Загадъчна и древна е българската земя, изпълнена с мистерии и скрити съкровища, напоена с кръвта и сълзите на избралите я за свой дом народи и племена. Придружете храбрия багаин Алдомир във вълнуващите му приключения от Истър до Хем, от обвитите в загадки планински усои до златните морски брегове, над които стърчат вечните като самото сътворение колони на Каменната гора. Почувствайте завладяващото дихание на мистичната Мадара и оживелите стари легенди, втурнете се смело в жестоки битки срещу коварни ромеи и диви хазари, където сред звън на мечове и писъци на стрели се раждат герои. Изпълнете душите си с огнената сила на приятелството и страстта, препуснете волно през равните поля, където вятърът и пръстта безмълвно редят думи за дни величави, стародревни. Допуснете Сказанието в сърцата си и сами се превърнете в част от него. Защото само чрез човешките души писаното слово се превръща в история и продължава да живее. И нека Тангра Всемилостивият – Господарят на Синьото небе – бди над Вас!
И-и-и, на мен се падна честта да напиша първото ревю за тази пречудесна книга, йеа!!! И то на такава светла дата, два пъти йеа!!! Не съм по пространните излияния, за тая работа са другарите блогъри, ала чувствам, че трябва да кажа няколко думи за "Сказанието" на Миро. Имах честта да се запозная с първата глава - "Сълзите на нимфите" - докато беше крехка чернова и още тогава усетих, че нещо добро се задава, та едва дочаках книгата да види бял свят. През цялото време авторът крайно жестоко (ха-ха) пускаше откъси и рисунките на приятеля си Веселин Чакъров, справил се впрочем блестящо с графичното оформление, което още повече ме караше да тръпна в очакване. Сега, след като изживях докрай приключенията с главния герой - багаина Алдомир, Хела - принцесата от тайнствения Народ, обитаващ платото Мадара и другите ярко запомнящи се герои, мога да кажа само: БРАВО, МИРО! Книгата се чете на един дъх, зад привидно лековатия и изпълнен с приключения сюжет прозира сериозното подковаване на автора с исторически факти, легенди и вярвания от тракийската, славянската и прабългарската митология. Обяснителните бележки бяха подробни и изчерпателни и, забележете, не скупчени в края на книгата, както ненавиждам, щото се сцепвам от прелистване и пуфтене (ах, ония тухли от "Световна класика", ах, мамицата им :)!!!) а на същата страница, на която се среща и непознатата думичка - просто кеф. Книгата рязко ме изстреля към годините на юношеството, когато трескаво изчитах всичко от любимия Петър Бобев. Именно с писание на този класик на българската литература с остър сюжет мога да сравня "Железноръкия воин". А ако се абстрахираме от условно историческия сетинг, това си е чиста проба героично фентъзи в най-добрите традиции на Робърт Хауърд, който ми е ама много любим! Главите - девет на брой - спокойно могат да се четат и като отделни произведения, смислово завършени са, също любим похват, който постоянно използвам в собствените си графомански изстъпления. В заключение - браво на Явор и Кети, то си е и по подразбиране, чудесна работа "Гаянци"!!! Пи Ес: Знам, че от пет дни Алдомир вече препуска из страната. Свържете се с Миро и си купете тая книга. Вие и вашите деца я заслужавате!!!
Както обещах на Миро, едва завършил приключението, веднага сядам да напиша ревю!
Книгата му е добра, с приятен стил и съдържа много информация и хипотези за историята ни. Напомня ми на книгите за Бан Батил, комиксите за Спартак, Елемаг и Добромир публикувани в "Дъга" и естествено за творчеството на Маестрото - Петър Бобев!
Мисля, че е особено подходяща за подрастващите читатели - с наученото от нея няма как да не се запалят по четенето и с наличните други прекрасни български исторически и фентъзи романи, те със сигурност ще обогатят общата си култура и познанията за миналото на народа ни.
И няма как да забравя да похваля страхотните илюстрации на Веселин Чакъров. Допринасят много, за да се усети атмосферата на сюжета.
Моята оценка - 3,5*.
Приятно странстване ви желая из света на Железноръкия войн.
Познавам се с автора и когато си взех книгата, му обещах да бъда откровен в ревюто си. Много често захаросаните приятелски ревюта дават грешна представа на авторите къде са и им пречат да се развиват, дори да имат потенциал за това. Мисля, че при Миро той е налице и се надявам критичните ми бележки да са му от полза за по-нататък.
Плюсове:
Авторът има добър слог. Текстът върви лесно, макар че (а може би заради това, че) е архаизиран с използването на остарели думи и обръщането на словореда. Описанията са сполучливи, с внимание към детайла, без да стават ненужно тежки. Добро впечатление правят опитите да се достигне до максимален брой сетива и освен чисто визуално, читателят да получи усещане и със звук и мирис. Въпреки че описанията са силна страна на текста, включването на илюстрации се е оказало много сполучливо. Колкото и добре да борави с думите един писател, някои неща е най-добре да се видят - например как точно си представя героите.
Силната страна на сюжета е, че минава без идиотски постъпки от страна на героите, които (постъпки) нямат друга цел, освен да го задвижат. Нито пък deus ex machina моменти, които обикновено ме карат да хвърля книгата (по обясними причини, откакто чета електронни книги, не го правя така или иначе). Това е слабост особено на фентъзи романите, където магията изкушава да решиш лесно на пръв поглед нерешимия проблем, когато се наложи. Тук магическото е на заден план и присъства по-скоро като мистицизъм. За някои това може да е слабост, според мен е сполучливо решение.
Не съм сред хората, които правят проблем от наличието на правописни и пунктуационни грешки, освен ако не са очебийни. Но все пак за някои хора това е много важно и не мога да не отбележа, че от редакционна гледна точка книгата е наистина шлифована.
Минуси:
Сюжетът. Голямата слабост е безспорно липсата на конфликт. Нямам предвид отсъствието на битки и препятствия пред героите, защото такива има, а сюжетен конфликт, който движи действието и те кара да отгръщаш страница след страница. И причината не е в това, че романът няма ясно изразена обща сюжетна нишка, тъй като се състои от няколко слабо свързани истории. Няма го конфликтът като драма, иначе ситуационните конфликти и опасности са налице. Дори при тях обаче не винаги имах чувството, че героите са в опасност, въпреки че бяха.
Другата слабост за мен лично са героите. Алдомир (както и много от неговото обкръжение) започва като благороден идеалист и си остава такъв до края. Не смятам, че е необходимо персонажите непременно да търпят развитие, но постепенно Алдомир, макар и симпатичен, започва да става предвидим и не особено интересен. Добре поне, че Миро е избягал от карикатурния образ на злодей, който е лош, защото е лош, но пък отрицателните герои чисто като емоция, която будеха у мен, не бяха много добре развити и не се различаваха много от препятствията от природен характер, които трябваше да преодолява главният герой.
Еднопластовите герои не са такъв голям проблем, като се има предвид, че книгата е очевидно насочена към деца и юноши. Мисля, че там тя ще намери своята публика, особено сред онези от тях, които се интересуват от българска история. Безспорно обаче би спечелила от наличието на повече интрига.
Вчера я получих, а днес сутринта вече я приключих. Преди известно време в блога на Дракус видях, че подготвят книгата за печат и от тогава я чакам с нетърпение. Резюмето и събуди любопитството ми, а съдържанието и напълно оправда очакванията ми.
По нашите земи от незапомнени времена живеят много племена и народи, пазители на древни знания и тайнствени ритуали. През изминалите векове, съдбите на народите, обитаващи тези земи неразривно са се преплели и са формирали нашата народност, а знанията за миналото са се превърнали в легенди и песни. Мирослав Петров ни разказва една възможна история от величавото минало на нашите деди. И макар историята да е изцяло измислена, то историческата основа, на която е създадена я прави да звучи достоверна и плътна.
На страниците на “Сказанието на Железноръкия войн” ще придружим младия багаин Алдомир в неговите изумителни битки и приключения с народа от платото и древните българи. Алдомир ще бъде изправен пред много изпитания, за да докаже смелостта и чистота на намеренията си. А голямата награда няма да са богатство и злато, а признаване и приемане от два горди и смели народа, решили да свържат съдбините си в бъдещето. В подвизите неизменно го придружават принцесите Хела и Хрисанта, брат им Кетризерис. Заедно те ще се изправят пред лицето на немилостив и жесток враг в лицето на хазарите и ромеите. Ще търсят плата за стари предателства и ще разбулват скрити тайни, ще се борят за правото на слабите и безпомощните, дори това да означава да откраднат.
“Сказание за Железноръкия воин” от Мирослав Петров е втората голяма премиера за любителите на фентъзи, базирано върху българските митове и легенди за тази година. Ако напролет обаче Димитър Цолов се спря на времената от турското робство с “Приключенията на Найден Намерение”, Миро отива още по-назад, с идването на българите по тези земи при Аспарух и Тервел и срещата им с далечните потомци на траките. Цялото ревю четете на линка: http://citadelata.com/%D1%81%D0%BA%D0...
Спечели ме с прекрасно изваяните си образи....спечели ме с нежната и същевременно сурова атмосфера...спечели ме с идеализма и чувствеността си...и най-вече, защото, също като една друга моя любима книга, "Сказание за Аспарух и Слав" на Дончев, смесваш историята с фантастиката - обожавам от-този-свят-съм-но-не-съвсем- коктейлчета, просто съм луда по тях! Искаше ми се да ти намаля оценката заради разните му там дребни стилови неточности, но просто не мога! Можеш да идеш малко да се поразправиш със редакторката си, но подозирам, че и тя не ти е устояла и не ти е пипнала много от възхищение :)
В такива ситуации напоследък често изпадам - да прочета книга от български автор и да се почудя какво да кажа за нея, защото всичко вече е изречено. Да започна от самото начало. С творчеството на Мирослав Петров се запознах преди две години със сборника Мечове в морето, където неговия разказ Съкровището на Атлантис ме заби право в земята от кеф. От тогава започнах да следя изявите му, но уви не успях да намеря много от него.
Радвам се, че прочетох "Сказание за Железноръкия воин" - книга, която ме върна към детството на приключенчески истории, битки и тайнствени срещи.
Какво ми хареса:
- Започвам отвън навътре с чудесната авторска корица и илюстрациите. Все по-рядко излизат книги, особено български (освен ако не са за малки деца), които имат добри илюстрации или изобщо някакви. Явно много издатели смятат това за излишен разход, но в случая се е получило чудесно.
- Хареса ми българският сетинг и описанието на историческия период. Личи си, че авторът е направил солидно проучване за нещата, за които пише, а многобройните бележки под линия имат и образователна стойност. Научих нови неща за бита на прабългарите и славяните от многобройните детайлни описания. Всъщност за мен книгата беше по-скоро историческа, отколкото фентъзи, но смятам това за плюс. Вкарването на магьосници и чудовища просто заради екшъна в случая не би стояло добре.
- Радвам се, че имаше активни женски персонажи. Някога ми тежеше, че в голяма част от книгите на Жул Верн (да не споменавам "Островът на съкровищата" и всички други приключенчески романи с кораби!) няма нито една жена или ако има, тя преобладаващо нищо не прави. Е, понякога изпада в беда, за да я спасяват.
Какво не ми достигна:
- Това най-вероятно си е лично мой проблем, но някак очаквах, че книгата е роман. Всъщност тя се оказа по-скоро поредица от разкази с едни и същи герои. Липсваше ми голям конфликт и основна нишка, които да обединят отделните събития.
- Искаше ми се да има повече напрежение. Това ме наведе на размисли как се е променила литературата за деца и юноши (или модерния термин "young adult fiction"). "Сказанието" е в духа на Жул Верн, Карл Май и Майн Рид, но в последно време свикнах с доста по-брутални младежки четива от рода на поредиците за "Дъщерята на жрицата", "Дивергенти", "Игрите на глада", "Живият хаос" и т.н. Да не говорим за прословутата "Песен за огън и лед". Ако никой не бива безмислостно изтезаван, любимият второстепенен (дори главен!) герой не умира трагично и в борбата със злото не загиват хиляди невинни, то книгата започва да ми се струва твърде лека, дори детска. Нещо съм претръпнала!
- Героите, особено главните, биха могли да получат повече дълбочина. В това отнашение Хрисанта, която има ясно изразени недостатъци, ми беше по-интересна и по-симпатична от Хела, която е почти съвършена. Алдомир пък е типичният благороден герой с мисия, който постига всичко с относителна лекота. Той и така си е симпатичен, но наличието на недостатъци или колебания според мен биха го обогатили.
Рядко пиша ревюта за книгите, които чета защото си мисля, че има достатъчно хора, които пишат добри професионални ревюта. Този път обаче чувствам, че има какво да кажа за новата книга на Мирослав Петров "Сказание за железноръкия войн". Още когато се почвиха първите няколко откъса и корицата на книгата, тя породи любопитство преминало бързо в сериозен интерес към нея. Сега вече, когато прочетох и последното изречение от нея с абсолютна убеденост мога да кажа, че това е един добре изшлайфан диамант, излязъл изпод майсторското перо на автора. Книгата разказва за приключенията на младия багаин Алдомир по времето на Хан Аспарух. Представени са ни съюзи и брождения между различните племена на територията на младата тогава държава. Битки с хазари, авари, византийци, мистични пророчества, древни места и легенди. Книгата, която е в жанра историческо фентъзи е толкова умело написана и измислените герои и битки са толкова реалистично преплетени с истински места и събития, че когато я прочето ми се искаше да събера раницата си и да тръгна на поход в търсене на местата на които храбрия Алдомир и воините му са извършили великите си дела. Дори и второстепенните герои са много приятно написани персонажи, на които бързо почваш да симпатизираш. Често използваме клишето, че за книгата не трябва да се съди по корицата, но корицата на Сказанието е сама по себе си прекрасна. Илюстрациите на художника Веселин Чакъров по безапеалционен начин, доизграждат света и героите на книгата. Някак си книгата ми напомни как в детството препрочитах десетки пъти и колко обичах илюстрациите в книгите на Майн Рийд и Карл Май. Силно се надявам повече хора да открият тази чудесна книга на български автор и "Сказанието" да се превърне в "Хрониките", защото според мен Алдомир не е казал последната си дума. Младият кан Тервел ще има нужда от помоща на верния си войн в битките, които му предстоят. Нека Тангра бди над талантливите хора стоящи зад тази книга, и аз лично не бих очаквал нищо по-малко от поне едно продължение.
Книга за български воин от ханско време и неговите приключения. За жалост такива книги са кът в съвременната ни литература, затова се зарадвах на издаването на тази така макар да се води историческо фентъзи, фантазийният елемент е така тънък, че спокойно книгата може да бъде описана като приключенски роман. А приключенията не липсват, една история на бързи обороти в много действие и битки и описание на бита на древните народи обитавали земите ни. Мирослав Петров не се спира само на едно от тях или не ги обединява в обобщаващ образ, а позволява на въображението да рисува достойни люде и воини, чийто наследници да се наречем, а след като имаме така малко информация за този период, защо всичко не би било точно такова? С мистични амазонки и жени-воини се среща ханският багаин. http://tebeshirche.blogspot.bg/2016/1...
Много хубава книжка, която ме върна 20 години назад във времето и ми припомни първите ми опити с прик��юченските романи. Илюстрациите вътре също се оказаха приятна изненада. Както вероятно и други хора са го казали, липсва централизираност, дълбочина и развитие на персонажите, послание, малко мотивация... Много ми напомни на последната книга, която излезе у нас под името на Тери Пратчет - "Под пара". Там срещнах същата особеност - появява се препятствие и без никаква интрига героите го преодоляват. Въпреки това опитът ми със "Сказанието" е по-скоро позитивен и я препоръчвам на по-млади читатели, чиито възприятия към литературата все още не са деформирани от стотици или хиляди прочетени вече книги.
Тъкмо прочетох втората половина на Сказанието - не се случва често да ударя над сто страници наведнъж. Първо - епохата. Доста се интересувам от историята на родината, допреди време най-вече от тази, в която живее и Алдомир. Построен е реалистично, разбира се, приемайки използването на някои доста спорни теории - мисля, че те допринасят страшно много за историите (специален поздрав за тунелите - една от най-любимите ми легенди), а и все пак - това е не е исторически труд, а фентъзи (малко или много). Второ - героите - доста са, и при това по-голямата чат от тях се развиват, което е нещо много трудно за двеста страници. Все пак за Хела, според мен, може да се желае повече в това отношение. Трето - сюжет. Имайки предвид, че романът е по-скоро "житие" на главния герой, липсата на централен конфликт е съвсем обяснима - по-скоро говорим за разкази за подвизите на Героя. Покрай тях рамката се разгърва и отношенията между действащите лица еволюират - нещо много нужно, но трудно постижимо. Начинът на разказване и речта на героите помагат много читателят да се потопи в отдавна отминалото време, както и прекрасните илюстрации, редки в днешно време. Важното при тях е, че не се натрапват, тоест не се стремят да вкарат читателя в представата на художника. Все пак, имам още една критика - Сказанието за мен не е завършено. Авторът дължи на читателите втора част, в която да дораскаже живота на Алдомир. Сигурен съм, че има какво и има как! В заключение, че се отплеснах, имах необосновано високи очаквания за книгата - от Мирослав не бях чел нищо. Летвата с лекота беше надскочена - невероятно историческо фентъзи! Четете, няма да съжалявате!
Ще ви представя една много интересна книга, която може да бъде определена като българско историческо фентъзи. Книгата се казва „Сказание за железоръкия войн” и е написана от Мирослав Пертов.
Ако трябва да съм честен, досега не бях чел фентъзи-история от времето на хан Аспарух и съм изненадан от позитивния начин, по който ми подейства. Опрделено ще потърся и други творби от Мирослав Пертов. Мога да определя книгата като роман от девет глави, в които главните герои – смелият багаин Алдомир и неговата любима, принцесата на тайнствения народ Хела - попадат в различни приключения. Определено ще запомня и красивите описания на различните местности, като платото Мадара, Каменната гора и други български местности, както и многобройните битки на героите с различните племена. И разбира се, илюстрациите на художника Веселин Чакъров, които придават уникална атмосфера на историите. Определено Мирослав Петров е направил задълбочени проучвания за българската история по онова време.
И така, „Сказание за железоръкия войн” на Мирослав Пертов е поредната добра книга на издателство Гаяна, която ще се хареса на почитателите н жанра „фентъзи”.
Ето че най-после намерих време за едно кратко ревю на Сказанието. Каква прекрасна книга. Преди да премина към същината искам да изразя задоволството си относно изданието. Илюстрациите и корицата, дело на Веселин Чакъров, с когото имах удоволствието да се запозная лично, са уникални и перфектно пасват на повествованието и допринасят за потапянето в историята на багаина Алдомир. Не бих нарекъл Сказанието "историческо фентъзи", тъй като фентъзито за мен носи със себе си голяма доза магия, а тук този елемент е много слабо застъпен. Но пък е един чудесен приключенски роман, чието действие се развива по времето хановете. По структура много ми напомни на първата част на Вещера на Анджей Сапковски, която също препрочетох наскоро. Представлява поредица от истории, които са слабо свързани помежду си. Всяка от тях описва някое от приключенията на смелия багаин. Стилът на автора е богат и приятен за четене, наистина се насладих и на бележките, изпълнени с интересни исторически факти. Разбира се има и някои минуси. Липсваше ми присъствието на една основна нишка, която да държи вниманието върху връзките между отделните събития и да изгради усещане за цялост въпреки избрания формат. Искаше ми се също и да беше отделено повече време на развитието на героите. Хела, например още в началото ме привлече като персонаж, но на нея и на отношенията й с Алдомир, които бяха голяма част от мотивацията му, беше обърнато прекалено малко внимание. Въпреки малките недостатъци Сказанието е много увлекателна и няма да остави разочаровани нито феновете на фентъзито, нито инересуващите се от българската история. Ако имаме късмет, това няма да е единственият път, в който ще четем за Алдомир и неговите спътници.
Сега, първо, не ме разбирайте погрешно. Това ревю няма за цел да ви налива акъл в главите. Дето се вика, някои хора предпочитат жени, други - овце, трети - надуваеми кукли. На вкус и цвет товарищей нет, са казали братята-руснаци. Така че, ако сте решили да инвестирате някой-друг лев във въпросното етно-фентъзи, или каквото, по дяволите, и да е това, прав ви път.
Ако обаче ви е писнало да ви правят на маймуни и да ви облъчват отвсякъде с беге-простотии, бягайте като дявол от тамян.
Един приятел писа наскоро: "Това, че четете, лайквате и рекламирате някакви продукти със съмнителна литературна стойност, не ви прави елитарни. Прави ви жалки". Е, беше го казал за така наречените "поезии" - бели стихове, опити за оригиналничене и т. н. - ама ако има нещо, което да е еквивалент на бездарната поезия, съградена сякаш от генератор на случайни думи, това е проклятието на съвременната българска проза, наречено "патриотичен сетинг".
Какво е това ли? Сега ще ви го обясня с думи прости. За да създадеш книга, разказ, повест или каквото и да било, чието действие се развива в Англия, САЩ, Румъния, Канада и прочие, трябва да си направиш доста добре проучването. Трябва да поразгледаш гугломапса, за да не се окаже, че пишеш за 40° жега в Норвегия например. Трябва да попрочетеш малко за местните обичаи, легенди, нрави... да се опиташ да се преселиш мислено там, да започнеш да мислиш като западняк, а не като български селяндур...
Оффф, много сложно, нали? Така си мислят и повечето набедени за автори драскачи. Затова сядат, спомнят си какво им е разказвала баба им, докато е кърпела цървулите им на село, слагат халваджийския тефтер до себе си, взимат евтино химикалче, започват да плющят лук, чесън и бахур... и то, дето се вика, книгата сама се пише.
За закърмения с елинпелиновщини, йовковщини, стецедаскаловщини и вся остальная сволочь тези книги са като въздуха и водата. И понеже "литературните" критици (разбирай - онези, които дращят по блоговете и вестничетата си, колкото да не умрат от скука и от глад) са чели единствено това (плюс някоя-друга критика на Петър Динеков, евентуално и на Мекерето), автоматично ги обявяват за гениални. За брилянтно пресъздаващи българския дух, сила, качества и т. н. от ЕДНО ВРЕМЕ.
Ми... имам новина за вас. Онова ЕДНО ВРЕМЕ вече го няма. Тъпо е да ми дращиш за Аспарух при положение, че имаш Илон Мъск, Стив Джобс и Бил Гейтс. Плюс достиженията им. Векът е XXI, на "цървулите" пише Nike или Reebok, а чесънът е китайски. Безвкусен. Като етно-фентъзитата и останалите беге-помийки.
И друга новина имам. Не е достатъчно да вкараш багатури, боили и ханове (канове? поредният спор колко дявола се събират на върха на една игла...) на корем, че автоматично книгата ти да стане добра. Няма такава музика, честно.
Неведнъж съм казвал, казвам и ще го казвам, докато ми поникнат косми по езика от повтаряне: стига сте замърсявали родното литературно пространство с подобни дефекации. Всеки може да седне и да си изсмуче от пръста разни случки, да ги поукраси малко и да се направи на писател (пример - Торлака и още куп като него). Или да разтвори един учебник по българска история, да поразлисти христоматия по беге-фолклор, да направи драконите на змейове, сукубите на самодиви, да шибне мястото на действието в Горно Уйно, Благоевградско, и да претендира, че е голям писател. Ами не е. Това, че 7 заблудени ученички са си купили книгата му, подлъгани от шаренката корица или препоръката на Марчето от VIIБ, която е чула как нейна приятелка е видяла в мола как някой си бърше задните части с нея, изобщо не значи, че егото му трябва да наподобява дирижабъла Хинденбург (демек, излишно огромен и пълен с флатуленция).
Но ако имате излишни пари - купете си книгата.
Да не кажете обаче после, че не съм ви предупредил.
Историята показва, че рано или късно хората идват при мен и казват "Уф... ми то... таковата... прав беше...".
Знам.
За разлика от "чукча не читатель, чукча писатель" съм чел доста много книжки.
И освен това знам, че колкото и услужливо да ги поливат със захарен сироп, рано или късно човек разбира, че яде изпражнения.
С огромно удоволствие прочетох "Сказание за железноръкия войн" на Мирослав Петров. Той по един прекрасен начин е успял да намери баланса между красивите легенди и суровата реалност в онези далечни и вече забравени времена. Романът изобилства с живи и детайлни описания на героите и одеждите им, на сградите и на пейзажите. И на онази дива и неземна красота, характерна за българските земи. Стилът е богат и изчистен, а изразните средства потапят читателя в самото сърце на действието. Сюжетът ни превежда през най-различни приключения, които разкриват гордия и независим нрав на Алдомир и Хела и тяхната воля за победа. Силно впечатление ми направи вниманието и любовта, с които писателят описва характера им, както и плътността на техните образи.
От автора знам, че вече се е заел със следващия си исторически роман. С него цели да разкрие пред любопитните и любознателните читатели късчетата от самородно злато, изпълнили нелекия път на народа ни през времето. И като един нов Паисий да разпали отново тлеещата ни национална гордост.