Забил глава в новите селения на фантастиката, търсейки оригиналност и сингулярност, забравям за размаха на фантазията проявяван от авторите в първите години на нейната „Златната ера“. Саймък е един от флагманите на жанровата литература и любим писател. „Резерватът на таласъмите“ е една от първите книги които прочетох изобщо.
„Космически инженери“ е един от най-ранните му романи. С еднопластовите си герои и раздърпан, като старо чердже сюжет е типичен пример за жанра, но галактиката от идеи, затворени между тези 150 страници няма как да не накара човек да го обикне. Пътуване във времето с хилядолетия напред, петизмерна математика, агресивна извънземна раса, спасяване на вселената, сблъсък между вселени, хилядагодишна хибернация, мигновени комуникация и пътуване до ръба на вселената. Теории за създаването на човечеството, за създаването на вселените, карта на милиарди години еволюция на човешката и други раси. Извънземна раса, затънала в технически прогрес, забравила да фантазира; друга – еволюирала до безплътен единствен разум, полудяла от тежестта на знанията; трета – технически развита, но насочила знанията си към завоевания и унищожение; други – толкова различни от човечеството, че контактът е буквално невъзможен. И още, и още, Плутон все още е планета, водещ женски образ, абсолютно нетипичен за 40-те години, леки алюзии с войните тресящи Земята, по време на написването, морални дилеми, ситуации с бежанци... Не мога да обхвана пълния спектър на проблемите, които книгата отваря, без да я преразкажа.
Авторът успява да избяга от така популярните поджанрови категоризации, като космическа опера, спейс фантастика, военна фантастика и т.н. и предлага чиста фантастика от вселенски мащаби.
Препоръчвам я искрено, но не очаквайте уникалност или дълбочина, просто чисто удоволствие от прочетеното.