What do you think?
Rate this book
Задочни репортажи за България
За какво всъщност става дума в тази книга?
Става дума за хора, които са предали комунистическите си идеали и под железния благослов на сталинската десница, в името на висши партийни повели и утопично бъдеще, лишават от елементарни права други хора, множат себеподобни, ограждат се с лакеи и копои, гаврят се с националния дух и го покваряват, рушат националната икономика и обзети от чувство за безнаказаност, водят злачното съществуване на американски милиардери.
Става дума за такива явления в тоталитарното общество, като врагоманията и култа, всеобщото подозрение и безличие, партийния патриотизъм и погазването на националните чувства, автоцензурата и доносничеството, разпадането на семейството и експлоатацията на еманципираната жена, вещоманията и чуждопоклонството, проституирането и сводничеството с „разузнавателни“ цели, поголовното крадене и бягане от държавата.
Става дума за паразитиращата на гърба на народа симбиоза между власт и култура, когато, за да омилостиви партийното божество, творецът е принуден да принася в жертва съвестта си и дадената му от Бога дарба, да вдъхва живот на мъртви доктрини и да представя действителността такава, каквато искат да я видят покровителите му, като по този начин обезличава и себе си, и хората, за които твори.
Но също така става дума и за българския народ, чиито жилави корени не могат да се унищожат от социалистически химикали; за неговата търпимост към раси и вери и пословичното му хладнокръвие към всякакви божества; за чувството му за реализъм и справедливост, за презрението му към празните приказки и съзнанието, че само той момее да си помогне; за природната му мъдрост и спасителния хумор…
И покрай отблъскващите фигури на властолюбиви функционери и литературни сановници, на фанатични партийци и пияни министри, на зловещи майори и вероломни следователи, на келнери и черноборсаджии ти ще стигнеш, читателю, и до Републиката на работниците, където като „остров на старомодната честност“ стои директорката Маня Енчева или предизвикателно кърши снага пресьорката Любка, където огнярят бай Димитър изкачва с детинско безразсъдство фабричния комин, за да оповести със сирената смъртта на другаря Сталин, а монтьорът Драго води жена си да абортира, защото не иска да създава още един нещастник на тоя свят. Ще срещнеш обзетите от мрачна решителност инженер Узунов и изпълнения с тъжно достойнство учител Пеев. Ще зърнеш милосърдната сестра Мария и далновидния търговец на мебели в Княжево Голдщайн. Докато не започнеш да се превиваш от смях като в самодеен театър на абсурда, през чиято сцена многозначително преминават неподкупни ревизори и двусмислени шапкари, хора без паспорти и хора със зелени мустаци, началници на станции за пречистване на отпадъчни води, честни крадци и крадци на истини, кухи особи с пардесюта от сив габардин и мистериозни касиери, които искат сметката за изиграното човешко доверие…
„Колко похабени теми, колко опропастени книги!“ — ще възкликне свикналият да се самоизтезава в сладострастно боричкане със словото литератор.
И ще е прав. За Георги Марков не е било важно как, а какво ще каже. Измъчвал се е от мисълта, че талантът му няма да е вечен, че няма да има кой да обърне пясъчния часовник на времето. Истините и прозренията, които са зреели в него, вече са се носели като електричество из въздуха, били са на върха на езиците. Е, шепнели са ги само — с намеци, с недомлъвки, с подмигвания, с озъртания. Стига толкова сме се упражнявали в метафори, алегории, символи. Трябва някой да изрече все пак истината. Без да цепи басма на изящната словесност. Без да приглася на райските птици. Без да приема на хайдушка вяра басните за преходен период, безкористна любов, положителни герои.
Така замислените като серия предавания по радио „Свободна Европа“ репортажи започват да се превръщат в остри публицистични статии, критически есета, исторически обзори, документални и хумористични разкази, социологически изследвания, бегли портретни скици, очерци и спомени, литературни анекдоти, миниатюри. Натежават и олекват, изместват се и се наместват, но странно: не се разпадат. И както и да ги погледнеш, откъдето и да ги подхванеш, заемат причудливи, ту строго геометрични, ту неуловими в движението си форми, които неудържимо те привличат и ти ги следиш със затаен дъх.
Става дума за хора, които са предали комунистическите си идеали и под железния благослов на сталинската десница, в името на висши партийни повели и утопично бъдеще, лишават от елементарни права други хора, множат себеподобни, ограждат се с лакеи и копои, гаврят се с националния дух и го покваряват, рушат националната икономика и обзети от чувство за безнаказаност, водят злачното съществуване на американски милиардери.
Става дума за такива явления в тоталитарното общество, като врагоманията и култа, всеобщото подозрение и безличие, партийния патриотизъм и погазването на националните чувства, автоцензурата и доносничеството, разпадането на семейството и експлоатацията на еманципираната жена, вещоманията и чуждопоклонството, проституирането и сводничеството с „разузнавателни“ цели, поголовното крадене и бягане от държавата.
Става дума за паразитиращата на гърба на народа симбиоза между власт и култура, когато, за да омилостиви партийното божество, творецът е принуден да принася в жертва съвестта си и дадената му от Бога дарба, да вдъхва живот на мъртви доктрини и да представя действителността такава, каквато искат да я видят покровителите му, като по този начин обезличава и себе си, и хората, за които твори.
Но също така става дума и за българския народ, чиито жилави корени не могат да се унищожат от социалистически химикали; за неговата търпимост към раси и вери и пословичното му хладнокръвие към всякакви божества; за чувството му за реализъм и справедливост, за презрението му към празните приказки и съзнанието, че само той момее да си помогне; за природната му мъдрост и спасителния хумор…
И покрай отблъскващите фигури на властолюбиви функционери и литературни сановници, на фанатични партийци и пияни министри, на зловещи майори и вероломни следователи, на келнери и черноборсаджии ти ще стигнеш, читателю, и до Републиката на работниците, където като „остров на старомодната честност“ стои директорката Маня Енчева или предизвикателно кърши снага пресьорката Любка, където огнярят бай Димитър изкачва с детинско безразсъдство фабричния комин, за да оповести със сирената смъртта на другаря Сталин, а монтьорът Драго води жена си да абортира, защото не иска да създава още един нещастник на тоя свят. Ще срещнеш обзетите от мрачна решителност инженер Узунов и изпълнения с тъжно достойнство учител Пеев. Ще зърнеш милосърдната сестра Мария и далновидния търговец на мебели в Княжево Голдщайн. Докато не започнеш да се превиваш от смях като в самодеен театър на абсурда, през чиято сцена многозначително преминават неподкупни ревизори и двусмислени шапкари, хора без паспорти и хора със зелени мустаци, началници на станции за пречистване на отпадъчни води, честни крадци и крадци на истини, кухи особи с пардесюта от сив габардин и мистериозни касиери, които искат сметката за изиграното човешко доверие…
„Колко похабени теми, колко опропастени книги!“ — ще възкликне свикналият да се самоизтезава в сладострастно боричкане със словото литератор.
И ще е прав. За Георги Марков не е било важно как, а какво ще каже. Измъчвал се е от мисълта, че талантът му няма да е вечен, че няма да има кой да обърне пясъчния часовник на времето. Истините и прозренията, които са зреели в него, вече са се носели като електричество из въздуха, били са на върха на езиците. Е, шепнели са ги само — с намеци, с недомлъвки, с подмигвания, с озъртания. Стига толкова сме се упражнявали в метафори, алегории, символи. Трябва някой да изрече все пак истината. Без да цепи басма на изящната словесност. Без да приглася на райските птици. Без да приема на хайдушка вяра басните за преходен период, безкористна любов, положителни герои.
Така замислените като серия предавания по радио „Свободна Европа“ репортажи започват да се превръщат в остри публицистични статии, критически есета, исторически обзори, документални и хумористични разкази, социологически изследвания, бегли портретни скици, очерци и спомени, литературни анекдоти, миниатюри. Натежават и олекват, изместват се и се наместват, но странно: не се разпадат. И както и да ги погледнеш, откъдето и да ги подхванеш, заемат причудливи, ту строго геометрични, ту неуловими в движението си форми, които неудържимо те привличат и ти ги следиш със затаен дъх.
780 pages, Paperback
First published January 1, 1981
91 people are currently reading
926 people want to read
About the author
Georgi Markov
51 books89 followersGeorgi Ivanov Markov (Bulgarian: Георги Иванов Марков; March 1, 1929 – September 11, 1978) was a Bulgarian dissident writer.
Markov originally worked as a novelist and playwright in his native country, then governed by a communist regime under chairman Todor Zhivkov, until his defection from Bulgaria in 1969. After relocating to the West, he worked as a broadcaster and journalist for the BBC World Service, the US-funded Radio Free Europe, and Germany's Deutsche Welle. Markov used such forums to conduct a campaign of sarcastic criticism against the incumbent Bulgarian regime. As a result of this, it has been speculated that the Bulgarian government may have decided to silence him, and may have asked the KGB for help.[1] He died as a result of an incident on a London street when a micro-engineered pellet containing ricin was fired into his leg via an umbrella wielded by someone associated with the Bulgarian secret police.
Георги Иванов Марков е български писател и дисидент във времето на Народна република България. Роден е през 1929 г. в София и е убит при покушение на 11 септември 1978 в Лондон по поръчка на българската Държавна сигурност.
Markov originally worked as a novelist and playwright in his native country, then governed by a communist regime under chairman Todor Zhivkov, until his defection from Bulgaria in 1969. After relocating to the West, he worked as a broadcaster and journalist for the BBC World Service, the US-funded Radio Free Europe, and Germany's Deutsche Welle. Markov used such forums to conduct a campaign of sarcastic criticism against the incumbent Bulgarian regime. As a result of this, it has been speculated that the Bulgarian government may have decided to silence him, and may have asked the KGB for help.[1] He died as a result of an incident on a London street when a micro-engineered pellet containing ricin was fired into his leg via an umbrella wielded by someone associated with the Bulgarian secret police.
Георги Иванов Марков е български писател и дисидент във времето на Народна република България. Роден е през 1929 г. в София и е убит при покушение на 11 септември 1978 в Лондон по поръчка на българската Държавна сигурност.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 67 reviews
September 7, 2025
Има книги, които те грабват и не те оставят на мира. Тази далеч не е такава...
Но в нея има много истини и най-важното за мен е, че в нея има отговори на въпроси, които ме вълнуват от малък!
Защо България беше такава, защо е това, което е в момента и дори какво бъдеще я очаква?
Защо част от българите са нечестни дори спрямо себе си?
Защо повечето българи имат по едно дете или нямат въобще?
Това е книгата, която препоръчвам на всеки мислещ българин и се надявам заедно да можем да променим поне нещо в живота ни!
Но в нея има много истини и най-важното за мен е, че в нея има отговори на въпроси, които ме вълнуват от малък!
Защо България беше такава, защо е това, което е в момента и дори какво бъдеще я очаква?
Защо част от българите са нечестни дори спрямо себе си?
Защо повечето българи имат по едно дете или нямат въобще?
Това е книгата, която препоръчвам на всеки мислещ българин и се надявам заедно да можем да променим поне нещо в живота ни!
March 1, 2025
Изключително стойностна книга, която всеки българин би трябвало да прочете! В своите репортажи Георги Марков съвсем разбираемо и правдоподобно описва начина на живот в България по времето на тоталитарната власт, разкривайки истинското зловещо лице на БКП, както и отражението му върху ежедневието на обикновените хора... Големият ни писател и интелектуалец е убит през 1978 г. от въпросния режим, но творчеството му няма как да бъде унищожено, а и със сигурност ще бъде четено от всички следващи поколения мислещи хора.
„Но може би най-унизителната и античовешка проява на култа бяха манифестациите, които и до днес продължават, макар и в значително по-скромен вид. Те също са изключителна рожба на режима. Всеки по-възрастен български гражданин помни, че явления от подобен мащаб бяха непознати на нашия народ преди 1944 година. Военният парад на Гергьовден или молебенът на Богоявление бяха хиляди пъти по-скромни събития от чествуването например на Първи май. Много пъти съм се питал каква беше целта на всички тези помпозни партийни карнавали? Не представляваха ли те един добре организиран ритуал, чрез който се целеше потискането, обезобразяването и унищожаването на естествения инстинкт на всекиго да бъде като себе си...“
„Но може би най-унизителната и античовешка проява на култа бяха манифестациите, които и до днес продължават, макар и в значително по-скромен вид. Те също са изключителна рожба на режима. Всеки по-възрастен български гражданин помни, че явления от подобен мащаб бяха непознати на нашия народ преди 1944 година. Военният парад на Гергьовден или молебенът на Богоявление бяха хиляди пъти по-скромни събития от чествуването например на Първи май. Много пъти съм се питал каква беше целта на всички тези помпозни партийни карнавали? Не представляваха ли те един добре организиран ритуал, чрез който се целеше потискането, обезобразяването и унищожаването на естествения инстинкт на всекиго да бъде като себе си...“
January 20, 2025
Малко от нас са живели по времето на социализма в България – а тия, които сме живели, не сме видели кой-знае колко и то само от последните му години, когато вече се разпадаше по всички фронтове.
„Задочни репортажи за България“ е книга, която Георги Марков, един от най-известните писатели тогава, пише след като, неочаквано за всички, бяга от България. Тя не е роман, нито сборник с разкази – съдържа просто кратки описания на различни елементи от българската социалистическа действителност, на живота на хората, на това кое как се случва от 50-те до 70-те години така, както ги е видял автора от позицията си на част от сравнително привилегированото писателско съсловие.
Как се купува хляб, как се виси на опашка за сирене докато черните Волги с партийни членове с лични шофьори преминават покрай теб, как Държавна сигурност бие, как партията била решила да направи яхтено пристанище до София и 3 години всички хора са били задължени да ходят събота и неделя да копаят (с лопати!) гигантския изкоп, а после след като даже Политбюро осъзнава колко тъпа е идеята – още 3 години да го зариват… и за неосъществимата мечта на всеки българин – да пътува (или избяга) „на Запад“.
Снимката на живота на хората, която Марков прави е едновременно стъписваща и смешна от гледна точка на един съвременен човек – тя с хирурическа точност изкарва на показ абсурдите на социалистическата система. Показва тоталното разминаване между прокламации за добруването на народа и действителността на неговото мизеруване. Показва абсолютната морална и практическа несъстоятелност на социалистическата идея и какво се случва с едно общество, построено върху нея – за партийното връзкарство, за съсипването на производството, за цензурата, за повсеместните абсурди, оправдавани с „идеологически“ причини, за отношението към хората като към добитък, залегнало в основата на марксизма.
Тази книга, показваща как всъщност изглежда социалистическа България, толкова тревожи партийното ръководство у нас и в СССР, че по тяхна поръчка Георги Марков е убит в Лондон през 1978 г. от агент на Държавна сигурност с отровна сачма в крака, изстреляна със замаскиран в чадър механизъм.
Есето, което прочетох и което ме накара да си купя книгата – Легендата „Запад“ – Вещите
„Задочни репортажи за България“ е книга, която Георги Марков, един от най-известните писатели тогава, пише след като, неочаквано за всички, бяга от България. Тя не е роман, нито сборник с разкази – съдържа просто кратки описания на различни елементи от българската социалистическа действителност, на живота на хората, на това кое как се случва от 50-те до 70-те години така, както ги е видял автора от позицията си на част от сравнително привилегированото писателско съсловие.
Как се купува хляб, как се виси на опашка за сирене докато черните Волги с партийни членове с лични шофьори преминават покрай теб, как Държавна сигурност бие, как партията била решила да направи яхтено пристанище до София и 3 години всички хора са били задължени да ходят събота и неделя да копаят (с лопати!) гигантския изкоп, а после след като даже Политбюро осъзнава колко тъпа е идеята – още 3 години да го зариват… и за неосъществимата мечта на всеки българин – да пътува (или избяга) „на Запад“.
Снимката на живота на хората, която Марков прави е едновременно стъписваща и смешна от гледна точка на един съвременен човек – тя с хирурическа точност изкарва на показ абсурдите на социалистическата система. Показва тоталното разминаване между прокламации за добруването на народа и действителността на неговото мизеруване. Показва абсолютната морална и практическа несъстоятелност на социалистическата идея и какво се случва с едно общество, построено върху нея – за партийното връзкарство, за съсипването на производството, за цензурата, за повсеместните абсурди, оправдавани с „идеологически“ причини, за отношението към хората като към добитък, залегнало в основата на марксизма.
Тази книга, показваща как всъщност изглежда социалистическа България, толкова тревожи партийното ръководство у нас и в СССР, че по тяхна поръчка Георги Марков е убит в Лондон през 1978 г. от агент на Държавна сигурност с отровна сачма в крака, изстреляна със замаскиран в чадър механизъм.
Есето, което прочетох и което ме накара да си купя книгата – Легендата „Запад“ – Вещите
October 31, 2011
Според мен тази книга трябва да се изучава в училище.
Нарежда се в топ 3 на любимите ми български книги. Не знам дали е защото темата за българския комунизъм по принцип ми е интересна, или защото Георги Марков дава един поглед, който е несравним с всички коментари, които съм изчел по адрес на тази система.
Истината е, че дори до днес, масовото население в България не може да разбере защо 45 години комунизъм не са били добро нещо. Истината е, че изкарването на насъщния и това да живеем добре на момента е най-големия двигател на българския гражданин. Ние не можем да видим по-далеч от носа си. Това е причината голяма част от моите съвременници да тъгуват по миналото ("Да, ама хляба беше 12 ст.").
Това е книгата, описваща по неповторим начин другото лице на комунизма. Това е книгата, разкриваща защо завистта, корупцията и далавераджийството са неотлъчна част от днешния български живот. Всеки който не разбира посланието й, не би трябвало да се нарича Българин.
Нарежда се в топ 3 на любимите ми български книги. Не знам дали е защото темата за българския комунизъм по принцип ми е интересна, или защото Георги Марков дава един поглед, който е несравним с всички коментари, които съм изчел по адрес на тази система.
Истината е, че дори до днес, масовото население в България не може да разбере защо 45 години комунизъм не са били добро нещо. Истината е, че изкарването на насъщния и това да живеем добре на момента е най-големия двигател на българския гражданин. Ние не можем да видим по-далеч от носа си. Това е причината голяма част от моите съвременници да тъгуват по миналото ("Да, ама хляба беше 12 ст.").
Това е книгата, описваща по неповторим начин другото лице на комунизма. Това е книгата, разкриваща защо завистта, корупцията и далавераджийството са неотлъчна част от днешния български живот. Всеки който не разбира посланието й, не би трябвало да се нарича Българин.
September 16, 2021
Доста интересни и любопитни неща понаучих от тази книга. По принцип не проявявам особено голям интерес към книги за комунизма и всичко от онзи период ми е някак далечно и дистанцирано, но тази книга успя силно да ми прикове вниманието.
Георги Марков е направил една безкомпромисна дисекция на тогавашното общество и живот. Интересно ми беше да прочета за жизнения му път и най-вече за нещата, свързани с писателската му кариера и дейност. Излага на показ и доста любопитни подробности за ролята на властта около писателите. И не е само това, разбира се, в книгата има и редица други социални нюанси и събития, както и разкази за небезизвестни лица от онова време.
Определено има какво да се научи от тази книга, дори и за хората, които проявяват по-малък интерес към съответната тематика. А и е написана с много чувство от страна на автора, което си личи на много места.
Георги Марков е направил една безкомпромисна дисекция на тогавашното общество и живот. Интересно ми беше да прочета за жизнения му път и най-вече за нещата, свързани с писателската му кариера и дейност. Излага на показ и доста любопитни подробности за ролята на властта около писателите. И не е само това, разбира се, в книгата има и редица други социални нюанси и събития, както и разкази за небезизвестни лица от онова време.
Определено има какво да се научи от тази книга, дори и за хората, които проявяват по-малък интерес към съответната тематика. А и е написана с много чувство от страна на автора, което си личи на много места.
April 12, 2011
Когато видях двата тома с над 1000 страници, и през ум не ми мина, че могат да ме въвлекат така във водовъртежа си и да бъдат прочетени толкова бързо. Като човек, който няма как да има спомен от онова време, репортажите на Марков ми съживиха една неподозирана картина.
Разбира се, за обективност и дума не може да става. Неизменно си задаваш въпроса какъв точно е бил неговият статут и каква част от истината спестява, но това всъщност няма значение. Георги Марков и неговите репортажи са прецедент в българската история и неговият принос е безспорен. Самият автор се старае да ги предава с труднопостижимата отдалеченост на свидетеля. А историите... ех, историите те повличат в една 1984-та, каквато - колкото и да си слушал за онова време - трудно си представяш, че наистина е била. Марков дава плът и живот на едно друго ниво на социализма.
Ще споделя само най-стискащия гърлото ми момент. Думите на един съвсем обикновен човек, които се стоварват с такава сила, че те присвива сърцето. В изброяването си на всички задължения от партията, той завършва с думите: но никой не ни задължава да живеем.
...
Разбира се, за обективност и дума не може да става. Неизменно си задаваш въпроса какъв точно е бил неговият статут и каква част от истината спестява, но това всъщност няма значение. Георги Марков и неговите репортажи са прецедент в българската история и неговият принос е безспорен. Самият автор се старае да ги предава с труднопостижимата отдалеченост на свидетеля. А историите... ех, историите те повличат в една 1984-та, каквато - колкото и да си слушал за онова време - трудно си представяш, че наистина е била. Марков дава плът и живот на едно друго ниво на социализма.
Ще споделя само най-стискащия гърлото ми момент. Думите на един съвсем обикновен човек, които се стоварват с такава сила, че те присвива сърцето. В изброяването си на всички задължения от партията, той завършва с думите: но никой не ни задължава да живеем.
...
February 21, 2010
Задължителна. Една от книгите, които трябва да се изучава в часовете по история.
April 13, 2014
Образите изплуват чудовищни, а вече недетското ми съзнание има своите отговори. Потресаващо четиво, завладяващ език на автора! Горещо!
October 23, 2016
Невероятна книга, която според мен всеки българин трябва да прочете, особено тези от нас, имащи късмета да са се родили и израстнали след времето, което Георги Марков описва. Книгата е до голяма степен автобиографична, но разказва за изключително богат спектър на ситуации и преживявания на автора по време на комунизма.
April 17, 2021
Absolute must-read for anyone interested in good reportage. Merciless accusation of sovietized Bulgarian reality by the journalist, who for his courage had paid with his own life.
December 5, 2015
В няколко различни ревюта бях видял препоръки тази книга да се изучава в училище. Подкрепям ги напълно!
Роден съм по времето на комунизма, но съм живял съзнателно след началото на промените. За мен винаги е било интересно да науча повече за историята на България и, особено, тази в 20ти век, която директно въздейства на случващото се днес. И, макар да има много материали за това, много малко са безпристрастни.
Подходих към тази книга с недоверие към автентичността, понеже личността на Марков, с оглед средите в които се е развивал успешно, винаги е будил в мен една по-голяма доза съмнение. За щастие преодолях предразсъдъците и започнах книгата. Не съжалявам, дори и за минута. И да, разбрах защо не е имало и как да разглеждам профилът на автора като само черен или само бял.
Книгата е написана в стил, който дава на читателя поглед над период от комунизма и как той влияе на хората, институциите, културния живот, съжителството, образованието и т.н. Марков критикува пошлостта, която се издига в култ и духовното обедняване, което обхваща всички и се развива като тумор. Книгата не е лека за възприятие, точно защото виждаш какво е породило много от дефектите на всекидневието ни днес. Не е и лесно да спреш да я разлистваш. Признавам си, след средата на четивото ми се наложи да спра да я чета за няколко месеца, защото, известни или не, сервираните факт ме ядосваха и натъжаваха. Страница след страница се борих със "снимки" от дразнещото живеене ден-за-ден (по което мнозина въздишат и днес), възпирането на интелектуалното развитие, посредством серия лимитации, стремежа към сливане със стадото, шуробаджанащината, страх, несправедливост и други язви от онова време. Това не трябва да се крие и трябва ясно да се покаже на младите днес, за да не залитат по брътвежи за отминалите славни времена на соца.
Все пак, репортажите не сборник на черни мисли, за разлика от много шедьоври на българските кино и писателски среди. Често Марков говори за хора, които уважава, които се борят срещу системата и успяват да се наложат, за идеалисти и просветители. Някои от тях са живи и днес и заслужават адмирации и дълбоки поклони.
Препоръчвам горещо тази книга на всеки, който иска да научи за историята на България в годините на социализма....а и преди и след това. Макар и днес "чувството за непоносимост" да измъчва мнозина, нека се стараем по-малко хора да се чувстват както авторът в последната глава/описание.
Роден съм по времето на комунизма, но съм живял съзнателно след началото на промените. За мен винаги е било интересно да науча повече за историята на България и, особено, тази в 20ти век, която директно въздейства на случващото се днес. И, макар да има много материали за това, много малко са безпристрастни.
Подходих към тази книга с недоверие към автентичността, понеже личността на Марков, с оглед средите в които се е развивал успешно, винаги е будил в мен една по-голяма доза съмнение. За щастие преодолях предразсъдъците и започнах книгата. Не съжалявам, дори и за минута. И да, разбрах защо не е имало и как да разглеждам профилът на автора като само черен или само бял.
Книгата е написана в стил, който дава на читателя поглед над период от комунизма и как той влияе на хората, институциите, културния живот, съжителството, образованието и т.н. Марков критикува пошлостта, която се издига в култ и духовното обедняване, което обхваща всички и се развива като тумор. Книгата не е лека за възприятие, точно защото виждаш какво е породило много от дефектите на всекидневието ни днес. Не е и лесно да спреш да я разлистваш. Признавам си, след средата на четивото ми се наложи да спра да я чета за няколко месеца, защото, известни или не, сервираните факт ме ядосваха и натъжаваха. Страница след страница се борих със "снимки" от дразнещото живеене ден-за-ден (по което мнозина въздишат и днес), възпирането на интелектуалното развитие, посредством серия лимитации, стремежа към сливане със стадото, шуробаджанащината, страх, несправедливост и други язви от онова време. Това не трябва да се крие и трябва ясно да се покаже на младите днес, за да не залитат по брътвежи за отминалите славни времена на соца.
Все пак, репортажите не сборник на черни мисли, за разлика от много шедьоври на българските кино и писателски среди. Често Марков говори за хора, които уважава, които се борят срещу системата и успяват да се наложат, за идеалисти и просветители. Някои от тях са живи и днес и заслужават адмирации и дълбоки поклони.
Препоръчвам горещо тази книга на всеки, който иска да научи за историята на България в годините на социализма....а и преди и след това. Макар и днес "чувството за непоносимост" да измъчва мнозина, нека се стараем по-малко хора да се чувстват както авторът в последната глава/описание.
January 7, 2024
Препоръчвам Задочните репортажи за всички деца на 90-те като мен, които не познават истински комунизма. Репортажите дават представа какво е било да се живее по време на комунистическия строй. Има разнопосочни мнения за автора Георги Марков, но написаното от него звучи автентично поради тъжния факт, че много от нещата не са се променили в съвременна България.
Книгата е разделена на самостоятелни глави, малки и големи, които могат да се четат отделно. Книгата е дълга и ако не искате да я четете цялата, прочетете само някои глави или пропускайте по-дългите и скучни.
За мен най-интересните глави бяха:
Глава СЪВЕТСКИЯТ ФЕОДАЛИЗЪМ - описва много точно структурата на феодалните касти в комунистическа България.
Глава МОЯТ ЧОВЕК - откъде тръгва шуробаджанащината в България. Генезисът на песента на Христо Петров ‘Имам човек’.
Глава СОФИЙСКОТО МОРЕ - ако не сте чували, комунистите са искали да докарат морето до София. Този градски мит е истинска история, като тук Марков я документира.
Глава КАРИЕРАТА НА ЕДИН ПОЛКОВНИК. Как се издигат кадрите в Държавна сигурност чрез настройване срещу висшестоящите.
Глава ВСЕКИ ПОДОЗИРА ВСЕКИГО. Поразително актуален разказ за млад кадър на ДС, който фабрикува записи на партийни кадри. За всеобщото взаимно подозрение като ключов механизъм на комунистическата власт.
Глава ЗНАМ ЛИ ТЕ КОЙ СИ. За Държавна сигурност, подслушванията, подозрението. "За да съществува, режимът има нужда от подозрението и затова го поощрява."
Глава ЧЛЕНУВАНЕ В СЪЮЗА НА ПИСАТЕЛИТЕ, НИЕ ТЕ НАПРАВИХМЕ ПИСАТЕЛ, РАЗДЕЛЯЙ И ВЛАДЕЙ, ЛИТЕРАТУРНОТО БЛАТО, 900 МЕТРА ЖИВОТ, КОМПРОМИСЪТ. Най-интересните глави за комунизма от гледната точка на Марков като писател. За това как режимът използва писателите.
Глава ЕТИКЕТИТЕ. Режимът изразходва голяма енергия да етикетира всичко - хора, предмети, теми - като НАШИ или ЧУЖДИ. Веднъж поставен етикетът определя отношението на държавата и обществото към обекта. Партията среща трудности при етикетирането на новите автори. Парадоксът е, че западните творци с комунистически възгледи също са с етикет ЧУЖДИ. Както казва Боян Българанов, партията иска пропаганда, не изкуство!
⭐️ Глава ЛЕГЕНДАТА ЗАПАД: ВЕЩИТЕ - за вещоманията, която обзема българите, когато срещат западни хладилници, коли, ножчета и други вещи. Поради две причини - качеството им и оскъдността им. Магазините в България са празни. Лъсва лицемерието на партийната аристокрация, които първи се снабдяват с контрабандирани западни стоки. Партията одобрява създаването на магазините Кореком. Партията одобрява създаването на магазините Кореком.
⭐️ Главите ПЪТУВАНЕ ЗА ЧУЖБИНА, ПАСПОРТНАТА ОДИСЕЯ, ПАСПОРТНИЯТ ТЕРОР описват премеждията, които българите е трябвало да преминават за да пътуват за чужбина и причините за това.
⭐️ Глава НАЙ-ГОЛЯМАТА ТРАГЕДИЯ. Много добра глава. За демографският проблем. Още по време на комунизма раждаемостта сред българите спада. Следва най-задълбоченият анализ на демографския проблем, който съм срещал в живота ми, и то от книга, написана преди 45 години! Задължително четиво за управленци и политици.
Глава ПОНЕДЕЛНИК ВЕЧЕР. Нещо, което не знаех, е че по време на комунизма всеки понеделник вечер се е провеждала "партийна просвета".
Глава ВЕЛИКДЕН КРАЙ АЛЕКСАНДЪР НЕВСКИ. Комунистическата власт води тиха война срещу църквата в България.
Глава БЕЗКРАЙНИЯТ ПАРАД. "Колкото повече са фойерверките и тържествата в една страна, толкова по-бедствено е положението на народа в нея." За безсмислените манифестации, които се случват няколко пъти в годината, и в които всички граждани са принудени да участват.
⭐️ Глави КРАЖБИТЕ и ЗАЩО ХОРАТА КРАДАТ ОТ СВОЯТА ДЪРЖАВА? описват краденето като масов спорт по време на комунизма и причините за това.
⭐️ Глава ЛЮБОВТА КЪМ "ГОЛЕМИЯ БРАТ". От добрите глави. Обичали ли са наистина българите Русия и СССР?
Главите ЧЕРВЕНОТО АУТОДАФЕ, СЛЕД КУЛТУРНАТА РЕВОЛЮЦИЯ, ЦЕНЗУРНАТА ДИАЛЕКТИКА, ЦЕНЗУРАТА - ОРЪЖИЕ НА БЕЗДАРНИЦИТЕ описват премеждията на писателите при публикуване на произведения в България.
⭐️ Глава МИЛА РОДИНО, ТИ СИ З��МЕН РАЙ. От интересните глави, задължителна за четене.
Комунистите сменят националния химн и включват в него клетва към СССР. Хора следвали в СССР признават, че са полагали клетва за вярност към Съюза. Изредени са всичките безобразия, които извършва партията срещу интересите на България.
⭐ Глава ИЗКУСТВОТО НА ПАРТИЙНАТА КАРИЕРА. Особено успешно са се издигали хората, които нямат други таланти освен политиканстването. Като оправдание за грозните си постъпки са ползвали околните. От кариеристите се е изисквало да са безлични, да казват Да на ръководството и да воюват помежду си. Съвети за добра партийна кариера:
⭐ Глава НАЗНАЧАВАНИЯТА. В НРБ има хора, които работят, и хора, които служат. Конкурсите са бутафорни. Кандидати за сладка служба има много. За съществен пост трябва да си член на БКП. 0.5млн членове срещу 5.5млн безпартийни.
⭐ Глава СРЕЩИ С ТОДОР ЖИВКОВ. Най-дългата и интересна глава с лични впечатления за Живков. За мен бяха интересни свидетелствата за сервилното му отношение спрямо СССР, за борбите му вътре в партията, за интелектуалното му ниво. Макар да не е интелектуалец, Живков има "безсъмнена природна интелигентност", смайваща памет и "силно развита интуиция" - качества, които и от моя опит са много важни за политици.
Книгата е разделена на самостоятелни глави, малки и големи, които могат да се четат отделно. Книгата е дълга и ако не искате да я четете цялата, прочетете само някои глави или пропускайте по-дългите и скучни.
За мен най-интересните глави бяха:
Глава СЪВЕТСКИЯТ ФЕОДАЛИЗЪМ - описва много точно структурата на феодалните касти в комунистическа България.
Глава МОЯТ ЧОВЕК - откъде тръгва шуробаджанащината в България. Генезисът на песента на Христо Петров ‘Имам човек’.
Глава СОФИЙСКОТО МОРЕ - ако не сте чували, комунистите са искали да докарат морето до София. Този градски мит е истинска история, като тук Марков я документира.
Глава КАРИЕРАТА НА ЕДИН ПОЛКОВНИК. Как се издигат кадрите в Държавна сигурност чрез настройване срещу висшестоящите.
Глава ВСЕКИ ПОДОЗИРА ВСЕКИГО. Поразително актуален разказ за млад кадър на ДС, който фабрикува записи на партийни кадри. За всеобщото взаимно подозрение като ключов механизъм на комунистическата власт.
Глава ЗНАМ ЛИ ТЕ КОЙ СИ. За Държавна сигурност, подслушванията, подозрението. "За да съществува, режимът има нужда от подозрението и затова го поощрява."
Глава ЧЛЕНУВАНЕ В СЪЮЗА НА ПИСАТЕЛИТЕ, НИЕ ТЕ НАПРАВИХМЕ ПИСАТЕЛ, РАЗДЕЛЯЙ И ВЛАДЕЙ, ЛИТЕРАТУРНОТО БЛАТО, 900 МЕТРА ЖИВОТ, КОМПРОМИСЪТ. Най-интересните глави за комунизма от гледната точка на Марков като писател. За това как режимът използва писателите.
Глава ЕТИКЕТИТЕ. Режимът изразходва голяма енергия да етикетира всичко - хора, предмети, теми - като НАШИ или ЧУЖДИ. Веднъж поставен етикетът определя отношението на държавата и обществото към обекта. Партията среща трудности при етикетирането на новите автори. Парадоксът е, че западните творци с комунистически възгледи също са с етикет ЧУЖДИ. Както казва Боян Българанов, партията иска пропаганда, не изкуство!
⭐️ Глава ЛЕГЕНДАТА ЗАПАД: ВЕЩИТЕ - за вещоманията, която обзема българите, когато срещат западни хладилници, коли, ножчета и други вещи. Поради две причини - качеството им и оскъдността им. Магазините в България са празни. Лъсва лицемерието на партийната аристокрация, които първи се снабдяват с контрабандирани западни стоки. Партията одобрява създаването на магазините Кореком. Партията одобрява създаването на магазините Кореком.
⭐️ Главите ПЪТУВАНЕ ЗА ЧУЖБИНА, ПАСПОРТНАТА ОДИСЕЯ, ПАСПОРТНИЯТ ТЕРОР описват премеждията, които българите е трябвало да преминават за да пътуват за чужбина и причините за това.
⭐️ Глава НАЙ-ГОЛЯМАТА ТРАГЕДИЯ. Много добра глава. За демографският проблем. Още по време на комунизма раждаемостта сред българите спада. Следва най-задълбоченият анализ на демографския проблем, който съм срещал в живота ми, и то от книга, написана преди 45 години! Задължително четиво за управленци и политици.
Глава ПОНЕДЕЛНИК ВЕЧЕР. Нещо, което не знаех, е че по време на комунизма всеки понеделник вечер се е провеждала "партийна просвета".
Глава ВЕЛИКДЕН КРАЙ АЛЕКСАНДЪР НЕВСКИ. Комунистическата власт води тиха война срещу църквата в България.
Глава БЕЗКРАЙНИЯТ ПАРАД. "Колкото повече са фойерверките и тържествата в една страна, толкова по-бедствено е положението на народа в нея." За безсмислените манифестации, които се случват няколко пъти в годината, и в които всички граждани са принудени да участват.
⭐️ Глави КРАЖБИТЕ и ЗАЩО ХОРАТА КРАДАТ ОТ СВОЯТА ДЪРЖАВА? описват краденето като масов спорт по време на комунизма и причините за това.
⭐️ Глава ЛЮБОВТА КЪМ "ГОЛЕМИЯ БРАТ". От добрите глави. Обичали ли са наистина българите Русия и СССР?
Главите ЧЕРВЕНОТО АУТОДАФЕ, СЛЕД КУЛТУРНАТА РЕВОЛЮЦИЯ, ЦЕНЗУРНАТА ДИАЛЕКТИКА, ЦЕНЗУРАТА - ОРЪЖИЕ НА БЕЗДАРНИЦИТЕ описват премеждията на писателите при публикуване на произведения в България.
⭐️ Глава МИЛА РОДИНО, ТИ СИ З��МЕН РАЙ. От интересните глави, задължителна за четене.
Комунистите сменят националния химн и включват в него клетва към СССР. Хора следвали в СССР признават, че са полагали клетва за вярност към Съюза. Изредени са всичките безобразия, които извършва партията срещу интересите на България.
⭐ Глава ИЗКУСТВОТО НА ПАРТИЙНАТА КАРИЕРА. Особено успешно са се издигали хората, които нямат други таланти освен политиканстването. Като оправдание за грозните си постъпки са ползвали околните. От кариеристите се е изисквало да са безлични, да казват Да на ръководството и да воюват помежду си. Съвети за добра партийна кариера:
⭐ Глава НАЗНАЧАВАНИЯТА. В НРБ има хора, които работят, и хора, които служат. Конкурсите са бутафорни. Кандидати за сладка служба има много. За съществен пост трябва да си член на БКП. 0.5млн членове срещу 5.5млн безпартийни.
⭐ Глава СРЕЩИ С ТОДОР ЖИВКОВ. Най-дългата и интересна глава с лични впечатления за Живков. За мен бяха интересни свидетелствата за сервилното му отношение спрямо СССР, за борбите му вътре в партията, за интелектуалното му ниво. Макар да не е интелектуалец, Живков има "безсъмнена природна интелигентност", смайваща памет и "силно развита интуиция" - качества, които и от моя опит са много важни за политици.
August 1, 2018
Георги Марков наистина има дар слово. Репортажите му са най-четимите и интелигетно написани текстове, които описват ситуацията в България по време на т.нар. социалистически строй.
Понеделник вечер. Денят за партийнополитическа просвета. В живота на почти всеки български гражданин върви дълга сива нишка от понеделнишки вечери. Дълга, защото това са наистина най-дългите часове през седмицата. Сива, защото човек едва ли може да си спомни разликата между една понеделнишка вечер и друга понеделнишка вечер.
В паметта ми се появяват една след друга картини, чието подобие ме смущава, сякаш всеки понеделник вечер животът някак е спрял в мъртва точка за час или два, като че инстинктът за самосъхранение е приспивал съзнанието, за да го спаси от седмичната словесна баня.
Едновременно в предприятието действуват няколко кръжока. Изучаване историята на съветската комунистическа партия, на Българската комунистическа партия и биографията на Георги Димитров. До неотдавна всички бяхме минали по няколко пъти изучаването на биографията на другаря Сталин. Добре, ама сега излезе, че той не заслужавал да му се изучава биографията, и ние, които знаехме наизуст живота на Йосиф Джугашвили, се чудехме какво да правим със знанията си.
Когато районният инструктор ни каза, че повече няма да се изучава биографията на другаря Сталин, Тошко от металното го запита:
— Сигурен ли сте, другарю…? И другарят се обърка.
— Ами засега… — каза той — така е решено…
— Щото… — продължи Тошко — аз много обичах биографията на другаря Сталин… Животът му беше толкова поучителен… и добър за подражание…
Човекът от района не знаеше как да реагира. Все пак намери кураж и каза:
— Ние решихме, че е по-добре да изучаваме нашите родни герои и водачи!
— Тогава защо да не изучаваме биографията на Христо Ботев? — попита друг, чиито намерения също не бяха много чисти.
— Има време и за Ботев, другари. Ще стигнем и до Ботев! — каза инструкторът.
По-късно навсякъде, където съм бил на работа, едни от първите другари, които пристигаха при мене, бяха отговорниците по партийната просвета.
— В какъв кръжок искаш да участвуваш?
Аз поглеждах кръжочното меню и разговорът протичаше горе-долу така:
— Биографията на Георги Димитров съм я учил 11 пъти!
— Брей!
— Историята на съветската комунистическа партия — седем пъти!
— Ама коя история? Новата или старата?
— И двете.
— Добре, ама коя повече си учил?
— Старата.
— Значи трябва сега здраво да научиш новата… Всеки понеделник веднага след работа…!
— Ами аз имам всеки понеделник урок по френски!
— Не може — казва той. — В понеделник вечер не можеш да учиш ни френски, ни немски, ни български! Премести си уроците друг ден! А понеделник вечер знаеш за какво е!
Но моите преживявания не могат да се сравнят с тия на домашните ми. Баба ми, Бог да я прости, изкара цели три кръжока по марксизъм-ленинизъм, а дядо ми на 80 години трябваше да посещава кръжок по атеизъм. Майка ми и жените от махалата се събираха да четат на глас романи, а нашият съсед бай Кольо, който имаше частен бик и не искаше клиентите кравари да злоупотребяват с него, казваше:
— Нема го бико!
— Ами къде е отишъл бе, бай Кольо?
— Требе да е на кръжок. Днеска е понеделник!…
Час или два от времето на нашия живот е отнето. Всеки понеделник вечер. Ако се сметне, че четири милиона души или дори два милиона са заставени да губят това време, икономистите биха се ужасили. Защото истината е, че никой нищо не е научил по тия кръжоци. Всичко е било да се отбие номерът, за да ти е мирна главата.
„Абе виж какво — казва един от моите колеги, с когото бързаме към автобусната спирка, — ако рекат да ни накарат да научим наизуст и телефонния указател, мислиш ли, че няма да го научим? Ще го научим, та пушек ще се дига! Каквото ти свирят, това ще играещ! Музиката е тяхна, а краката са твои!“
Понеделник вечер. Денят за партийнополитическа просвета. В живота на почти всеки български гражданин върви дълга сива нишка от понеделнишки вечери. Дълга, защото това са наистина най-дългите часове през седмицата. Сива, защото човек едва ли може да си спомни разликата между една понеделнишка вечер и друга понеделнишка вечер.
В паметта ми се появяват една след друга картини, чието подобие ме смущава, сякаш всеки понеделник вечер животът някак е спрял в мъртва точка за час или два, като че инстинктът за самосъхранение е приспивал съзнанието, за да го спаси от седмичната словесна баня.
Едновременно в предприятието действуват няколко кръжока. Изучаване историята на съветската комунистическа партия, на Българската комунистическа партия и биографията на Георги Димитров. До неотдавна всички бяхме минали по няколко пъти изучаването на биографията на другаря Сталин. Добре, ама сега излезе, че той не заслужавал да му се изучава биографията, и ние, които знаехме наизуст живота на Йосиф Джугашвили, се чудехме какво да правим със знанията си.
Когато районният инструктор ни каза, че повече няма да се изучава биографията на другаря Сталин, Тошко от металното го запита:
— Сигурен ли сте, другарю…? И другарят се обърка.
— Ами засега… — каза той — така е решено…
— Щото… — продължи Тошко — аз много обичах биографията на другаря Сталин… Животът му беше толкова поучителен… и добър за подражание…
Човекът от района не знаеше как да реагира. Все пак намери кураж и каза:
— Ние решихме, че е по-добре да изучаваме нашите родни герои и водачи!
— Тогава защо да не изучаваме биографията на Христо Ботев? — попита друг, чиито намерения също не бяха много чисти.
— Има време и за Ботев, другари. Ще стигнем и до Ботев! — каза инструкторът.
По-късно навсякъде, където съм бил на работа, едни от първите другари, които пристигаха при мене, бяха отговорниците по партийната просвета.
— В какъв кръжок искаш да участвуваш?
Аз поглеждах кръжочното меню и разговорът протичаше горе-долу така:
— Биографията на Георги Димитров съм я учил 11 пъти!
— Брей!
— Историята на съветската комунистическа партия — седем пъти!
— Ама коя история? Новата или старата?
— И двете.
— Добре, ама коя повече си учил?
— Старата.
— Значи трябва сега здраво да научиш новата… Всеки понеделник веднага след работа…!
— Ами аз имам всеки понеделник урок по френски!
— Не може — казва той. — В понеделник вечер не можеш да учиш ни френски, ни немски, ни български! Премести си уроците друг ден! А понеделник вечер знаеш за какво е!
Но моите преживявания не могат да се сравнят с тия на домашните ми. Баба ми, Бог да я прости, изкара цели три кръжока по марксизъм-ленинизъм, а дядо ми на 80 години трябваше да посещава кръжок по атеизъм. Майка ми и жените от махалата се събираха да четат на глас романи, а нашият съсед бай Кольо, който имаше частен бик и не искаше клиентите кравари да злоупотребяват с него, казваше:
— Нема го бико!
— Ами къде е отишъл бе, бай Кольо?
— Требе да е на кръжок. Днеска е понеделник!…
Час или два от времето на нашия живот е отнето. Всеки понеделник вечер. Ако се сметне, че четири милиона души или дори два милиона са заставени да губят това време, икономистите биха се ужасили. Защото истината е, че никой нищо не е научил по тия кръжоци. Всичко е било да се отбие номерът, за да ти е мирна главата.
„Абе виж какво — казва един от моите колеги, с когото бързаме към автобусната спирка, — ако рекат да ни накарат да научим наизуст и телефонния указател, мислиш ли, че няма да го научим? Ще го научим, та пушек ще се дига! Каквото ти свирят, това ще играещ! Музиката е тяхна, а краката са твои!“
December 10, 2020
Ако през вековете хората са чувствували необходимост от съществуването на Бог, Цар, водач, в наше време много хора чувствуваха небходимостта от Враг.
Спомних си за кой ли път известната фраза на член на Политбюро по адрес на бившата монархия:
"Поне дворци да ни бяха оставили! А те - кокошкарници!"
Но за "Софийското море" съжалих.
Спомних си за кой ли път известната фраза на член на Политбюро по адрес на бившата монархия:
"Поне дворци да ни бяха оставили! А те - кокошкарници!"
Но за "Софийското море" съжалих.
December 4, 2013
Не са много българските книги, които дават ясен и точен отрязък на времето, за което са написани. За годините на социализъм тук обаче със сигурност това са единствено Задочните репортажи, рисуващи ни невеселия свят на посредственост, блюдолизство, подозрение и пошлост. А освен това са и първокласна литература. Марков е платил с живота си за тези портрети; най-малкото, което ние може да сторим е да ги прочетем. И да помним.
May 11, 2015
Книга, която всеки трябва да прочете.
October 25, 2021
Един реалистичен поглед към едно нереално минало.
September 7, 2014
Тази книга би трябвало да се преподава в училищата. В наше време, прекалено много хора се поддават на сантиментални спомени за това, колко хубаво е било в годините на Комунизма - включително и хора, които никога не са живели в тези години.
Георги Марков има уникална гледна точка, като човек, живял сред най-висшите партийни и държавни кръгове през 60-те и същевременно, оставащ си външен за системата. В "Репортажите", той пресъздава случки от живота на най-разнообразни хора - от строители и работници, до писатели и държавници. Тези "репортажи" показват как животът в България през 50-те и 60-те е възможно най-далеч от идеалите на комунизма, които са заменени от сляпо подчинение на СССР и на средновековен феодализъм, замаскиран като партийно управление.
Естествено, "репортажите" са далеч от неутралност и непредубеденост и това трябва да се отчита от всеки читател. Георги Марков често прибягва до крайности и стереотипи. Въпреки това, книгата е чудесен източник на информация за една епоха, за която все още оценките са на емоционална основа.
Георги Марков има уникална гледна точка, като човек, живял сред най-висшите партийни и държавни кръгове през 60-те и същевременно, оставащ си външен за системата. В "Репортажите", той пресъздава случки от живота на най-разнообразни хора - от строители и работници, до писатели и държавници. Тези "репортажи" показват как животът в България през 50-те и 60-те е възможно най-далеч от идеалите на комунизма, които са заменени от сляпо подчинение на СССР и на средновековен феодализъм, замаскиран като партийно управление.
Естествено, "репортажите" са далеч от неутралност и непредубеденост и това трябва да се отчита от всеки читател. Георги Марков често прибягва до крайности и стереотипи. Въпреки това, книгата е чудесен източник на информация за една епоха, за която все още оценките са на емоционална основа.
October 13, 2009
Чета я вече от много време и много бавно - просто защото ми доставя огромно удоволствие да я разгръщам само тогава, когато имам нужда от нея. Стрхотна книга!
January 24, 2015
An excellent book! Must-read for anyone who has lived in a socialist totalitarian regime or has not and thus, wants to understand those times looking behind the official ideological statements.
August 12, 2016
Един от най-точните анализи на бита и душевността на българина, и най-вече на упадъка, настъпил след 9 септември 1944 г. Толкова точни наблюдения, по нищо не отстъпващи на Иван Хаджийски.
November 23, 2013
Тази книга прибави няколко много съществени парченца към пъзела на комунизма в моите представи. Бях на 13 години когато падна комунистическия режим в България, после започнах да разбирам малко по малко мизерията на онова време - битовата бедност навсякъде около нас, и фалшивото говорене. Ужасно е, че промиването на мозъчетата ни беше доста успешно, започваше от приемането ни за чавдарчета. Помните ли синята връзка ? А червената ?
Репортажите на Георги Марков обаче, ми разкриха факта че не всички сми били еднакво бедни, и не всички - в неведение.
Репортажите на Георги Марков обаче, ми разкриха факта че не всички сми били еднакво бедни, и не всички - в неведение.
September 15, 2014
Изумявам се, когато виждам мои връстници да се захласват по "Татовото време", очевидно на база митове и легенди от близките им. Книгата се чете много бързо и е задължително четиво за всеки, който не приема безкритично носталгичните истории за периода 1944-1989.
June 21, 2015
Една истинска антропология на социалистическа България
June 16, 2023
Трябва да се учи в училище вместо половината творби на Ботев в програмата
October 17, 2021
Беше дълго, но си струваше.
September 15, 2016
Ясен детски спомен: Разглеждам снимките от кутиите на роднини и непрекъснато ги питам "Ама как така са черно-бели, света черно-бял ли е бил тогава?". Колкото и пъти да ми казваха, че всичко е било цветно и наистина е било така и е нямало телевизор и какви ли не други неща, които приемах за даденост, някак не можах напълно да им повярвам. Тези картинки бяха сякаш от друг, паралелен на нашия, свят, в който колите са по-"квадратни", прическите и дрехите са много специфични и всички шишета са стъклени. След това учих за този "социализъм", в който бяха направени въпросните снимки и разни неща ми се разясниха, но този свят в голямата си част остана странно неразбираем. Прочитането на тази книга ме доведе по-близо до разбирането на епоха, коренно различна от моята, но по много начини предопределила настоящето.
По принцип не чета много мемоари, документалистика, историческа литература като цяло, не са моето нещо. "Репортажите" обаче са приятно поднесени, не бих казала неангажиращи, но определено не натоварващи, както обикновено ме натоварват "сериозните" исторически трудове. Марков е освен писател, и инженер, което му позволява да пише за различни страни от режима и да го вижда отразен през разнообразни очи - на работници, дисиденти, партийци, комунисти, интелигенти, творци, конформисти, бунтари, управленци от най-високо ниво и др. Езикът е прост, но не и простоват, предава случките и хората в тях особено достоверно, персонажите са на моменти така пълнокръвни, че човек неусетно започва да търси еквивалентите и наследниците им сред собствените си познати. Случките също са наглед обикновени и вероятно не биха направили особено впечатление на средностатистическия наблюдател, но писателският нюх на Марков е безпогрешен и повечето истории дават интересни поводи за размисъл на читателите, нищо не звучи банално. В същото време не е изключено и да започнете да виждате паралели между включените персонажи и героите на Оруел, макар че не смятам, че ефектът е специално търсен от автора.
Въпреки общото ми възхищение, има и нещо, което не ми хареса, макар че вината може да бъде търсена в мен като читател. На моменти критиката на режима се усеща като безкрайна и повтаряща се проповед. Разбирам, че отделните репортажи са излъчвани по радиото и може би в такъв формат нещата няма да се чувстват толкова прекалени, но все пак това ме тормозеше по голяма част от "трасето" на книгата и на моменти ми пречеше да ѝ се наслаждавам изцяло. Вероятно просто аз не виждам нещата като автора, именно защото не съм усетила сама за себе си епохата. Може и да е дребна забележка, но си е моята рецензия и да, в моите очи това струва една звезда. Е, може би половин, но сайта не работи така.
Като започвах не знаех дали ще издържа 900 страници на такава тежка тема. Реално обаче ми беше доста приятно и образователно и определено не съжалявам. Някой беше казал, че си струва да се четат само забраняваните книги, другите са пълнеж. Реално задочните репортажи на Георги Марков му спечелват привилегията да бъде убит като подарък за Тодор Живков. Въпреки това през 2016 успява да вдъхне живот на черно-белите спомени, които само съм виждала по чужди снимки. А по-цветното минало променя краските и на настоящето, и на бъдещето.
По принцип не чета много мемоари, документалистика, историческа литература като цяло, не са моето нещо. "Репортажите" обаче са приятно поднесени, не бих казала неангажиращи, но определено не натоварващи, както обикновено ме натоварват "сериозните" исторически трудове. Марков е освен писател, и инженер, което му позволява да пише за различни страни от режима и да го вижда отразен през разнообразни очи - на работници, дисиденти, партийци, комунисти, интелигенти, творци, конформисти, бунтари, управленци от най-високо ниво и др. Езикът е прост, но не и простоват, предава случките и хората в тях особено достоверно, персонажите са на моменти така пълнокръвни, че човек неусетно започва да търси еквивалентите и наследниците им сред собствените си познати. Случките също са наглед обикновени и вероятно не биха направили особено впечатление на средностатистическия наблюдател, но писателският нюх на Марков е безпогрешен и повечето истории дават интересни поводи за размисъл на читателите, нищо не звучи банално. В същото време не е изключено и да започнете да виждате паралели между включените персонажи и героите на Оруел, макар че не смятам, че ефектът е специално търсен от автора.
Въпреки общото ми възхищение, има и нещо, което не ми хареса, макар че вината може да бъде търсена в мен като читател. На моменти критиката на режима се усеща като безкрайна и повтаряща се проповед. Разбирам, че отделните репортажи са излъчвани по радиото и може би в такъв формат нещата няма да се чувстват толкова прекалени, но все пак това ме тормозеше по голяма част от "трасето" на книгата и на моменти ми пречеше да ѝ се наслаждавам изцяло. Вероятно просто аз не виждам нещата като автора, именно защото не съм усетила сама за себе си епохата. Може и да е дребна забележка, но си е моята рецензия и да, в моите очи това струва една звезда. Е, може би половин, но сайта не работи така.
Като започвах не знаех дали ще издържа 900 страници на такава тежка тема. Реално обаче ми беше доста приятно и образователно и определено не съжалявам. Някой беше казал, че си струва да се четат само забраняваните книги, другите са пълнеж. Реално задочните репортажи на Георги Марков му спечелват привилегията да бъде убит като подарък за Тодор Живков. Въпреки това през 2016 успява да вдъхне живот на черно-белите спомени, които само съм виждала по чужди снимки. А по-цветното минало променя краските и на настоящето, и на бъдещето.
August 12, 2021
Може би книгата, която съм препоръчвал най-много. "Отпадъчни води", "Зад фасадата 8-на март", обикновено започвам с тях и след това отново отначало. Наясно съм, че хората ще продължим да си бъдем хора, но това пределено е четиво, което може да измие розовото от комунизма.
March 22, 2014
Без съмнение това е книгата, която дава най-точна картина върху време, обвито от мъгла. Георги Марков не крие чувствителната си натура и по този начин предразполага читателя да му се довери и да го приеме за абсолютно достоверен източник.
Книгата обхваща основно периода до 1969 година и дава изключително ценна и подробна гледна точка към онова време. На места се усеща личното угорчение на Марков, но то е смесено със здрав реализъм. Запознава ни с реални лица, част от които са били част от медийното ни ежедневие. Помага ни да анализираме по-добре, както времето, така и неговите представители, чрез техните собствени действия и думи.
Без съмнение, това е четивото, което може да ни накара да разберем къде сме били и къде сме сега. И дали въобще сме мръднали на ня��ъде. Задължителна книга за всеки един от нас!
Книгата обхваща основно периода до 1969 година и дава изключително ценна и подробна гледна точка към онова време. На места се усеща личното угорчение на Марков, но то е смесено със здрав реализъм. Запознава ни с реални лица, част от които са били част от медийното ни ежедневие. Помага ни да анализираме по-добре, както времето, така и неговите представители, чрез техните собствени действия и думи.
Без съмнение, това е четивото, което може да ни накара да разберем къде сме били и къде сме сега. И дали въобще сме мръднали на ня��ъде. Задължителна книга за всеки един от нас!
May 9, 2022
Освен като документалистика, бих я сложил и в жанр дистопия, само че случила се наистина.
Днес, в 2022, все още има немалко индивиди в България, жадуващи за това време и/или искащи да го върнат, а самите "Задочни репортажи" на много места дават изключително аналитични отговори, правят точна дисекция на посредствеността и помагат да се разбере, че винаги ще има хора, жадуващи да живеят в подобен строй (под една или друга форма). Защото "кандидатът за партиен член трябва да е по-безличен от другите", а свободата на избора за много хора е бреме.
Прочетох я за втори път 10 години по-късно, може би някой ден ще има и трети.
Днес, в 2022, все още има немалко индивиди в България, жадуващи за това време и/или искащи да го върнат, а самите "Задочни репортажи" на много места дават изключително аналитични отговори, правят точна дисекция на посредствеността и помагат да се разбере, че винаги ще има хора, жадуващи да живеят в подобен строй (под една или друга форма). Защото "кандидатът за партиен член трябва да е по-безличен от другите", а свободата на избора за много хора е бреме.
Прочетох я за втори път 10 години по-късно, може би някой ден ще има и трети.
Displaying 1 - 30 of 67 reviews