-увлекателна и фактът, че за два дена гаврътнах първите две повести говори сам за себе си.
Цялото ревю можете да прочетете ТУК!
Споменавал съм и преди, че не съм особено сериозен и последователен читател и чак се учудих на себе си колко бързо изгълтах тези 700+ страници на двете книги. Но истината е, че ако едно четиво е достатъчно увлекателно, то времето минава неусетно и точно такова бе изживяването ми с тези два романа, за което благодаря на адаша Драганов за чудесното фентъзи приключение.
„Сказания за Ледената планина“ – сказанията се състоят от две повести и един значително по-обемен текст, като всяка следваща част следва събитията от предходната.
Куестът ми във фентъзи света на Драганов започна с „Елфът от планината“.
Алтиарин е тъмен елф – разбирай яката работа, бате! Той е много неща, но най-вече силен воин, предводител на армии, запознат с тъмни магии и почитател на Странните удоволствия. Историята на този млад за годините си елф – на невръстните 170 г. – ни въвежда в ежедневието му на лорд на Мрака с присъщите за него мрачни занимания и странни удоволствия. Но катарзисът за него пристига, когато любимата му е убита от фанатични последователи на ужасяваща религия. Следват и разни други животопреобръщащи случки, които няма да разказвам – но екшънът е чудесен – и нашият човек се оказва приютен в компанията на еднодневки – разбирай човеци. Прекарвайки известно време с тях той опознава тяхната същност и се заформят разни отношения…. Дотук с калпавия ми преразказ и сега някои впечатления:
Хубаво описан сюжет, разнообразен екшън и богато въображение във всеки аспект на пресъздаването на този свят. На места според мен има прекалено директни заемки от Толкин и Пратчет и въпреки опита да не са съвсем едно към едно си проличават сякаш малко прекалено по-тъй. Но това е бял като девствен сняг кахър защото всяка една страница е дяволски увлекателна.
„Лихваря“
Историята продължава и на сцената се присъединяват нови герои: Римиел – инцидентно превърнал се във вампир след ухапване на случайно преминаващ прилеп (нещо като да те нацвъка птиче, ама не баш) и попаднал в лапите на зъл лихвар, който винаги получава дължимото заедно с лихвата. Въпросният Лихвар е доста неприятно същество, устояло ударите на времето и гибелта на собствения си народ, което дава наклон на развитието на събитията с тъмните си сили. Част, от които са псионични умения – модерно определение, което ми се стори подбрано не на място в такъв фентъзиен свят, изпълнен с епични подвизи. И нещо друго. На немалко места в диалозите Лихваря измърква репликите си – т.е. да се разбира, че този безподобен урод изпитва някакво изврат��но удоволствие от скверните си дела. Това ок, но когато видях, че по едно време тоя мърка на всяка втора-трета реплика се зачудих дали не получава оргазъм от само себе си или пък е бил котка в предишния си живот. Но това са дреболии, разбира се. Историята търпи развитие и става все по-увлекателна и фактът, че за два дена гаврътнах първите две повести говори сам за себе си.
Цялото ревю можете да прочетете ТУК!
Read
January 23, 2017Много дълго четена, затова пък - с кеф.
Има едни такива книги, които човек се пази за зимните дни. Ама от ония, истинските зимни дни, с много сняг, студ и тук-там лед. От ония зимни дни, които се харесват дори на топлолюбиви създания като мен.
Досега познавах /гордея се да кажа, че и лично/ Александър Драганов само като чудесен човек и талантлив преводач. Неговите "Сказания за Ледената планина" обаче ми показаха, че той е освен това и чудесен писател. Който може да вземе едни уж познати създания като елфите и вампирите и да създаде една такава история, която хем бързаш да прочетеш, хем не искаш да свършва. Като наред с /уж/ познатите образи създава и такива, каквито не съм срещала досега. Личовете влизат в личната ми класация на най-ужасяващите създания, измисляни от човешки ум.
Ако досега сте си мислили, че елфите са едни такива нежни, ефирни създания, които живеят в мир и съгласие с природата и всичките ь творения, значи не познавате черните елфи. Ако пък сте чували за черните елфи и си мислите, че знаете всичко за тях, пак не сте прави - защото не познавате Алтиарин. Ако някой ми беше казал, че някой ден сред любимите ми литературни герои ще се нареди един черен елф, нямаше да му повярвам. Но е факт. Алтиарин /какво прелестно име/ не е олицетворение на злото. Нито на доброто. Не. Той е просто правдоподобно изграден образ, на когото не са чужди нито омразата, нито съмнението, нито разкаянието и любовта. И това го прави да изглежда истински.
Много правдиви и запомнящи се са всички образи в тази книга. И под всички приключения, неочаквани събития, битки и уж измислени светове се крие една истина: струва си да вярваме в доброто и да се борим за него. Никой не е изначално зъл и покварен. Дори тъмният елф може да мине на страната на светлината, дори обреченият може да бъде спасен със силата на любовта.
Напрежението се запазва буквално до последната страница - и въпреки това краят не е изкуствено щастлив, а оставя усещането за заслужено, извоювано щастие. Благодаря за тази книга - и чакам следващото приключение на Алтиарин.
Има едни такива книги, които човек се пази за зимните дни. Ама от ония, истинските зимни дни, с много сняг, студ и тук-там лед. От ония зимни дни, които се харесват дори на топлолюбиви създания като мен.
Досега познавах /гордея се да кажа, че и лично/ Александър Драганов само като чудесен човек и талантлив преводач. Неговите "Сказания за Ледената планина" обаче ми показаха, че той е освен това и чудесен писател. Който може да вземе едни уж познати създания като елфите и вампирите и да създаде една такава история, която хем бързаш да прочетеш, хем не искаш да свършва. Като наред с /уж/ познатите образи създава и такива, каквито не съм срещала досега. Личовете влизат в личната ми класация на най-ужасяващите създания, измисляни от човешки ум.
Ако досега сте си мислили, че елфите са едни такива нежни, ефирни създания, които живеят в мир и съгласие с природата и всичките ь творения, значи не познавате черните елфи. Ако пък сте чували за черните елфи и си мислите, че знаете всичко за тях, пак не сте прави - защото не познавате Алтиарин. Ако някой ми беше казал, че някой ден сред любимите ми литературни герои ще се нареди един черен елф, нямаше да му повярвам. Но е факт. Алтиарин /какво прелестно име/ не е олицетворение на злото. Нито на доброто. Не. Той е просто правдоподобно изграден образ, на когото не са чужди нито омразата, нито съмнението, нито разкаянието и любовта. И това го прави да изглежда истински.
Много правдиви и запомнящи се са всички образи в тази книга. И под всички приключения, неочаквани събития, битки и уж измислени светове се крие една истина: струва си да вярваме в доброто и да се борим за него. Никой не е изначално зъл и покварен. Дори тъмният елф може да мине на страната на светлината, дори обреченият може да бъде спасен със силата на любовта.
Напрежението се запазва буквално до последната страница - и въпреки това краят не е изкуствено щастлив, а оставя усещането за заслужено, извоювано щастие. Благодаря за тази книга - и чакам следващото приключение на Алтиарин.
February 8, 2019
Look below for an English version of the review, you random non-Bulgarian reader! Then say thanks to uncle List for remembering that you exist. ;)
+++++++++++++++++++++++++++
Oh là là, какво прочетох... Затегнете коланите, колеги, щото това ревю ще си е цяло приключение.
Първо, кой съм аз? Един никой с празен профил идва тука и почва да оплюва нек'ъв пич от елита на Цитаделата? Хи-хи. Истината е, че и я сме писател, ама предпочитам да съм анонимен, че да не засегна автора и той после да не реши да "засегне" мене с някоя статия. Чувствайте се свободни да не ми вярвате, и аз не вярвам на 'сичко що се види по Нета. Само че това си е истината.
Що реших да пиша ревю? Щото тая бозава книга има абсурдно висок рейтинг тука. Със сигурност няма връзка с позицията на уважаемия господин Драганов в Цитаделата, аха. Освен това писането на това ревю ме забавлява, а и авторът може и да има нужда да бъде "посъборен малко" - "knocked down a peg or two", както викат англичаните.
Тъй че нека да почваме...
И така, "Сказанията". Чували ли сте за един тип на име Р. А. Салваторе? Никога не съм му чел книгите, ама знам за печално известния му Дриззт До'Урден - супер-badass рейнджър драу (мрачен елф от D&D), който, въпреки че цялото му общество е лошо, се обръща към светлината, просто щото е пичага. Драу елфите също размахват и рапири, щото е единственото d8 финес оръжие в D&D 5е. Нашият човек може да се появява зад гърбовете на хората и да им реже гърлата, пускайки бозави екшън-геройски "one-liner"-и. *teleports behind you* Nothing personnel, kid, и прочие. (Интернет мемета наяве във фентъзи книга. Тъжно.)
Та какъв е проблемът на Дриззт? Че поради някаква причина всеки бездарен наивник си умира от кеф като го чуе, и все иска да играе своя "напълно оригинален" герой, който е копие на Дриззт. Е, може да е и Мери Сю освен това. Това е особено характерно за self-insert фенфикшън писатели, но тук трябва да отбележа, че това последното не знам дали се отнася за уважаемия господин Драганов.
И тъй, "Сказанията". Главният ни герой е Не-Дриззт До'Урден, супер голям пичага, генерал, командир, боец, размахващ рапира, любовник, левел 16 от града на лошите драу. (Признавам, че името на града - Иррхас Аббат - ме кефи много.) Нашият човек има връзка с жрица на мрака в секта, в която жриците спят с когото намерят, точно като ситуацията на Спинок Дурав от "Дан на Хрътките" от "Малазан".
После обаче каката я убиват и нашият човек е прогонен (щото не иска да я сподели с един от лошите жреци - нали си е пич нашият). По пътя той попада на магьосница-човек, която има почти същото име като мъртвата му любима и изглежда почти по същия начин. Creepy. Тя му спасява живота и двамата, естествено, се влюбват.
Завързва се конфликт с мистериозен персонаж със сякаш безгранични способности, изпратен да убие нашия Не-Дриззт. Читателят си казва "А, това ни е сюжетната линия". После конфликтът се развързва за нула време, докато зашеметеният читател мига на парцали и се опитва да разбере дали това не беше deus ex machina.
А, има и вампир. Той не блести на слънцето, ама почти стига до това равнище. Силно се надявам уважаемият господин Драганов да няма фетиш за вампири. Не е невъзмжоно.
Нашите колеги са гонени от лошите католици, но се спасяват. Между другото, лошите католици вярват в Изкупителя... Точно както в "Дан на Хрътките" от "Малазан". Хмммм... Има една дума, дето почва с "плаги" и завършва с "ат"... Не, майтапя се. Уважаемият господин Драганов само е крал оттук-оттам, но това е напълно в реда на нещата. (Ако само можеше и да пише...)
После, 20 години по-късно, нашият човек и жена му имат дъщеря, която на моменти е по-силна магьосница от 150-годишната си майка (:eye roll emoji:) и си пада по вампира. И попадат случайно на артефакт, който може да унищожи света (:eye roll emoji:), и на група "монаси" - "Пилигримите на Черното Начало" (:eye roll emoji:), които са личове (:eye roll emoji:) и които искат да унищожат света (:eye roll emoji:). Ударете по един шот при всяко клише, ама първо повикайте линейката от Пирогов, че ако тръгнете да го правите после, ще сте мъртви преди медиците да дойдат.
Книгата е последователност от бойни сцени, навързани с тривиален сюжет. Всички бойни сцени са безсмислени и се разрешават посредством deus ex machina. О, не, някой е твърде силен? А, магьосницата го "banish"-ва. О, не, лошите пратиха нещо, с което не можем да се справим? А, магьосницата го командва с глас. О, не, лошите пратиха магическа стена от смърт и сме загубени? А, ще се хванем за ръце и заедно ще успеем. О, не, няма надежда и ще бъдем измъчвани? А, другите герои се появиха точно навреме. О, не, бием се с грамаден професионален убиец? А, вампирът му скочи отгоре и му троши врата. СКУУУУКААААА. Всички герои са на едно място по-голямата част от времето, а и от стила (и предишните конфронтации) е ясно, че никой не е в никаква опасност.
За капак на всичко към края има БУКВАЛНИ deus ex machin-и. Да, повече от една. Скука.
Всички лоши са двуизмерни карикатури. Мотивациите на единия голям лош са интересни, ама уви, очистват го за 5 минути. Мотивациите на истинските големи лоши са напълно безсмислени. Скука.
Най-големият проблем е повсеместният "TELL, don't show" манталитет, а всеки писател знае, че нагласата трябва да е наопаки. Има една цяла глава, която е само експозиция. Монолог. Цяла глава - един инфо-дъмп, "дъмпнат" на нашите главите. Пич...
Честно да ви кажа, като приключих с книгата си рекох, че авторът сигурно е 17-годишен гимназист. Аз самият бих написал нещо такова на 14-15, така че авторът да е на 17 би имало смисъл. Наистина се шокирах, когато видях анфаса на уважаемия господин Драганов в профила му. Силно се надявам той да се научи да пише някой ден.
Уважаемият господин Драганов също философства малко относно хаоса, и така показва, че няма никаква представа за какво говори, и че не разбира въобще каква е природата на хаоса и какво символизира той. Бих го посъветвал да прочете "Енума Елиш" за разнообразие, и да обърне внимание на информацията между редовете.
Като цяло "посланията" из книгата са неловко предадени, натикани в гърлото на читателя по адски дървен и неелегантен начин. Аз съм вярващ, така че не казвам това поради наличието на атеистичен бастун, забит в задника ми, както твърде често е ситуацията у Интернет коментарите; не, казвам го, защото е истина.
Имаше поне три-четири грешни пълни члена из последните 2-3 глави. Ох.
В края направо се изсмях. Сърбят ме ръцете да ви разкажа какви глупости стават, ама не искам да правя спойлери. Във всеки случай глупостите са големи. Но не виня автора - и аз да бях преводач на помия като Сара Маас, и аз сигурно щях да си изгубя мозъчните клетки.
До уважаемия господин Драганов: смени си профилната картинка, баце, че не ти прави чест. Или иди потичай из Борисовата. Също и: Pls no h8 m8. Свобода на словото и т.н. Първата поправка е на моя страна.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ: Недейте чете това. Две звезди, защото имаше смешни моменти. Уви, не бяха замислени като смешни, но такива си бяха. Книжката не е лоша, но е доста наивна, даже банална. Става за малко смях, но със сигурност ще я забравя до седмица. Точно НЕ както "Дан на Хрътките" от "Малазан"...
Знаете ли какво? Ако искате битки, героизъм и философстване, прочетете "Малазан". Майсторска поредица. И не, пенисът на Ериксън не е в устата ми в момента и нямам нужда да избърша брадичката си, просто книгите му са добри. МНОГО добри.
+++++++++++++++++++++++++++
Oh là là, what'd I just read... Fasten your seatbelts, folks, 'cause this review's gonna be a whole adventure in itself.
First of all, who am I? A nobody with an empty profile coming here and shitting on some dude from the Citadel elite? Tee-hee. Truth is, I'm a writer myself, but I'd rather be anonymous, lest the author gets offended, and then decides to "offend" me with some article. Feel free to not believe me, I don't believe everything I see on the Net either, but this is the truth.
Why'd I figure I'd write a review? 'Cause this cheesy book has an absurdly high rating on here. Definitely nothing to do with the esteemed Mr. Draganov's position at the Citadel, nuh-uh. Besides, writing this review amuses me, and the author might just need to be knocked down a peg or two.
So let us begin...
So, "The Tales" (this book). Have you heard of a guy called R. A. Salvatore? I've never read his stuff, but I know about a character of his, the infamous Drizzt Do'Urden - a super-badass ranger drow (a D&D dark elf), who, despite his whole society being evil, turns towards the light just because he's that cool. Drow also swing rapiers around, 'cause they're the only d8 finesse weapon in D&D 5e. Our dude can appear behind people's backs and slit their throats, right after delivering a cheesy action-hero-esque one-liners. *teleports behind you* Nothing personnel, kid, and so on. (Internet memes in print in a fantasy book. It's just sad.)
So what's Drizzt's problem? For some reason, every gullible talentless hack creams his pants when he hears of Drizzt, and always wants to play his "totally OC" hero, who's totally not a Drizzt carbon copy. Well, he might be a Mary Sue as well. That's especially prominent in the works of self-insert fanfic writers, but I must note that I don't know whether this last thing applies for the esteemed Mr. Draganov.
And so, "the Tales" (this book). Our main character is Not-Drizzt Do'Urden, a super badass dude, a general, commander, fighter, rapier-swinger, lover, level 16 in the city of the bad drow. (Gotta admit, I find the name of the city - Irrkhas Abbat - to be pretty cool.) Our boy has an affair with a priestess of the dark, in a sect whether priestesses basically shag everyone at hand, exactly like Spinnock Durav's situation in "Toll the Hounds" from "Malazan".
Then, however, the chick is killed and our guy is exiled ('cause he didn't want to share her with one of the evil priests - our man's a dude, remember). On the way he comes across a human mage, who's got almost the same name as his deceased beloved, and looks almost the same too. Creepy... She saves his life and the two of them naturally fall in love.
The book introduces a conflict with a mysterious character, one seemingly possessing infinite powers, sent to kill our Not-Drizzt. "Ah, this is the main story line," thinks the reader. Then the conflict is resolved in no time at all, and the stunned reader sits there blinking like a dumbass, trying to figure out whether this was a deus ex machina or not.
Oh, there's a vampire too. He doesn't sparkle in the sun, but he's almost getting there. I sincerely hope the esteemer Mr. Draganov doesn't have a vampire fetish. He just might.
Our characters are pursued by the evil Catholics, but manage to avoid harm. By the way, the evil Catholics believe in the Redeemer... Exactly like in "Toll the Hounds" from "Malazan".
Hmmmm... There's a word that starts with "plagi" and ends with "arism"... Nah, just kidding. The esteemed Mr. Draganov has stolen pieces from here and there, but that's perfectly normal. (If only he could write, too...)
Then, 20 years later, our guy and his wife have a daughter, who is, at times, a stronger sorceress than her 150-year old mother (:eye roll emoji:) and has a crush on the vampire. They all randomly come upon an artefact that can destroy the world (:eye roll emoji:), and on a group of "monks" - "The Pilgrims of the Dark Beginning" (:eye roll emoji:), who are liches (:eye roll emoji:) and want to destroy the world (:eye roll emoji:). Have a shot whenever you hear a cliché, but make sure to call up your local hospital beforehand, otherwise you'd be dead before the medics arrive.
The book is a string of fighting scenes, tied together by a trivial "plot". All such combat scenes are pointless and are solved by deus ex machinas. Oh no, someone's too strong? Ah, the mage can "banish" him. Oh no, the bad guys sent something we can't defeat? Ah, the mage can command it with her voice. Oh, no, the bad guys sent a magical wall of death and we're doomed? Ah, we can just hold hands and beat it together (that's what she said). Oh no, there's no hope and we'll be tortured? Ah, the other main characters show up right on time. Oh, no, we're fighting a big-ass professional assassin? Ah, the vampire jumped on him and broke his neck just like that. BOOOOORIING. All main characters are at the same place most of the time, and besides, the style itself (as well as all previous fights) betrays that nobody's ever in any real danger.
To top it all off, the end features LITERAL deus ex machinas. Yep, more than one. Boring.
All baddies are cartoon cardboard cut-out caricatures (and alliteration awesomely ameliorates all). One big baddie has interesting motivations, but alas, he's offed in 5 minutes. The motivations of the real big baddies are completely pointless. Boring.
The biggest problem is the rampant "TELL, don't show" mentality, and every writer knows that that needs to be the other way around. There's a chapter consisting of nothing but exposition. An info-dump, dumped right over our heads. Dude...
Honestly, when I finished the book, I figured the author must be a 17-year old high schooler. I myself would write something like this at age 14-15, so it'd make sense for this author to be 17. However, I was truly shocked when I saw the esteemed Mr. Draganov's en face in his profile picture. I sincerely hope he learns to write some day.
The esteemed Mr. Draganov also pontificates a bit about chaos, and thus displays how he has absolutely no idea what he's talking about, and how he completely fails to understand the nature of chaos and what it symbolizes. I'd recommend he reads the "Enuma Elish" for a change, and to pay close attention to the information between the lines.
As a whole, the "moral points" in the book are made clumsily, shoved down the reader's throat in a remarkably "wooden" and inelegant manner. I'm a believer, so I'm not saying this because of a large atheistic pole rammed up my ass, as is so frequently the case with Internet comments, but rather because it's true.
There were at least three or four erroneous definite articles in the last 2-3 chapters. Ouch.
I literally laughed out loud at the end. I'm itching to tell you about all the dumb things that happen, but I don't want to make any spoilers. At any rate, there's a lot of dumb things. But I don't blame the author: if I were the translator for drivel like Sara Maas, I'd probably lose my brain cells too.
To the esteemed Mr. Draganov: change your profile pic, mate, it doesn't do you justice. Or go for a jog in the park. Also: Pls no h8 m8. Freedom of speech and so on. The first amendment is on my side.
Also, how's this for a translation? I think it's pretty good, if I could say so myself.
CONCLUSION: Don't read this. Two stars, because it had funny moments. Alas, they weren't meant to be funny, but that's what they were. The book ain't bad, but it's very naïve, even banal. It's good for some fun, but I'll definitely forget it entirely within a week. Exactly NOT like "Toll the Hounds" from "Malazan".
You know what? If you want fights, heroism and philosophy, read "Malazan". A masterwork series. And no, Erikson's penis isn't in my mouth right now, and I don't need to wipe my chin. It's just that his books are good. REALLY good.
+++++++++++++++++++++++++++
Oh là là, какво прочетох... Затегнете коланите, колеги, щото това ревю ще си е цяло приключение.
Първо, кой съм аз? Един никой с празен профил идва тука и почва да оплюва нек'ъв пич от елита на Цитаделата? Хи-хи. Истината е, че и я сме писател, ама предпочитам да съм анонимен, че да не засегна автора и той после да не реши да "засегне" мене с някоя статия. Чувствайте се свободни да не ми вярвате, и аз не вярвам на 'сичко що се види по Нета. Само че това си е истината.
Що реших да пиша ревю? Щото тая бозава книга има абсурдно висок рейтинг тука. Със сигурност няма връзка с позицията на уважаемия господин Драганов в Цитаделата, аха. Освен това писането на това ревю ме забавлява, а и авторът може и да има нужда да бъде "посъборен малко" - "knocked down a peg or two", както викат англичаните.
Тъй че нека да почваме...
И така, "Сказанията". Чували ли сте за един тип на име Р. А. Салваторе? Никога не съм му чел книгите, ама знам за печално известния му Дриззт До'Урден - супер-badass рейнджър драу (мрачен елф от D&D), който, въпреки че цялото му общество е лошо, се обръща към светлината, просто щото е пичага. Драу елфите също размахват и рапири, щото е единственото d8 финес оръжие в D&D 5е. Нашият човек може да се появява зад гърбовете на хората и да им реже гърлата, пускайки бозави екшън-геройски "one-liner"-и. *teleports behind you* Nothing personnel, kid, и прочие. (Интернет мемета наяве във фентъзи книга. Тъжно.)
Та какъв е проблемът на Дриззт? Че поради някаква причина всеки бездарен наивник си умира от кеф като го чуе, и все иска да играе своя "напълно оригинален" герой, който е копие на Дриззт. Е, може да е и Мери Сю освен това. Това е особено характерно за self-insert фенфикшън писатели, но тук трябва да отбележа, че това последното не знам дали се отнася за уважаемия господин Драганов.
И тъй, "Сказанията". Главният ни герой е Не-Дриззт До'Урден, супер голям пичага, генерал, командир, боец, размахващ рапира, любовник, левел 16 от града на лошите драу. (Признавам, че името на града - Иррхас Аббат - ме кефи много.) Нашият човек има връзка с жрица на мрака в секта, в която жриците спят с когото намерят, точно като ситуацията на Спинок Дурав от "Дан на Хрътките" от "Малазан".
После обаче каката я убиват и нашият човек е прогонен (щото не иска да я сподели с един от лошите жреци - нали си е пич нашият). По пътя той попада на магьосница-човек, която има почти същото име като мъртвата му любима и изглежда почти по същия начин. Creepy. Тя му спасява живота и двамата, естествено, се влюбват.
Завързва се конфликт с мистериозен персонаж със сякаш безгранични способности, изпратен да убие нашия Не-Дриззт. Читателят си казва "А, това ни е сюжетната линия". После конфликтът се развързва за нула време, докато зашеметеният читател мига на парцали и се опитва да разбере дали това не беше deus ex machina.
А, има и вампир. Той не блести на слънцето, ама почти стига до това равнище. Силно се надявам уважаемият господин Драганов да няма фетиш за вампири. Не е невъзмжоно.
Нашите колеги са гонени от лошите католици, но се спасяват. Между другото, лошите католици вярват в Изкупителя... Точно както в "Дан на Хрътките" от "Малазан". Хмммм... Има една дума, дето почва с "плаги" и завършва с "ат"... Не, майтапя се. Уважаемият господин Драганов само е крал оттук-оттам, но това е напълно в реда на нещата. (Ако само можеше и да пише...)
После, 20 години по-късно, нашият човек и жена му имат дъщеря, която на моменти е по-силна магьосница от 150-годишната си майка (:eye roll emoji:) и си пада по вампира. И попадат случайно на артефакт, който може да унищожи света (:eye roll emoji:), и на група "монаси" - "Пилигримите на Черното Начало" (:eye roll emoji:), които са личове (:eye roll emoji:) и които искат да унищожат света (:eye roll emoji:). Ударете по един шот при всяко клише, ама първо повикайте линейката от Пирогов, че ако тръгнете да го правите после, ще сте мъртви преди медиците да дойдат.
Книгата е последователност от бойни сцени, навързани с тривиален сюжет. Всички бойни сцени са безсмислени и се разрешават посредством deus ex machina. О, не, някой е твърде силен? А, магьосницата го "banish"-ва. О, не, лошите пратиха нещо, с което не можем да се справим? А, магьосницата го командва с глас. О, не, лошите пратиха магическа стена от смърт и сме загубени? А, ще се хванем за ръце и заедно ще успеем. О, не, няма надежда и ще бъдем измъчвани? А, другите герои се появиха точно навреме. О, не, бием се с грамаден професионален убиец? А, вампирът му скочи отгоре и му троши врата. СКУУУУКААААА. Всички герои са на едно място по-голямата част от времето, а и от стила (и предишните конфронтации) е ясно, че никой не е в никаква опасност.
За капак на всичко към края има БУКВАЛНИ deus ex machin-и. Да, повече от една. Скука.
Всички лоши са двуизмерни карикатури. Мотивациите на единия голям лош са интересни, ама уви, очистват го за 5 минути. Мотивациите на истинските големи лоши са напълно безсмислени. Скука.
Най-големият проблем е повсеместният "TELL, don't show" манталитет, а всеки писател знае, че нагласата трябва да е наопаки. Има една цяла глава, която е само експозиция. Монолог. Цяла глава - един инфо-дъмп, "дъмпнат" на нашите главите. Пич...
Честно да ви кажа, като приключих с книгата си рекох, че авторът сигурно е 17-годишен гимназист. Аз самият бих написал нещо такова на 14-15, така че авторът да е на 17 би имало смисъл. Наистина се шокирах, когато видях анфаса на уважаемия господин Драганов в профила му. Силно се надявам той да се научи да пише някой ден.
Уважаемият господин Драганов също философства малко относно хаоса, и така показва, че няма никаква представа за какво говори, и че не разбира въобще каква е природата на хаоса и какво символизира той. Бих го посъветвал да прочете "Енума Елиш" за разнообразие, и да обърне внимание на информацията между редовете.
Като цяло "посланията" из книгата са неловко предадени, натикани в гърлото на читателя по адски дървен и неелегантен начин. Аз съм вярващ, така че не казвам това поради наличието на атеистичен бастун, забит в задника ми, както твърде често е ситуацията у Интернет коментарите; не, казвам го, защото е истина.
Имаше поне три-четири грешни пълни члена из последните 2-3 глави. Ох.
В края направо се изсмях. Сърбят ме ръцете да ви разкажа какви глупости стават, ама не искам да правя спойлери. Във всеки случай глупостите са големи. Но не виня автора - и аз да бях преводач на помия като Сара Маас, и аз сигурно щях да си изгубя мозъчните клетки.
До уважаемия господин Драганов: смени си профилната картинка, баце, че не ти прави чест. Или иди потичай из Борисовата. Също и: Pls no h8 m8. Свобода на словото и т.н. Първата поправка е на моя страна.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ: Недейте чете това. Две звезди, защото имаше смешни моменти. Уви, не бяха замислени като смешни, но такива си бяха. Книжката не е лоша, но е доста наивна, даже банална. Става за малко смях, но със сигурност ще я забравя до седмица. Точно НЕ както "Дан на Хрътките" от "Малазан"...
Знаете ли какво? Ако искате битки, героизъм и философстване, прочетете "Малазан". Майсторска поредица. И не, пенисът на Ериксън не е в устата ми в момента и нямам нужда да избърша брадичката си, просто книгите му са добри. МНОГО добри.
+++++++++++++++++++++++++++
Oh là là, what'd I just read... Fasten your seatbelts, folks, 'cause this review's gonna be a whole adventure in itself.
First of all, who am I? A nobody with an empty profile coming here and shitting on some dude from the Citadel elite? Tee-hee. Truth is, I'm a writer myself, but I'd rather be anonymous, lest the author gets offended, and then decides to "offend" me with some article. Feel free to not believe me, I don't believe everything I see on the Net either, but this is the truth.
Why'd I figure I'd write a review? 'Cause this cheesy book has an absurdly high rating on here. Definitely nothing to do with the esteemed Mr. Draganov's position at the Citadel, nuh-uh. Besides, writing this review amuses me, and the author might just need to be knocked down a peg or two.
So let us begin...
So, "The Tales" (this book). Have you heard of a guy called R. A. Salvatore? I've never read his stuff, but I know about a character of his, the infamous Drizzt Do'Urden - a super-badass ranger drow (a D&D dark elf), who, despite his whole society being evil, turns towards the light just because he's that cool. Drow also swing rapiers around, 'cause they're the only d8 finesse weapon in D&D 5e. Our dude can appear behind people's backs and slit their throats, right after delivering a cheesy action-hero-esque one-liners. *teleports behind you* Nothing personnel, kid, and so on. (Internet memes in print in a fantasy book. It's just sad.)
So what's Drizzt's problem? For some reason, every gullible talentless hack creams his pants when he hears of Drizzt, and always wants to play his "totally OC" hero, who's totally not a Drizzt carbon copy. Well, he might be a Mary Sue as well. That's especially prominent in the works of self-insert fanfic writers, but I must note that I don't know whether this last thing applies for the esteemed Mr. Draganov.
And so, "the Tales" (this book). Our main character is Not-Drizzt Do'Urden, a super badass dude, a general, commander, fighter, rapier-swinger, lover, level 16 in the city of the bad drow. (Gotta admit, I find the name of the city - Irrkhas Abbat - to be pretty cool.) Our boy has an affair with a priestess of the dark, in a sect whether priestesses basically shag everyone at hand, exactly like Spinnock Durav's situation in "Toll the Hounds" from "Malazan".
Then, however, the chick is killed and our guy is exiled ('cause he didn't want to share her with one of the evil priests - our man's a dude, remember). On the way he comes across a human mage, who's got almost the same name as his deceased beloved, and looks almost the same too. Creepy... She saves his life and the two of them naturally fall in love.
The book introduces a conflict with a mysterious character, one seemingly possessing infinite powers, sent to kill our Not-Drizzt. "Ah, this is the main story line," thinks the reader. Then the conflict is resolved in no time at all, and the stunned reader sits there blinking like a dumbass, trying to figure out whether this was a deus ex machina or not.
Oh, there's a vampire too. He doesn't sparkle in the sun, but he's almost getting there. I sincerely hope the esteemer Mr. Draganov doesn't have a vampire fetish. He just might.
Our characters are pursued by the evil Catholics, but manage to avoid harm. By the way, the evil Catholics believe in the Redeemer... Exactly like in "Toll the Hounds" from "Malazan".
Hmmmm... There's a word that starts with "plagi" and ends with "arism"... Nah, just kidding. The esteemed Mr. Draganov has stolen pieces from here and there, but that's perfectly normal. (If only he could write, too...)
Then, 20 years later, our guy and his wife have a daughter, who is, at times, a stronger sorceress than her 150-year old mother (:eye roll emoji:) and has a crush on the vampire. They all randomly come upon an artefact that can destroy the world (:eye roll emoji:), and on a group of "monks" - "The Pilgrims of the Dark Beginning" (:eye roll emoji:), who are liches (:eye roll emoji:) and want to destroy the world (:eye roll emoji:). Have a shot whenever you hear a cliché, but make sure to call up your local hospital beforehand, otherwise you'd be dead before the medics arrive.
The book is a string of fighting scenes, tied together by a trivial "plot". All such combat scenes are pointless and are solved by deus ex machinas. Oh no, someone's too strong? Ah, the mage can "banish" him. Oh no, the bad guys sent something we can't defeat? Ah, the mage can command it with her voice. Oh, no, the bad guys sent a magical wall of death and we're doomed? Ah, we can just hold hands and beat it together (that's what she said). Oh no, there's no hope and we'll be tortured? Ah, the other main characters show up right on time. Oh, no, we're fighting a big-ass professional assassin? Ah, the vampire jumped on him and broke his neck just like that. BOOOOORIING. All main characters are at the same place most of the time, and besides, the style itself (as well as all previous fights) betrays that nobody's ever in any real danger.
To top it all off, the end features LITERAL deus ex machinas. Yep, more than one. Boring.
All baddies are cartoon cardboard cut-out caricatures (and alliteration awesomely ameliorates all). One big baddie has interesting motivations, but alas, he's offed in 5 minutes. The motivations of the real big baddies are completely pointless. Boring.
The biggest problem is the rampant "TELL, don't show" mentality, and every writer knows that that needs to be the other way around. There's a chapter consisting of nothing but exposition. An info-dump, dumped right over our heads. Dude...
Honestly, when I finished the book, I figured the author must be a 17-year old high schooler. I myself would write something like this at age 14-15, so it'd make sense for this author to be 17. However, I was truly shocked when I saw the esteemed Mr. Draganov's en face in his profile picture. I sincerely hope he learns to write some day.
The esteemed Mr. Draganov also pontificates a bit about chaos, and thus displays how he has absolutely no idea what he's talking about, and how he completely fails to understand the nature of chaos and what it symbolizes. I'd recommend he reads the "Enuma Elish" for a change, and to pay close attention to the information between the lines.
As a whole, the "moral points" in the book are made clumsily, shoved down the reader's throat in a remarkably "wooden" and inelegant manner. I'm a believer, so I'm not saying this because of a large atheistic pole rammed up my ass, as is so frequently the case with Internet comments, but rather because it's true.
There were at least three or four erroneous definite articles in the last 2-3 chapters. Ouch.
I literally laughed out loud at the end. I'm itching to tell you about all the dumb things that happen, but I don't want to make any spoilers. At any rate, there's a lot of dumb things. But I don't blame the author: if I were the translator for drivel like Sara Maas, I'd probably lose my brain cells too.
To the esteemed Mr. Draganov: change your profile pic, mate, it doesn't do you justice. Or go for a jog in the park. Also: Pls no h8 m8. Freedom of speech and so on. The first amendment is on my side.
Also, how's this for a translation? I think it's pretty good, if I could say so myself.
CONCLUSION: Don't read this. Two stars, because it had funny moments. Alas, they weren't meant to be funny, but that's what they were. The book ain't bad, but it's very naïve, even banal. It's good for some fun, but I'll definitely forget it entirely within a week. Exactly NOT like "Toll the Hounds" from "Malazan".
You know what? If you want fights, heroism and philosophy, read "Malazan". A masterwork series. And no, Erikson's penis isn't in my mouth right now, and I don't need to wipe my chin. It's just that his books are good. REALLY good.
November 1, 2020
Very nice book.
November 21, 2016
Великолепно четиво.
Още в момента, в който разбрах, че на бял свят ще се появи книга от другаря Драганов, бях убеден, че тя ще направи колекцията ми от книги от български автори по-впечатляваща и колоритна. Сказанието за ледената планина е впечатляващо епично фентъзи способно да се конкурира с книгите на много чуждестранни автори, като по нищо да не им отстъпва по качество и тръпка, а даже е по-силно от повечето такива. Авторът е създал един далечен свят и го е описал по невероятен начин. В определени моменти бях склонен да вярвам, че той наистина съществува.
Книгата започва с два разказа или по-точно новели и завършва с роман. Ще споделя мнението ми за всяко едно произведение, като ще се постарая да бъде точно това, което мисля.
Цялото ревю ще може да прочетете на посочения линк - http://danielivanovrazkazi.simplesite...
Още в момента, в който разбрах, че на бял свят ще се появи книга от другаря Драганов, бях убеден, че тя ще направи колекцията ми от книги от български автори по-впечатляваща и колоритна. Сказанието за ледената планина е впечатляващо епично фентъзи способно да се конкурира с книгите на много чуждестранни автори, като по нищо да не им отстъпва по качество и тръпка, а даже е по-силно от повечето такива. Авторът е създал един далечен свят и го е описал по невероятен начин. В определени моменти бях склонен да вярвам, че той наистина съществува.
Книгата започва с два разказа или по-точно новели и завършва с роман. Ще споделя мнението ми за всяко едно произведение, като ще се постарая да бъде точно това, което мисля.
Цялото ревю ще може да прочетете на посочения линк - http://danielivanovrazkazi.simplesite...
October 21, 2016
Книгата на Александър Драганов "Сказания за Ледената планина" с пълно право може да се нарече представител на класическото епично фентъзи. В нея срещаме познати типажи – воини, магьосници, жреци, както и различни митологични образи или пък страховити зверове. Интересното в него е, че за положителни герои са избрани персонажи, които в общия случай сме свикнали да възприемаме , като отрицателни – тъмен елф и вампир. Освен, че акцентира на тяхната сила и способности, показвайки ни колко опасни противници са, Александър Драганов успява умело да ги представи и по един по-човешки и истински начин. Читателят бързо изгражда положителна представа към тях и започва да им симпатизира, да се възхищава на това, което правят и да съпреживява техните лични конфликти и разкъсващи ги противоречия. В един момент си задава естествения въпрос – наистина ли са толкова лоши по себе си тъмният елф и вампирът или просто Света на хората, в който им се е наложило да живеят всеки по свои собствени причини ги кара да изглеждат такива. И кои всъщност са чудовищата.
„Сказания за Ледената планина” е динамично, вълнуващо четиво, в което приключенията и битките следват на всяка крачка. Историите определено биха се понравили на почитатели на по-приказния фентъзи жанр, където доброто и злото са ясно разграничими понятия, и накрая въпреки всички изпитания, героите триумфират над враговете си, доказвайки че когато приятелството е силно побеждава.
Пожелавам от сърце много успехи на автора и с нетърпение очаквам следващите обещани приключения на героите от „Ледената планина”.
„Сказания за Ледената планина” е динамично, вълнуващо четиво, в което приключенията и битките следват на всяка крачка. Историите определено биха се понравили на почитатели на по-приказния фентъзи жанр, където доброто и злото са ясно разграничими понятия, и накрая въпреки всички изпитания, героите триумфират над враговете си, доказвайки че когато приятелството е силно побеждава.
Пожелавам от сърце много успехи на автора и с нетърпение очаквам следващите обещани приключения на героите от „Ледената планина”.
November 4, 2016
Много добре изпипано произведение в класическото фентъзи.
В първия разказ "Елфът от Планината" Сашо ни вкарва в един нов свят развиващ се на континента Тарр и ни запознава с града на тъмните елфи Иррхас-Аббат или по известен като града на Странните удоволствия (името определено хваща погледа на туристите) аз лично бих го посетил ако не знаех историята му и част от така наречените удоволствия.
Запознава ни с тъмния елф и благородник Алтиарин, който благодарение на любовта, едно непознато чувство за неговата раса успява да се откъсне от мрака в който са попаднали събратята му без дори да го осъзнават и да започне наново живота си.
Втория от разказите "Лихваря" си остава моя любим. Злодея в него е много добре изпипан и няма как да не му съчувстваш към края. Въпреки, че Лихваря не е човек, Сашо му е придал типичните на хората качества, да искат повече от живота, да се доказват пред другите и да получат тяхното признание, без значение до какво може да доведе това.
В "Лихваря" светлината на прожекторите пада върху Римиел, вековен вампир, който също като Алтиарин не може да се оприличи като добър в началото, но колкото повече напредва разказа, толкова повече Римиел се променя и еволюира. Ставаме свидетели на израстването му от кръвопиец мислещ единствено за себе си до "човек" на когото можеш да разчиташ и дори да си благодарен, че го имаш за приятел.
"Водопадът на Зората" най-дългата от трите истории в книгата, е типичен фентъзи куест, който любителите на Толкин няма как да не харес��т.
Добре разгърната история, която ни кара да напуснем Ледената планина и да се разходим из останалите магически места на континента Тарр.
Поуката, която можем да си извадим от "Сказания за Ледената планина" е, че няма значение какъв си роден или какъв си бил в миналото. Колкото и ужасен да си бил, винаги можеш да потърсиш изкуплението и обратното колкото и добри неща да си сторил в миналото, колкото и доблестен и смел да си бил, винаги можеш да се подхлъзнеш от правия път и да попаднеш в ръцете на Рамакар.
В първия разказ "Елфът от Планината" Сашо ни вкарва в един нов свят развиващ се на континента Тарр и ни запознава с града на тъмните елфи Иррхас-Аббат или по известен като града на Странните удоволствия (името определено хваща погледа на туристите) аз лично бих го посетил ако не знаех историята му и част от така наречените удоволствия.
Запознава ни с тъмния елф и благородник Алтиарин, който благодарение на любовта, едно непознато чувство за неговата раса успява да се откъсне от мрака в който са попаднали събратята му без дори да го осъзнават и да започне наново живота си.
Втория от разказите "Лихваря" си остава моя любим. Злодея в него е много добре изпипан и няма как да не му съчувстваш към края. Въпреки, че Лихваря не е човек, Сашо му е придал типичните на хората качества, да искат повече от живота, да се доказват пред другите и да получат тяхното признание, без значение до какво може да доведе това.
В "Лихваря" светлината на прожекторите пада върху Римиел, вековен вампир, който също като Алтиарин не може да се оприличи като добър в началото, но колкото повече напредва разказа, толкова повече Римиел се променя и еволюира. Ставаме свидетели на израстването му от кръвопиец мислещ единствено за себе си до "човек" на когото можеш да разчиташ и дори да си благодарен, че го имаш за приятел.
"Водопадът на Зората" най-дългата от трите истории в книгата, е типичен фентъзи куест, който любителите на Толкин няма как да не харес��т.
Добре разгърната история, която ни кара да напуснем Ледената планина и да се разходим из останалите магически места на континента Тарр.
Поуката, която можем да си извадим от "Сказания за Ледената планина" е, че няма значение какъв си роден или какъв си бил в миналото. Колкото и ужасен да си бил, винаги можеш да потърсиш изкуплението и обратното колкото и добри неща да си сторил в миналото, колкото и доблестен и смел да си бил, винаги можеш да се подхлъзнеш от правия път и да попаднеш в ръцете на Рамакар.
December 7, 2016
Елф, магьосница, вампир обединени срещу страховит враг. Истинско пиршество за феновете на епичното фентъзи!
August 17, 2019
Голям почитател на жанра съм и страстно чета почти всичко, което ми попадне...
С първите две истории (разкази) тръгна страхотно! Беше интересно, беше динамично, беше лично (и не чак толкова).
След това...
Видях, че авторът е преводач и стилов читател, затова приемам, че е "щипнал" от тук и там. Реално погледнато, топлата вода вече е открита, надали ще измислим нещо ново, просто наскоро четох некои неща, части от които "познах" тук.
Оценката ми е 4 звезди, но винаги давам една бонус на българските автори, които имат смелостта и любовта да издават, затова тегля чертата и поставям 5.
П.П. Вече прочетох 65 страници от втората книга и определено си заслужава!
С първите две истории (разкази) тръгна страхотно! Беше интересно, беше динамично, беше лично (и не чак толкова).
След това...
Видях, че авторът е преводач и стилов читател, затова приемам, че е "щипнал" от тук и там. Реално погледнато, топлата вода вече е открита, надали ще измислим нещо ново, просто наскоро четох некои неща, части от които "познах" тук.
Оценката ми е 4 звезди, но винаги давам една бонус на българските автори, които имат смелостта и любовта да издават, затова тегля чертата и поставям 5.
П.П. Вече прочетох 65 страници от втората книга и определено си заслужава!
October 15, 2017
Яко замотаване от моя страна, но този уикенд наваксах. Чакаме Черната корона.
February 14, 2017
Да речем, че това е една книга с невероятни (от "не вярвах, че е възможно така да ги извърти авторът") герои, която по всичките си предпоставки би трябвало да е зло, горчиво и кърваво дарк фентъзи: черен елф, вампир, инквизитори и прочие сган; коварни и страшни приключения и т.н. Вярно - фентъзийни битки, приключения, любов: това в книгата го има с тонове. Но, колкото и удачно да са измислени въпросните приключения, битки и любов, това си го има с тонове и в почти всяко едно друго фентъзи.
Онова, което прави ТАЗИ книга специална и различна е фактът, че в действителност е светла, мила (но без наивност) и изключително топла, не толкова за Голямото добро и Спасяването на света - щото това са като цяло най-важните задачи в едно фентъзи - а за малкото, в човешки мащаб Добро, което свързва и стопля мъничките, обикновените хора... е, също и черните елфи и вампирите.
Зарадва ме неочаквано много.
Защо четири звезди тогава? Защото има какво да се пипне - дори не толкова в светостроенето, колкото в самите герои. Започват ударно историите си и се надявах да гледам повече през техните очи, да видя как израстват в хода на приключението си... да продължи по-ярко онова, което отличава точно това фентъзи от всички други.
Но: не съм недоволна, прекарах си приятно и се върнах в онези добри дни, когато фентъзито у нас (пък и по света) беше по-младо и стопляше. А това никак не е малко.
Препоръчвам горещо тази книга и определено смятам, че това е най-доброто наше творение, излизало в жанра поне от 2-3 години.
Онова, което прави ТАЗИ книга специална и различна е фактът, че в действителност е светла, мила (но без наивност) и изключително топла, не толкова за Голямото добро и Спасяването на света - щото това са като цяло най-важните задачи в едно фентъзи - а за малкото, в човешки мащаб Добро, което свързва и стопля мъничките, обикновените хора... е, също и черните елфи и вампирите.
Зарадва ме неочаквано много.
Защо четири звезди тогава? Защото има какво да се пипне - дори не толкова в светостроенето, колкото в самите герои. Започват ударно историите си и се надявах да гледам повече през техните очи, да видя как израстват в хода на приключението си... да продължи по-ярко онова, което отличава точно това фентъзи от всички други.
Но: не съм недоволна, прекарах си приятно и се върнах в онези добри дни, когато фентъзито у нас (пък и по света) беше по-младо и стопляше. А това никак не е малко.
Препоръчвам горещо тази книга и определено смятам, че това е най-доброто наше творение, излизало в жанра поне от 2-3 години.
Displaying 1 - 26 of 26 reviews