Откривам нещо символично във факта, че „Орфеус слиза в ада” ме намери точно в дните след Архангелова Задушница. Защото действието на романа достига своята кулминация именно през този тъжен есенен ден, в който живите почитат паметта на мъртвите, а аз вярвам на такива знаци. Току-що приключих може би най-добрия български фентъзи роман, който съм чел в последните години, а защо не и … изобщо.
Тъй като за българската фантастика се знае сравнително малко, първо смятам за започна с едно представяне на автора. Роден е в Пазарджик преди петдесет години (без някой друг месец). Явява се един от основателите на тамошния клуб Аркадий и Борис Стругацки. Макар и завършил икономика и работил както по специалността си, така и като програмист, Жоро пише като професионалист. Повестта му Вирт излиза в едноименния сборник на Квазар, а негови разкази са печелили награди както в Таласъмия, така и в конкурсите на Аргус. Нещата, които пише са толкова разнообразни, че ако не са някои специфични моменти, трудно можеш да се досетиш, че са писани от един и същ човек. И наистина, на Жоро се отдават с еднаква лекота както фентъзи, така и кибер-пънк или пък антиутопия. Ето защо, можете да си представите моето нетърпение, да подхвана и неговата нова книга.
И така, първо смятам да ви разкажа за света, в който се развива действието. България на три морета? А защо не една България, разпростряла се върху цяла Европа и пуснала пипала на юг към Африка и на изток към Азия. Една България в началото на великите географски открития, когато не италианец ще открие новата земя и не португалец ще направи първото околосветско пътешествие. Един свят, в който германците се наричат българи на севера заради дисциплината и трудолюбието им, всички важни решения се решават в Плиска, а панаира в Пловдив събира стотици хиляди хора. Империя с ясно указани закони, които се спазват и важат както за княза, така и за най-бедния човек. Свят, в който всеки има своето място под слънцето, стига да живее така, че да не вреди на другите.
Според заглавието можем да очакваме препратки към митовете за Орфей и те наистина присъстват в романа, но не са основен елемент. Другото, което читателя може да очаква са ярките, запомнящи се образи. Всеки герой (и тук нямам предвид само главните) си има своята индивидуалност, която го прави важна част в сглобяващия се страница след страница пъзел. А първото парченце от загадката идва след убийството на повелителя на малка крепост в Родопа планина, последвано от смъртта на пловдивския деспот. Така Орфеус - колобър на служба при княза получава мисията да разбере какво става в този забутан край на империята. Неговите спътници (и главни действащи лица) са Смилец - един от специалните княжески бойци и Хито - тайният им коз. Действието се развива плавно, но достатъчно бързо и интригуващо, а свежото чувство за хумор на автора е един от големите плюсове на книгата. Кълбото се разплита бавно и полека, но Орфеус неизменно върви към разрешаване на мистерията. В заговора се включва църквата, селяните от близкото село, та дори и близките до покойния владетел люде. Атмосферата е много автентична и книгата така те увлича, че не сещаш как времето е минало и с Орфеус сте стигнали до прага. До мястото, от където няма завръщане. Или поне не и в познатия нам свят. В книгата се поставят много умело въпросите за свободната воля, за отговорността при вземането на решения и за носенето на последствията. Както и дали наистина желанието за разруха е едно от нещата тласкащо хората напред? Доколко сме готови да рискуваме и какво можем да заложим в търсене на Истината... А на последните няколко страници от книгата най-сетне разбираме какво и къде е адът. Поне според Орфеус.
Купете, прочетете и няма да съжалявате.
This entire review has been hidden because of spoilers.
Изминаха близо пет години, откакто притежаваме този роман. Пет години, в които три пъти опаковахме все по-нарастващата ни колекция фентъзи и фантастика в кашони, и три пъти я вадихме, за да я наредим в новата библиотека. За година и половина част от обичаната ни колекция стоеше във въпросните кашони поради липса на място. Поредица „Тера фантастика”, в която под No. 3 e издаден „Орфеус слиза в Ада”, обаче винаги стоеше на полица в библиотеките ни. Не знам защо, може би за да ме кара да се чувствам леко гузно, че пренебрегвам българските писатели на фантастика.
Тактиката даде резултат, макар и с голямо забавяне. Нямах никакво, ама никакво, намерение да чета този роман в близките два месеца, но списъкът ми с книги за четене е дотолкова динамичен, че води самостоятелен живот. Просто миналата седмица нещо ми прещрака, импулсивно протегнах ръка и изтеглих от рафта романа на Георги Малинов.
Пристъпих в свят, в който Велика България е надхвърлила дори най-амбициозните въжделения на съвременните националисти.Oще
Не обичам великобългарска пропаганда, но бях изненадващо пленена от алтернативната история на Георги Малинов за свят, в който Плиска със златните куполи е център на Европа. Шапки долу, имаме български автор-явление. Бях му чела и впечатляващата повест "Вирт", но с "Орфеус" той избива всички риби и ракообразни. Пише увлекателно, задълбочено, леко и същевременно ерудирано. Историята дори бие на трилър!:) А краят е... краят.
“Орфеус слиза в ада” е великолепен роман, който завладява въображението и към края хем искаш да научиш какво ще стане, хем ти се не иска да свършва. И може би единственото ми недоволство бе, че името на романа издава част от загадката – да, Орфеус наистина слиза в Ада, а ако романа не се казваше така, може би чак в последните 20-ина страници това щеше да се разкрие.
Слабо. Толкова много мои приятели харесват тази книга, а на мен ми беше безинтересна, слаба като литературен текст. (Тва ме изненада, защото намирам Георги Малинов за един от най-добрите съвременни български фантасти. "ВИРТ" си оспорва мястото с "Електрочакра" за най-добрия пост-апокалиптичен български сайбърпънк, на който съм попадал, Г. Малинов има и други литературно много силни текстове).
Значех, че трябва да очаквам много силен край, затова преслочих частта от книгата когато тя ме загуби и прегледах края. Не, не е никак силен.