What do you think?
Rate this book
America and Americans and Selected Nonfiction
More than four decades after his death, John Steinbeck remains one of the nation's most beloved authors. Yet few know of his career as a journalist who covered world events from the Great Depression to Vietnam. Now, this distinctive collection offers a portrait of the artist as citizen, deeply engaged in the world around him. In addition to the complete text of Steinbeck's last published book,
America and Americans
, this volume brings together for the first time more than fifty of Steinbeck's finest essays and journalistic pieces on Salinas, Sag Harbor, Arthur Miller, Woody Guthrie, the Vietnam War and more. This edition is edited by Steinbeck scholar Susan Shillinglaw and Steinbeck biographer Jackson J. Benson.
For more than seventy years, Penguin has been the leading publisher of classic literature in the English-speaking world. With more than 1,700 titles, Penguin Classics represents a global bookshelf of the best works throughout history and across genres and disciplines. Readers trust the series to provide authoritative texts enhanced by introductions and notes by distinguished scholars and contemporary authors, as well as up-to-date translations by award-winning translators.
For more than seventy years, Penguin has been the leading publisher of classic literature in the English-speaking world. With more than 1,700 titles, Penguin Classics represents a global bookshelf of the best works throughout history and across genres and disciplines. Readers trust the series to provide authoritative texts enhanced by introductions and notes by distinguished scholars and contemporary authors, as well as up-to-date translations by award-winning translators.
429 pages, Paperback
First published January 1, 1966
125 people are currently reading
1762 people want to read
About the author
John Steinbeck
1,064 books26k followersJohn Ernst Steinbeck was an American writer. He won the 1962 Nobel Prize in Literature "for his realistic and imaginative writings, combining as they do sympathetic humor and keen social perception". He has been called "a giant of American letters."
During his writing career, he authored 33 books, with one book coauthored alongside Edward F. Ricketts, including 16 novels, six non-fiction books, and two collections of short stories. He is widely known for the comic novels Tortilla Flat (1935) and Cannery Row (1945), the multi-generation epic East of Eden (1952), and the novellas The Red Pony (1933) and Of Mice and Men (1937). The Pulitzer Prize–winning The Grapes of Wrath (1939) is considered Steinbeck's masterpiece and part of the American literary canon. By the 75th anniversary of its publishing date, it had sold 14 million copies.
Most of Steinbeck's work is set in central California, particularly in the Salinas Valley and the California Coast Ranges region. His works frequently explored the themes of fate and injustice, especially as applied to downtrodden or everyman protagonists.
During his writing career, he authored 33 books, with one book coauthored alongside Edward F. Ricketts, including 16 novels, six non-fiction books, and two collections of short stories. He is widely known for the comic novels Tortilla Flat (1935) and Cannery Row (1945), the multi-generation epic East of Eden (1952), and the novellas The Red Pony (1933) and Of Mice and Men (1937). The Pulitzer Prize–winning The Grapes of Wrath (1939) is considered Steinbeck's masterpiece and part of the American literary canon. By the 75th anniversary of its publishing date, it had sold 14 million copies.
Most of Steinbeck's work is set in central California, particularly in the Salinas Valley and the California Coast Ranges region. His works frequently explored the themes of fate and injustice, especially as applied to downtrodden or everyman protagonists.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 123 reviews
October 21, 2022
The beginning of America and Americans and Selected Nonfiction is great. Even the middle is very good, but the end, the separate book first published in 1966, entitled America and Americans and included in this volume, is horrible, terrible, unbelievably bad!!!!
My rating, an average of the entire book, slid down from four, maybe even five, to three stars.
The book consists of eight parts, each of which has an introduction to the essays written by Steinbeck which then immediately follow. The essays are not presented in chronological order by publication date. They are instead grouped by topic. In the eight separate introductions, which are not written by Steinbeck, a theme is set out and the content of the essays summarized--this leads to unwelcome, excessive repetition. The eighth and final part is Steinbeck’s last book entitled America and Americans.
Having completed the entire volume, I know now why additional essays have been added. On its own, America and Americans is not worth picking up! It reads as a lecture, a sermon. It is simplistic and when read today, feels dated, as Steinbeck’s other writing does not. It reads as a polemic, warning against immorality, lack of integrity and the materialism Steinbeck saw growing in American society. The ending leaves a bad taste—not because what he is saying about morals, racial discrimination and the environment is incorrect, but because that expounded is so simplistic! Do you want to be lectured to? I don’t! I am surprised Steinbeck allowed his final book to be published as it stands; these final essays feel foreign to his earlier work which display humor and are expertly written.
Now I will tell you about the good parts, the preceding seven parts, which make up the majority of America and Americans and Selected Nonfiction. In these parts, Steinbeck’s prose shines. The information presented is interesting and the lines sparkle with humor. Through excellent prose, Steinbeck points out the merits of ordinary people. Readers easily relate to and feel empathy for such individuals. Every word is perfectly placed; every word is there for a reason. Steinbeck drives in his points through humor. His humor is intelligent, ironical, but not mean.
The first section collects that written by Steinbeck which has biographical content. We learn of the different places he has lived—born in California’s Salinas Valley in 1902, he also livered in Monterrey, California, in New York City a number of times and also Sag Harbor, New York. There is little said about his three wives.
Later, as a journalist, Steinbeck travelled. His essays on his travels are covered in another section. Italy, France, Ireland and Vietnam, during the war, are places he reports from. During the Vietnam War, he was one of several well-known authors that supported Lyndon Johnson’s Vietnam policy. There exists no person with whom one totally agrees! Another section consists of essays he wrote as a war correspondent—he was in London during the Blitz. A large portion of the Second World War correspondence is taken from earlier books.
The best part, for me, is Steinbeck’s stories about his youth—he speaks of the parties they had when living in New York City. This was during the hard years of the Depression, and still fun was to be had. How many times have you read of good memories from this era? They balance the sad—his Airedale Tilly dies. There is a great story about an uncle complaining about “shovel-leaning laborers”, until he picks up a shovel and is awakened to how difficult it is to shovel sand, again and again and again. This zipped his mouth!
What else? In writing about his time spent with migrant workers, he explains that he did this “not (from) pity. I liked them!” Steinbeck writes well about ordinary people because he did not rank himself above others.
There is a section devoted to several of Steinbeck’s friends. The character Doc in Cannery Row is based on his friend Ed Ricketts. The essay on Ed is wonderful. His faults as well as his strengths are revealed. His personality and the deep connection that tied the two comes across loud and clear. Reading about Ed Ricketts, makes one want to reread Cannery Row. I had not been aware of how much of this fictional story was taken from real life. Ed is a perfect example of fact being stranger than fiction. Here is an article I found on the net about Steinbeck’s and Ed’s friendship: https://medium.com/@stevenewman.newma.... It, however, does not have the immediacy nor the vibrancy of Steinbeck’s own writing.
Steinbeck’s Noble Prize speech is included. This was no favorite for me, but of course it belongs here.
In all of Steinbeck’s essays, he never hesitates to reveal where he stands. He speaks his mind. His writing is consistently simple and clear. He adds humor, except in his last book, where it is totally lacking. The last book must be viewed as an aberration.
Henry Strozier narrates the audiobook very well. Every word is clearly spoken. The pace is not rushed. Four stars for the narration. His narration does not deteriorate at the end, as the content of the book does.
I suggest you read this volume, this collection of essays, but skip the last section and don’t even consider the original book America and Americans, since it lacks the best essays.
************************
Steinbeck’s books in order of preference :
*Of Mice and Men 5 stars
*The Grapes of Wrath 5 stars
*In Dubious Battle 4 stars
*The Wayward Bus 4 stars
*Travels with Charley: In Search of America 4 stars
*The Moon Is Down 4 stars
*The Pastures of Heaven 4 stars
*The Red Pony 4 stars
*Cannery Row 4 stars
*America and Americans and Selected Nonfiction 3 stars
*Once There Was a War 3 stars
*The Winter of Our Discontent 3 stars
*A Russian Journal 3 stars
*The Pearl 3 stars
*Sweet Thursday 2 stars
*To a God Unknown 2 stars
*East of Eden 2 stars
My rating, an average of the entire book, slid down from four, maybe even five, to three stars.
The book consists of eight parts, each of which has an introduction to the essays written by Steinbeck which then immediately follow. The essays are not presented in chronological order by publication date. They are instead grouped by topic. In the eight separate introductions, which are not written by Steinbeck, a theme is set out and the content of the essays summarized--this leads to unwelcome, excessive repetition. The eighth and final part is Steinbeck’s last book entitled America and Americans.
Having completed the entire volume, I know now why additional essays have been added. On its own, America and Americans is not worth picking up! It reads as a lecture, a sermon. It is simplistic and when read today, feels dated, as Steinbeck’s other writing does not. It reads as a polemic, warning against immorality, lack of integrity and the materialism Steinbeck saw growing in American society. The ending leaves a bad taste—not because what he is saying about morals, racial discrimination and the environment is incorrect, but because that expounded is so simplistic! Do you want to be lectured to? I don’t! I am surprised Steinbeck allowed his final book to be published as it stands; these final essays feel foreign to his earlier work which display humor and are expertly written.
Now I will tell you about the good parts, the preceding seven parts, which make up the majority of America and Americans and Selected Nonfiction. In these parts, Steinbeck’s prose shines. The information presented is interesting and the lines sparkle with humor. Through excellent prose, Steinbeck points out the merits of ordinary people. Readers easily relate to and feel empathy for such individuals. Every word is perfectly placed; every word is there for a reason. Steinbeck drives in his points through humor. His humor is intelligent, ironical, but not mean.
The first section collects that written by Steinbeck which has biographical content. We learn of the different places he has lived—born in California’s Salinas Valley in 1902, he also livered in Monterrey, California, in New York City a number of times and also Sag Harbor, New York. There is little said about his three wives.
Later, as a journalist, Steinbeck travelled. His essays on his travels are covered in another section. Italy, France, Ireland and Vietnam, during the war, are places he reports from. During the Vietnam War, he was one of several well-known authors that supported Lyndon Johnson’s Vietnam policy. There exists no person with whom one totally agrees! Another section consists of essays he wrote as a war correspondent—he was in London during the Blitz. A large portion of the Second World War correspondence is taken from earlier books.
The best part, for me, is Steinbeck’s stories about his youth—he speaks of the parties they had when living in New York City. This was during the hard years of the Depression, and still fun was to be had. How many times have you read of good memories from this era? They balance the sad—his Airedale Tilly dies. There is a great story about an uncle complaining about “shovel-leaning laborers”, until he picks up a shovel and is awakened to how difficult it is to shovel sand, again and again and again. This zipped his mouth!
What else? In writing about his time spent with migrant workers, he explains that he did this “not (from) pity. I liked them!” Steinbeck writes well about ordinary people because he did not rank himself above others.
There is a section devoted to several of Steinbeck’s friends. The character Doc in Cannery Row is based on his friend Ed Ricketts. The essay on Ed is wonderful. His faults as well as his strengths are revealed. His personality and the deep connection that tied the two comes across loud and clear. Reading about Ed Ricketts, makes one want to reread Cannery Row. I had not been aware of how much of this fictional story was taken from real life. Ed is a perfect example of fact being stranger than fiction. Here is an article I found on the net about Steinbeck’s and Ed’s friendship: https://medium.com/@stevenewman.newma.... It, however, does not have the immediacy nor the vibrancy of Steinbeck’s own writing.
Steinbeck’s Noble Prize speech is included. This was no favorite for me, but of course it belongs here.
In all of Steinbeck’s essays, he never hesitates to reveal where he stands. He speaks his mind. His writing is consistently simple and clear. He adds humor, except in his last book, where it is totally lacking. The last book must be viewed as an aberration.
Henry Strozier narrates the audiobook very well. Every word is clearly spoken. The pace is not rushed. Four stars for the narration. His narration does not deteriorate at the end, as the content of the book does.
I suggest you read this volume, this collection of essays, but skip the last section and don’t even consider the original book America and Americans, since it lacks the best essays.
************************
Steinbeck’s books in order of preference :
*Of Mice and Men 5 stars
*The Grapes of Wrath 5 stars
*In Dubious Battle 4 stars
*The Wayward Bus 4 stars
*Travels with Charley: In Search of America 4 stars
*The Moon Is Down 4 stars
*The Pastures of Heaven 4 stars
*The Red Pony 4 stars
*Cannery Row 4 stars
*America and Americans and Selected Nonfiction 3 stars
*Once There Was a War 3 stars
*The Winter of Our Discontent 3 stars
*A Russian Journal 3 stars
*The Pearl 3 stars
*Sweet Thursday 2 stars
*To a God Unknown 2 stars
*East of Eden 2 stars
August 23, 2019
The greatest American author - this collection of essays is as insightful as it is beautiful and as moving as it is well-crafted. Steinbeck was a genius.
July 4, 2016
Началото беше като завръщане в свои води (при позабравения от мен Стайнбек). Салинас – стоплящо място въпреки описаните несгоди.
Дали Стайнбек ми е толкова скъп, защото с него съм започнала четенето на „истинска“ литература, може би към края на училищната възраст? Или защото ми е първият опит за превод. Много смело от страна на госпожа… (???) да ни даде началото на „Гроздовете на гнева“ за домашно.
Много е интересно дълго след прочита на някое произведение да се види основата за написването му. Сякаш самите места, самият живот по това време, в онези части на Америка, са били роман – разбира се Стайнбек е видял зрънцето, а е сътворил плантациите (романите).
По такъв начин пише Стайнбек и в тази книга, че Америка ме заинтригува и удиви (положително и отрицателно) още повече (имам предвид САЩ разбира се, но такава е съдбата на континента – хората казват Америка дори само като мислят за САЩ).
Не очаквах точно това – мислех, че книгата е предимно с политически и обществени позиции. Но се започва със съвсем лични истории – спомени, младост, литературно и любовно „прохождане“, East Coast – West Coast… 20-те, 30-те…
Предварително знаех, че книгата е „смесена“ – материали на самия Стайнбек и текстове за него. Като започнах четенето, разбрах, че „чуждото“ писане е в началото на всяка глава (главите съдържат материали на Стайнбек в различна форма, но по обща тема – „Скъпи на сърцето места“, „Ангажиран творец“, „Журналист в чужбина“, „Приятели“ и т.н.). Изненадах се (много приятно), че авторът разглежда най-различни теми и споделя откровено мислите и мненията си. По-късно съставителите на сборника засягат въпроса за „разпръскването“ му.
“Често Стайнбек пише нещо заради самото удоволствие - мисъл, която притеснява доста хора. Не би ли следвало подобна знаменитост да пази по-внимателно репутацията си, да не излага на показ подобни есенца, да предлага само най-доброто от себе си?”
Ей, репутацията винаги е била голяма работа. Браво, Джон, че не си бил стиснат, както може би се е очаквало от големците в литературата! Всъщност някои от т.нар. есета ми звучаха едва ли не като разказ, като fiction, а любимото „Разговор в Саг Харбър“ (със синовете му) малко като в стила на Хемингуей (с кратките изречения и диалозите, показващи отлично скритите чувства на героите, че и поука :)). Ще запомня наистина като художествено произведение тази част.
Частите за преселниците от Оклахома в Калифорния се случи да чета в един след полунощ. Никак не ми се искаше да легна след такъв текст. Дори за глада в Етиопия като съм чела/гледала, сякаш не беше толкова ужасно…
Последва обаче големият смях и това ми донесе огромно удоволствие. Историята с комунистите в Рим (комунистите и в Италия си служат с типични за тази партия методи, но и Стайнбек допуска да се разпени и не си поплюва), встъпването в длъжност на президента в мразовития януарски ден (провал за тоалетите и прическите на дамите). Как няма съставителите на сборника да отбележат:
„…както в белетристиката си, така и в документалистиката си Стайнбек с най-голямо удоволствие обича да се будалка леко с читателя.“
Доста имаше и за Голямата депресия. Човек и без да разбира от икономика, финанси и история, може да си каже: „Това не се ли повтаря“. Но сигурно доста се е изписало за приликите и разликите от 30-те и „нашата“ криза, така че няма смисъл от повече. Все пак неговите времена са различни.
„Роден прекалено късно, за да стане изгнаник – шест години след Ф. Скот Фицджералд и три след Ърнест Хемингуей – или за да го пратят на фронта през Първата световна война, в „Златните белезници“ Стайнбек причислява себе си към „злощастното поколение“, тъй като нито бяхме „поколение“, нито ни дойде на акъла да си го създадем. Предхождащото ни „изгубено поколение“ се бе вече замогнало и престана да е изгубено. До „бийт поколението“ предстояха сума ти години.“
Два бяха “най-култовите” за мен момента – свързаните най-лично с мен.
New York, New York!!! Незнайно защо, редовно го сънувам (още не съм ходила). А то освен заради art-a, бил наистина точно като за мен:
„Тук се наблюдават всички селски особености освен любопитството. Никой не навира носа си да гледа какво правим - и никой не се отбива случайно, без да се е обадил предварително по телефона - изключително цивилизована практика. Затворим ли входната си врата, градът и светът остават навън и изпитваме не по-малко уединение от който и да било провинциалист южно от Полярния кръг. Приятелите ни са многобройни - но са добри приятели в града. Понякога минават шест, че и осем месеца, докато пак ги видим, без това да се отразява ни най-малко дружбата ни. Навсякъде другаде подобна пауза би била възприета за признак на охладняване. При нас поканите се приемат или отказват без обяснения и без взаимни обвинения.
Когато правим парти, каним когото си искаме, но никой от непоканените не се чувства смъртно засегнат. Понякога си лягаме в осем вечерта, друг път изобщо не си лягаме. Случва се любими приятели да се обадят и да попитат могат ли да наминат, а ние да им кажем "не", без да ги засегнем. Ходим по ресторанти и на театър точно когато ни се прииска. Обяснението "Имам работа" се приема за чиста монета. Злобни клюки почти липсват, нищо, че обсъжданията са неизбежни. Никой не знае кога влизаме и излизаме, но и никому не влиза в работата. Аз съм що-годе известна личност, но поне сто хиляди са още по-известни.”
Това се чéте не един, не два пъти на глас у нас. Не знам за колко читатели това би имало чак такова значение, но аз видях обобщени качествата и потребностите си едно към едно. Много съм щастлива, че попаднах на този текст. Буквално започнах да го използвам и в ежедневието: на въпрос от мъжа ми какво да отговори като питат защо не отивам на кръщене на познати (не понасям традиционни церемонии и после дългите маси, много съм невъзпитана, знам), тържествено му прочетох от книгата: „При нас поканите се приемат или отказват без обяснения и без взаимни обвинения.“
Все пак , когато понякога изтъквам като причина „работа“, ми се иска реакциите да са „по нюйоркски“ - „Обяснението "Имам работа" се приема за чиста монета.“
По-нататък. Имаше една запомняща се част за училището и учителите. Копирах я къде ли не – кой не мечтае за такива учители, кой не ги помни цял живот, ако ги е имал (може да създавам ореол около учителя си по литература от 4- 6 клас, но и аз го помня така). Ето съвсем мъничко.
„Часовете ѝ бяха най-шумните в училището, но тя сякаш не го забелязваше. Редовно се отплесвахме от темата, било то геометрия или хоровото рецитиране на наизустените биологични типове. Разсъжденията ни обхващаха целия свят. Такова любопитство посади в душите ни, че идвахме с факти и истини, които кътахме в шепите си като уловени светулки. […] Остави върху ни подписа си - творчеството на учителя, който пише в съзнанията.“
Следващите интересни за мен части - за книгите, за критиката. Запитах се има ли такова нещо „критика“ сега? Или литературните блогове са новата критика? Доста е писал за тогавашните критици Стайнбек, разбираемо - с ирония.
„Когато разглеждаме съвременните американски критици, трябва да вземем предвид и факта, че много малко критици са си определили тъкмо критиката за кариера. В много случаи тя е само средство за оцеляване, докато практикуващият я успее да стане белетрист, драматург или поет, а ако с течение на годините не успее, е длъжен, въпреки крайното си нежелание, да развие гняв срещу онези, които са успели.“
И за книгите е обширно есето („БЛУЖДАЕЩИ И ПРОСТАШКИ РАЗСЪЖДЕНИЯ ВЪРХУ КНИГИТЕ“). Отново най-интересни ми бяха „веселите“ части.
„…повод да предложа две неща на моите издатели, които те от глупост така и не възприеха. Използването на оловни корици би трябвало да реши проблема с теглото. А ако страниците се печатат върху филии ръжен хляб, книгата ще е далеч по-дебела. Да не говорим, че хлебната книга решава и два други проблема. Читателят винаги ще знае докъде е стигнал, тъй като ще изяжда поредната страница, след като я е прочел; освен това книгата няма да може да се преотстъпва другиму, така че и пропусната печалба няма да съществува. Пък и хората обичат да се хранят, докато четат. Само преди няколко години един завеждащ обществена библиотека в английския град Бирмингам отправи най-искрена молба към своите абонати да не отбелязват докъде са стигнали с резен бекон или филе от херинга, тъй като страниците поемали от мазнината, а миризмата можела да отблъсне бъдещите читатели. Според мен тепърва предстои да експлоатираме докрай книгопроизводството: на вътрешната страна на корицата бихме могли да залепваме целофанени пликчета с мармалад или чернодробен пастет, да речем.“
(Тук аз не бих използвала „чернодробен“, но сега е моментът да отбележа впечатляващия превод като цяло – изнамиране на толкова уместни думички, така добре предадени настроенията на Стайнбек).
А Джон си е като мен:
"Не обичам книгите заради самите тях. Държа определени книги да са ми под ръка за справка, но това се отнася единствено до текста им. Никога не съм събирал книги заради физическото им присъствие.”
(Всъщност аз събирам само неговите, на Селинджър и на Маркес – и заради физическото им присъствие.)
Очаквах с нетърпение главата за приятелите в живота на Стайнбек. Не знаех, че преди него са си отишли най-близките от тях – Ед Рикетс, Пат Ковичи и Робърт Капа.
Какво да кажа за Ед Рикетс – че искам да прочета отново „Улица Консервна“ след 25 години, е най-баналното. Може би е интересно, че преди да отворя Wiki за попълване на някои липсващи/забравени факти за живота на Стайнбек, направих това първо заради Ед Рикетс. От хората, на които вероятно човек не би искал особено да прилича, но които са като магнит, за които може да се разкаже много. На чието погребение (особено дните преди това в болницата) е помръкнал, невярващ и изтръпнал целият квартал/град.
Историите с Ед наистина са твърде много. Но не можах да пропусна това в края на спомените за него.
„Дълги години не можех да се търпя. – И го каза не със самосъжаление, а като прост, достоен за съжаление факт. – Това бе един много труден и много болезнен период. Не се обичах поради ред причини, някои истински, други – чист плод на въображението. Но постепенно – рече – открих с изненада и радост, че има хора, които ме харесват. И се запитах; след като те могат да ме харесват, защо и аз да не харесвам себе си? Само с мислене о бае не става. Успех лека-полека да се науча да харесвам себе си и нещата си дойдоха на мястото.“
След частта за Ед написаното за другите личности ми се стори малко по-бедно, очеркът сигурно има такава дължина, но трудно може да се опише личност в толкова редове. Все пак са уловени най-отличителните им черти (Капа и Фонда), понякога вмъква и кратка лична историйка авторът, но наистина след Ед… Като цяло частите с щиплив хумор в цялата книга ми допаднаха най-много, но най-топли носталгични чувства изпитах при разказа за Ед Рикетс. Въпреки несъмнената ми ненавист към алкохола (оливането) и обичайния ми стремеж към организиран и отговорен живот (за разлика от този на „хайманите“ по Cannery Row), имаше нещо много топло и автентично тук – може би приятелството?
За жените – беше отбелязано (от съставителите) и наистина ми направи впечатление как Стайнбек пише за Илейн, а за другите съпруги нищо не се споменава. Явно е била личност с голямо въздействие – онова „ловко“ въздействие, което жените оказват върху мъжете си, но самите мъже нямат нищо против…
„Двамата представляват един екип - така , както е екип и с Капа, както е екип и с Чарли. Деянията и мислите на Илейн, нейният чар и нюх – описани навсякъде с хумор и обич – служат за контрапункт на собствените му разсъждения. Журналистиката на Стайнбек от 50-те години отразява нарастващото му удобство със своя аз на този свят.“
Пътешествията. Някои от пътеписите ми се сториха кратки, за да се каже достатъчно за съответното място, но все пак специфичното отново присъства, а често и собствена историйка на Стайбнек – никой не би разказал точно това за даденото място, защото е лично негово преживяване. Точно затова направо ритах от смях и удивление, когато четох за движението и шофьорите в Италия. Неговата лична история съвпадаше с моята лична история. Идеше ми посред нощ да събудя моите хора и да кажа – „Познато ли ви е това?“ Макар да съм го описала нашироко с други думи, преживяхме и почувствахме съвсем същото. На когото и да разказваме за Италия, може да не споменем Форума в Рим , но непременно разказваме нашите (по��обни) истории с различни шофьори.
Покрай „Позитано“ забравих другите градове и държави. Може би единствено Ирландия ми направи впечатление (отново заради сходните с моите открития за ирландците ).
„…почти всички ирландци, които познавам, силно наподобяват и по външен вид, и по характер вуйчовците ми – талантливи, свадливи и самотни“ – пише той в свое писмо до Гугенхайм . – Усещам родствена връзка с Ирландия.“
За войната (WWII и Виетнам) - честно, не ми се чете вече за тези войни. А и малко по малко започнах да усещам, че съм си взела достатъчно от книгата. Разбрах все пак, че по това време (средата на 60-те) Стайнбек е бил ревностен защитник на външната политика на САЩ. „Обосновката“ на намесата на американците във войни и други вътрешни конфликти може да не е била приемана от всички (хора и държави), а особено сега след толкова десетилетия, но явно Стайнбек си е вярвал.
На няколко места в книгата неизбежно беше засегнат комунизмът, ето какво обяснява на обикновените французи Стайнбек.
„—Може би се чувствате заклещени между две исторически сили – рекох – и ви се налага да направите своя избор. И се оказва, че трети вариант няма. Но не изпускайте предвид следното: ние не ви казваме какво да сеете по земята си, какво да четете или да не четете, за кого да гласувате. Границите ви не са затворени. Свободни сте да пътувате из франция, че и извън Франция. Не подлежите на трудова повинност. Реколтите не ви ги отнема никой. Няма концлагери, няма тайни екзекуции, няма тайна полиция, която да ви подслушва. Нито пък изчезвате нощем. Да не би да е по-хубаво в Полша или в Румъния, в Чехословакия или България? Откога не ви се е случвало да видите унгарски турист? Всички тези страни изразиха протеста си, като пуснаха комунистите на власт. Но вземат ли веднъж властта, комунистите престават да чуват протестите. Хубаво си помислете за тия неща.“
Последните стотина страници (едноименните есета „Америка и американците“) не ми бяха толкова интересни. Сякаш е бил човек на старото време Стайнбек (например до средата на 20-ти век), около 1966 г. за него е „ново време“. По-жизнен ми изглежда в по-ранните си писания, по-късните едва ли не на вид „мърморене“ ми приличат, макар и да са абсолютно основатели. За материализма/комерсиализацията, за екологията в Америка/света. Вечните тема „младото поколение“, „моралните ценност/възпитанието“. (ако беше видял как е сега… ).
„Ние обаче сме отровени и от вещите. Притежанието на много вещи сякаш поражда желание за още – още дрехи, жилища, автомобили. Помислете си за голия ужас на Коледа, когато децата ни разкъсват една опаковка след друга, а след като подът се отрупа с амбалаж и подаръци, питат; „Само това ли?“
Това е също много актуална тема за мен, понякога ме питат „ти жена ли си“ (не искам ни пълни гардероби с дрехи, ни „лукс обзавеждане“ или пълни шкафове с кухненски и други вещи). Но темата е много експлоатирана и не ми се четеше. А и критериите за „много“ са толкова субективни, самият Стайнбек на друго място пише, че има жилища в Ню Йорк, Калифорния, Париж, Мексико (не помня още имаше ли).
От формирането на държавата/нацията на САЩ продължавам да се удивявам – несъмнено е нещо безкрайно уникално. И критично да говори Стайнбек за Америка и американците, пак се усеща неговата любов към страната – като истински американец, само 2 поколения след пристигането на ирландския му дядо на тази земя.
От позицията за индианците и за робството/чернокожите съм удовлетворена. Само за това се зачудих – аз ли не разбирах добре за ненужните хора?! (досега само от нацистите бях чувала за ненужни хора)
Описани са характерните особености на американците, но може би през 60-те години са били типични само за тях, сега много от тези неща са характерни за доста народи по света (само американците ли примират по женски гърди?!). Разбира се съвсем типични са си онези техни лудости/церемонии покрай президентските избори.
В началото на книгата си мислех, че след нея трудно ще се откъсна от Стайнбек, че ще искам да се „заровя“ отново в него. В близките няколко години искам да отделя ако трябва и половин година, за да изчета отново всичко негово. Като четох биографията на Селинджър, после беше лесно/бързо да прочета повторно всичко, което е публикувал (шепа златни книжки).
И мислех, че съм „длъжна“ да прочета тази книга като почитател на Стайнбек - с очакването, че ще ми е малко трудна, че няма да ми е особено интересна. Оказа се, че греша (беше „лесна“ и интересна). И ми се разкри отново личността, банално казано – Човекът Стайнбек. Дълго се колебаех за книгата и заради: шрифта – струваше ми се ситен; малките полета по краищата на страниците; липсата на повече разстояние между частите/главите. Но като започна четенето, се оказа, че тези неща не ми пречат. На друго нещо се ядосвах обаче през цялото време (особено при преписването на откъси) – че няма съдържание. Постоянно ми беше нужно!
Напоследък започнах да забелязвам повече и грешчиците. В първите части на доста места има повтаряемост на излишни запетайки (най-често след вметнати изрази). Стори ми се неправилна и употребата на някои местоимения - ми/си; техни/свои.
Разгръщам книгата за още малко преписване. И искам пак да я чета.
Дали Стайнбек ми е толкова скъп, защото с него съм започнала четенето на „истинска“ литература, може би към края на училищната възраст? Или защото ми е първият опит за превод. Много смело от страна на госпожа… (???) да ни даде началото на „Гроздовете на гнева“ за домашно.
Много е интересно дълго след прочита на някое произведение да се види основата за написването му. Сякаш самите места, самият живот по това време, в онези части на Америка, са били роман – разбира се Стайнбек е видял зрънцето, а е сътворил плантациите (романите).
По такъв начин пише Стайнбек и в тази книга, че Америка ме заинтригува и удиви (положително и отрицателно) още повече (имам предвид САЩ разбира се, но такава е съдбата на континента – хората казват Америка дори само като мислят за САЩ).
Не очаквах точно това – мислех, че книгата е предимно с политически и обществени позиции. Но се започва със съвсем лични истории – спомени, младост, литературно и любовно „прохождане“, East Coast – West Coast… 20-те, 30-те…
Предварително знаех, че книгата е „смесена“ – материали на самия Стайнбек и текстове за него. Като започнах четенето, разбрах, че „чуждото“ писане е в началото на всяка глава (главите съдържат материали на Стайнбек в различна форма, но по обща тема – „Скъпи на сърцето места“, „Ангажиран творец“, „Журналист в чужбина“, „Приятели“ и т.н.). Изненадах се (много приятно), че авторът разглежда най-различни теми и споделя откровено мислите и мненията си. По-късно съставителите на сборника засягат въпроса за „разпръскването“ му.
“Често Стайнбек пише нещо заради самото удоволствие - мисъл, която притеснява доста хора. Не би ли следвало подобна знаменитост да пази по-внимателно репутацията си, да не излага на показ подобни есенца, да предлага само най-доброто от себе си?”
Ей, репутацията винаги е била голяма работа. Браво, Джон, че не си бил стиснат, както може би се е очаквало от големците в литературата! Всъщност някои от т.нар. есета ми звучаха едва ли не като разказ, като fiction, а любимото „Разговор в Саг Харбър“ (със синовете му) малко като в стила на Хемингуей (с кратките изречения и диалозите, показващи отлично скритите чувства на героите, че и поука :)). Ще запомня наистина като художествено произведение тази част.
Частите за преселниците от Оклахома в Калифорния се случи да чета в един след полунощ. Никак не ми се искаше да легна след такъв текст. Дори за глада в Етиопия като съм чела/гледала, сякаш не беше толкова ужасно…
Последва обаче големият смях и това ми донесе огромно удоволствие. Историята с комунистите в Рим (комунистите и в Италия си служат с типични за тази партия методи, но и Стайнбек допуска да се разпени и не си поплюва), встъпването в длъжност на президента в мразовития януарски ден (провал за тоалетите и прическите на дамите). Как няма съставителите на сборника да отбележат:
„…както в белетристиката си, така и в документалистиката си Стайнбек с най-голямо удоволствие обича да се будалка леко с читателя.“
Доста имаше и за Голямата депресия. Човек и без да разбира от икономика, финанси и история, може да си каже: „Това не се ли повтаря“. Но сигурно доста се е изписало за приликите и разликите от 30-те и „нашата“ криза, така че няма смисъл от повече. Все пак неговите времена са различни.
„Роден прекалено късно, за да стане изгнаник – шест години след Ф. Скот Фицджералд и три след Ърнест Хемингуей – или за да го пратят на фронта през Първата световна война, в „Златните белезници“ Стайнбек причислява себе си към „злощастното поколение“, тъй като нито бяхме „поколение“, нито ни дойде на акъла да си го създадем. Предхождащото ни „изгубено поколение“ се бе вече замогнало и престана да е изгубено. До „бийт поколението“ предстояха сума ти години.“
Два бяха “най-култовите” за мен момента – свързаните най-лично с мен.
New York, New York!!! Незнайно защо, редовно го сънувам (още не съм ходила). А то освен заради art-a, бил наистина точно като за мен:
„Тук се наблюдават всички селски особености освен любопитството. Никой не навира носа си да гледа какво правим - и никой не се отбива случайно, без да се е обадил предварително по телефона - изключително цивилизована практика. Затворим ли входната си врата, градът и светът остават навън и изпитваме не по-малко уединение от който и да било провинциалист южно от Полярния кръг. Приятелите ни са многобройни - но са добри приятели в града. Понякога минават шест, че и осем месеца, докато пак ги видим, без това да се отразява ни най-малко дружбата ни. Навсякъде другаде подобна пауза би била възприета за признак на охладняване. При нас поканите се приемат или отказват без обяснения и без взаимни обвинения.
Когато правим парти, каним когото си искаме, но никой от непоканените не се чувства смъртно засегнат. Понякога си лягаме в осем вечерта, друг път изобщо не си лягаме. Случва се любими приятели да се обадят и да попитат могат ли да наминат, а ние да им кажем "не", без да ги засегнем. Ходим по ресторанти и на театър точно когато ни се прииска. Обяснението "Имам работа" се приема за чиста монета. Злобни клюки почти липсват, нищо, че обсъжданията са неизбежни. Никой не знае кога влизаме и излизаме, но и никому не влиза в работата. Аз съм що-годе известна личност, но поне сто хиляди са още по-известни.”
Това се чéте не един, не два пъти на глас у нас. Не знам за колко читатели това би имало чак такова значение, но аз видях обобщени качествата и потребностите си едно към едно. Много съм щастлива, че попаднах на този текст. Буквално започнах да го използвам и в ежедневието: на въпрос от мъжа ми какво да отговори като питат защо не отивам на кръщене на познати (не понасям традиционни церемонии и после дългите маси, много съм невъзпитана, знам), тържествено му прочетох от книгата: „При нас поканите се приемат или отказват без обяснения и без взаимни обвинения.“
Все пак , когато понякога изтъквам като причина „работа“, ми се иска реакциите да са „по нюйоркски“ - „Обяснението "Имам работа" се приема за чиста монета.“
По-нататък. Имаше една запомняща се част за училището и учителите. Копирах я къде ли не – кой не мечтае за такива учители, кой не ги помни цял живот, ако ги е имал (може да създавам ореол около учителя си по литература от 4- 6 клас, но и аз го помня така). Ето съвсем мъничко.
„Часовете ѝ бяха най-шумните в училището, но тя сякаш не го забелязваше. Редовно се отплесвахме от темата, било то геометрия или хоровото рецитиране на наизустените биологични типове. Разсъжденията ни обхващаха целия свят. Такова любопитство посади в душите ни, че идвахме с факти и истини, които кътахме в шепите си като уловени светулки. […] Остави върху ни подписа си - творчеството на учителя, който пише в съзнанията.“
Следващите интересни за мен части - за книгите, за критиката. Запитах се има ли такова нещо „критика“ сега? Или литературните блогове са новата критика? Доста е писал за тогавашните критици Стайнбек, разбираемо - с ирония.
„Когато разглеждаме съвременните американски критици, трябва да вземем предвид и факта, че много малко критици са си определили тъкмо критиката за кариера. В много случаи тя е само средство за оцеляване, докато практикуващият я успее да стане белетрист, драматург или поет, а ако с течение на годините не успее, е длъжен, въпреки крайното си нежелание, да развие гняв срещу онези, които са успели.“
И за книгите е обширно есето („БЛУЖДАЕЩИ И ПРОСТАШКИ РАЗСЪЖДЕНИЯ ВЪРХУ КНИГИТЕ“). Отново най-интересни ми бяха „веселите“ части.
„…повод да предложа две неща на моите издатели, които те от глупост така и не възприеха. Използването на оловни корици би трябвало да реши проблема с теглото. А ако страниците се печатат върху филии ръжен хляб, книгата ще е далеч по-дебела. Да не говорим, че хлебната книга решава и два други проблема. Читателят винаги ще знае докъде е стигнал, тъй като ще изяжда поредната страница, след като я е прочел; освен това книгата няма да може да се преотстъпва другиму, така че и пропусната печалба няма да съществува. Пък и хората обичат да се хранят, докато четат. Само преди няколко години един завеждащ обществена библиотека в английския град Бирмингам отправи най-искрена молба към своите абонати да не отбелязват докъде са стигнали с резен бекон или филе от херинга, тъй като страниците поемали от мазнината, а миризмата можела да отблъсне бъдещите читатели. Според мен тепърва предстои да експлоатираме докрай книгопроизводството: на вътрешната страна на корицата бихме могли да залепваме целофанени пликчета с мармалад или чернодробен пастет, да речем.“
(Тук аз не бих използвала „чернодробен“, но сега е моментът да отбележа впечатляващия превод като цяло – изнамиране на толкова уместни думички, така добре предадени настроенията на Стайнбек).
А Джон си е като мен:
"Не обичам книгите заради самите тях. Държа определени книги да са ми под ръка за справка, но това се отнася единствено до текста им. Никога не съм събирал книги заради физическото им присъствие.”
(Всъщност аз събирам само неговите, на Селинджър и на Маркес – и заради физическото им присъствие.)
Очаквах с нетърпение главата за приятелите в живота на Стайнбек. Не знаех, че преди него са си отишли най-близките от тях – Ед Рикетс, Пат Ковичи и Робърт Капа.
Какво да кажа за Ед Рикетс – че искам да прочета отново „Улица Консервна“ след 25 години, е най-баналното. Може би е интересно, че преди да отворя Wiki за попълване на някои липсващи/забравени факти за живота на Стайнбек, направих това първо заради Ед Рикетс. От хората, на които вероятно човек не би искал особено да прилича, но които са като магнит, за които може да се разкаже много. На чието погребение (особено дните преди това в болницата) е помръкнал, невярващ и изтръпнал целият квартал/град.
Историите с Ед наистина са твърде много. Но не можах да пропусна това в края на спомените за него.
„Дълги години не можех да се търпя. – И го каза не със самосъжаление, а като прост, достоен за съжаление факт. – Това бе един много труден и много болезнен период. Не се обичах поради ред причини, някои истински, други – чист плод на въображението. Но постепенно – рече – открих с изненада и радост, че има хора, които ме харесват. И се запитах; след като те могат да ме харесват, защо и аз да не харесвам себе си? Само с мислене о бае не става. Успех лека-полека да се науча да харесвам себе си и нещата си дойдоха на мястото.“
След частта за Ед написаното за другите личности ми се стори малко по-бедно, очеркът сигурно има такава дължина, но трудно може да се опише личност в толкова редове. Все пак са уловени най-отличителните им черти (Капа и Фонда), понякога вмъква и кратка лична историйка авторът, но наистина след Ед… Като цяло частите с щиплив хумор в цялата книга ми допаднаха най-много, но най-топли носталгични чувства изпитах при разказа за Ед Рикетс. Въпреки несъмнената ми ненавист към алкохола (оливането) и обичайния ми стремеж към организиран и отговорен живот (за разлика от този на „хайманите“ по Cannery Row), имаше нещо много топло и автентично тук – може би приятелството?
За жените – беше отбелязано (от съставителите) и наистина ми направи впечатление как Стайнбек пише за Илейн, а за другите съпруги нищо не се споменава. Явно е била личност с голямо въздействие – онова „ловко“ въздействие, което жените оказват върху мъжете си, но самите мъже нямат нищо против…
„Двамата представляват един екип - така , както е екип и с Капа, както е екип и с Чарли. Деянията и мислите на Илейн, нейният чар и нюх – описани навсякъде с хумор и обич – служат за контрапункт на собствените му разсъждения. Журналистиката на Стайнбек от 50-те години отразява нарастващото му удобство със своя аз на този свят.“
Пътешествията. Някои от пътеписите ми се сториха кратки, за да се каже достатъчно за съответното място, но все пак специфичното отново присъства, а често и собствена историйка на Стайбнек – никой не би разказал точно това за даденото място, защото е лично негово преживяване. Точно затова направо ритах от смях и удивление, когато четох за движението и шофьорите в Италия. Неговата лична история съвпадаше с моята лична история. Идеше ми посред нощ да събудя моите хора и да кажа – „Познато ли ви е това?“ Макар да съм го описала нашироко с други думи, преживяхме и почувствахме съвсем същото. На когото и да разказваме за Италия, може да не споменем Форума в Рим , но непременно разказваме нашите (по��обни) истории с различни шофьори.
Покрай „Позитано“ забравих другите градове и държави. Може би единствено Ирландия ми направи впечатление (отново заради сходните с моите открития за ирландците ).
„…почти всички ирландци, които познавам, силно наподобяват и по външен вид, и по характер вуйчовците ми – талантливи, свадливи и самотни“ – пише той в свое писмо до Гугенхайм . – Усещам родствена връзка с Ирландия.“
За войната (WWII и Виетнам) - честно, не ми се чете вече за тези войни. А и малко по малко започнах да усещам, че съм си взела достатъчно от книгата. Разбрах все пак, че по това време (средата на 60-те) Стайнбек е бил ревностен защитник на външната политика на САЩ. „Обосновката“ на намесата на американците във войни и други вътрешни конфликти може да не е била приемана от всички (хора и държави), а особено сега след толкова десетилетия, но явно Стайнбек си е вярвал.
На няколко места в книгата неизбежно беше засегнат комунизмът, ето какво обяснява на обикновените французи Стайнбек.
„—Може би се чувствате заклещени между две исторически сили – рекох – и ви се налага да направите своя избор. И се оказва, че трети вариант няма. Но не изпускайте предвид следното: ние не ви казваме какво да сеете по земята си, какво да четете или да не четете, за кого да гласувате. Границите ви не са затворени. Свободни сте да пътувате из франция, че и извън Франция. Не подлежите на трудова повинност. Реколтите не ви ги отнема никой. Няма концлагери, няма тайни екзекуции, няма тайна полиция, която да ви подслушва. Нито пък изчезвате нощем. Да не би да е по-хубаво в Полша или в Румъния, в Чехословакия или България? Откога не ви се е случвало да видите унгарски турист? Всички тези страни изразиха протеста си, като пуснаха комунистите на власт. Но вземат ли веднъж властта, комунистите престават да чуват протестите. Хубаво си помислете за тия неща.“
Последните стотина страници (едноименните есета „Америка и американците“) не ми бяха толкова интересни. Сякаш е бил човек на старото време Стайнбек (например до средата на 20-ти век), около 1966 г. за него е „ново време“. По-жизнен ми изглежда в по-ранните си писания, по-късните едва ли не на вид „мърморене“ ми приличат, макар и да са абсолютно основатели. За материализма/комерсиализацията, за екологията в Америка/света. Вечните тема „младото поколение“, „моралните ценност/възпитанието“. (ако беше видял как е сега… ).
„Ние обаче сме отровени и от вещите. Притежанието на много вещи сякаш поражда желание за още – още дрехи, жилища, автомобили. Помислете си за голия ужас на Коледа, когато децата ни разкъсват една опаковка след друга, а след като подът се отрупа с амбалаж и подаръци, питат; „Само това ли?“
Това е също много актуална тема за мен, понякога ме питат „ти жена ли си“ (не искам ни пълни гардероби с дрехи, ни „лукс обзавеждане“ или пълни шкафове с кухненски и други вещи). Но темата е много експлоатирана и не ми се четеше. А и критериите за „много“ са толкова субективни, самият Стайнбек на друго място пише, че има жилища в Ню Йорк, Калифорния, Париж, Мексико (не помня още имаше ли).
От формирането на държавата/нацията на САЩ продължавам да се удивявам – несъмнено е нещо безкрайно уникално. И критично да говори Стайнбек за Америка и американците, пак се усеща неговата любов към страната – като истински американец, само 2 поколения след пристигането на ирландския му дядо на тази земя.
От позицията за индианците и за робството/чернокожите съм удовлетворена. Само за това се зачудих – аз ли не разбирах добре за ненужните хора?! (досега само от нацистите бях чувала за ненужни хора)
Описани са характерните особености на американците, но може би през 60-те години са били типични само за тях, сега много от тези неща са характерни за доста народи по света (само американците ли примират по женски гърди?!). Разбира се съвсем типични са си онези техни лудости/церемонии покрай президентските избори.
В началото на книгата си мислех, че след нея трудно ще се откъсна от Стайнбек, че ще искам да се „заровя“ отново в него. В близките няколко години искам да отделя ако трябва и половин година, за да изчета отново всичко негово. Като четох биографията на Селинджър, после беше лесно/бързо да прочета повторно всичко, което е публикувал (шепа златни книжки).
И мислех, че съм „длъжна“ да прочета тази книга като почитател на Стайнбек - с очакването, че ще ми е малко трудна, че няма да ми е особено интересна. Оказа се, че греша (беше „лесна“ и интересна). И ми се разкри отново личността, банално казано – Човекът Стайнбек. Дълго се колебаех за книгата и заради: шрифта – струваше ми се ситен; малките полета по краищата на страниците; липсата на повече разстояние между частите/главите. Но като започна четенето, се оказа, че тези неща не ми пречат. На друго нещо се ядосвах обаче през цялото време (особено при преписването на откъси) – че няма съдържание. Постоянно ми беше нужно!
Напоследък започнах да забелязвам повече и грешчиците. В първите части на доста места има повтаряемост на излишни запетайки (най-често след вметнати изрази). Стори ми се неправилна и употребата на някои местоимения - ми/си; техни/свои.
Разгръщам книгата за още малко преписване. И искам пак да я чета.
January 8, 2022
You get a clearer picture of Steinbeck's mind by reading these varied and interesting essays. Seems like he was a pretty good guy. That's nice to know, because I really like his work, and I'm glad to be able to like (what I know of) the man who wrote it.
October 6, 2025
John Steinbeck’in “Amerika ve Amerikalılar”ının yeni baskısı ise geçtiğimiz günlerde yayınlandı. Usta çevirmenlerden Abdullah Yılmaz’ın Türkçeye çevirdiği kitap alt başlığında belirtildiği gibi bir “Denemeler Seçkisi”. Yani sadece Steinbeck’in yaşarken yayınlanan son kitabı olan “Amerika ve Amerikalılar”’dan oluşmuyor (1966), büyük ustanın tüm yazarlık hayatını kapsıyor ve alt başlığına uygun olarak çeşitli dönemlerde çeşitli konularda kaleme aldığı yazılarının bir seçmesi. Arka kapakta belirtildiği gibi “Yaşadığı yerlere dair anılardan arkadaşlarıyla olan ilişkilerine, Vietnam Savaşı hakkındaki tartışmalı fikirlerinden Amerikalıların yaşam tarzına dair övgülerine ve eleştirilerine uzanır bu yazılar.” Yani kitabın adı biraz yanıltıcı olmuş, elimizdeki çok daha geniş açılı bir kitap.
2002’de Elaine Steinbeck and Thomas Steinbeck tarafından yapılan bu derleme John Steinbeck’in ilgi alanına giren ve hakkında yazdığı hemen her konuda iyi örneklerden oluşuyor. Denemeler, yayın tarihine göre kronolojik sırayla sunulmuyor. Konulara göre gruplandırılmışlar. Son bölüm ise Steinbeck’in Amerika ve Amerikalılar adlı kitabı.
Hem girişte hem de her bölüm başındaki sunuş yazıları ile Steinbeck’in çok yönlülüğü, bakış açısının farklılığı tartışılıyor, yazıların yayınlandıkları dönemlerde nasıl karşılandıkları da ele alınıyor. Bu bilgilendirici sunuşlarla yazıları daha iyi anlamak ve tadını almak mümkün oluyor.
Steinbeck 1936’dan 1966’ya kadar, ABD’de ve yurtdışında çeşitli gazete ve dergilerde sayısız deneme, seyahat notları ve köşe yazısı yayınlatmış. Yazıları o kadar büyük ilgi görüyormuş ki aynı yazının 40 ayrı gazetede yayınlandığı oluyormuş. Sunuş yazısında belirtildiği gibi siyasi ve toplumsal duyarlılığı çok yüksek bir yazar Steinbeck; yazılarında çevre, yoksulluk ve evsizlik, Amerika’daki ahlâki çöküntü, büyük savaşlar, ırkçılık, etnik ayrımcılık gibi meseleleri ele almış, ama bunlarla yetinmemiş, gezi, spor, müzik, sinema, avcılık gibi bir çok konuda da yazmış. Örneğin günümüzde çok tartışılan başıboş köpekler hakkında da bir yazısı var. Zaten Steinbeck’in bu konu zenginliğini görünce başlıktaki soru aklıma geldi; “Her konuda yazmak mümkün mü?”
Steinbeck’in düz yazılarına bakarsak bu sorunun cevabı “Evet” oluyor. Geçmişte bizde de böyle yazarlar olduğunu biliyoruz. Zamanla bir konuda uzmanlaşma daha çok önemsendiği için bu tür yazarlar artık pek yok.
Steinbeck’in öykü ve romanlarından bildiğimiz samimi anlatımı bu yazılarda da yer alıyor. Zaten çoğu yazısı bir çeşit öykü ya da anı gibi, bir dosta anlatıyormuş ya da mektup yazıyormuş gibi kaleme alınmış. Yazılarında hoş bir sohbetteki gibi konudan konuya kolayca geçiş yapabiliyor. Çoğu zaman anlattıklarının ne kadarı gerçek, ne kadarı onun hayalinin ürünü anlamak da mümkün değil. Müthiş bir anlatıcı ve üslup ustası. Olaylara, insanlara çok farklı açılardan, ilk bakışta dikkat edilmeyen ayrıntılardan bakıp geneli, bütünü yakalamayı başarıyor. Bu bakışı da yazdıklarını farklı ve onun kılıyor.
Gazete ve dergiler için hazırladığı röportaj dizlerinin de Gazap Üzümleri ve Fareler ve İnsanlar gibi kitaplarına esin kaynağı olduğunu anlıyoruz. Göçmen tarım işçileri ile birlikte, onlardan biri gibi yaşamış ve benimsenmiş.
John Steinbeck’in siyasi görüşleri her zaman tartışma konusu olmuş. Bu kitabın girişinde ve bölüm başlarındaki sunuşlarda da Steinbeck’in siyasi tavrı tartışmaya açılıyor. Zaten Steinbeck’de siyasi tavrı, konumu hakkında yazılar yazmış. Onu yazdığı yazılar ya da eserleri nedeniyle hem komünist olarak suçlamışlar hem de komünizm karşıtı diye eleştirmişler. Yani bakış açısına göre değişmiş eleştiriler ama bence Steinbeck’in bütün eserlerine baktığınızda toplumculuğu net olarak ortadadır.
“Komünizm karşıtlığı”na sık sık değinilmiş. Ama benim anladığıma göre Steinbeck komünizme değil Rusya’daki uygulamasına karşıymış. 1947’de Sovyetler Birliği’ne gittiğinde yaşadıkları bu tavrını keskinleştirmiş. Tabii Vietnam Savaşı’nda ABD’yi destekleyen nadir aydınlardan olması gibi tavırları da var. Ama aynı zamanda ırk ayrımına karşı yasaların çıkması, sosyal güvencelerin güçlendirilmesi, tarım işçilerinin daha yüksek ücret için grevi, yabancı düşmanlığı gibi konularda gösterdiği çaba da biliniyor. Bir ekolojist ve yeşil düşünce öncüsü olduğu da bir gerçek. 1957’de Arthur Miller, Temsilciler Meclisi Amerikan Karşıtı Faaliyetler Komitesi davalarında isim vermeyi reddettiğinde, Steinbeck onu destekleyerek kişisel ve profesyonel bir risk alan nadir kişilerden olmuş. Bu konuda bir yazısı da kitapta yer alıyor. Dönemin FBI direktörü J. Edgar Hoover’ın Steinbeck’i yargılamak için bir gerekçe bulamadığı için vergi beyanlarını incelemeye aldırarak sıkıştırmaya çalıştığı da biliniyor. Gazap Üzümleri ve Fareler ve İnsanlar gibi eserlerinin muhafazakar grupların yoğun kampanyaları ile ABD’deki birçok halk kütüphanesinden çıkarıldığı, yasak kitaplar listelerinde yer aldığı da bilinen bir gerçek.
John Steinbeck’in “Amerika ve Amerikalılar”ı, kurgu eserlerindeki edebi lezzeti de yansıtan, samimi anlatımı, ince bir mizah anlayışıyla kaleme alınmış, humanist bakış açısında yazılardan oluşuyor. İşlediği her konuya kendisini, anılarını, yaşadıklarını da ustaca ekleyen bir anlatımı var. Bu sayede büyük ustanın yaşam öyküsünden anekdotları da kendi ağzından öğrenmiş oluyoruz. Tabii arkadaşları hakkında yazdığı yazılar, yakın dostu Ed Rickett hakkında olan gibi kişisel ama bir açıdan da Robert Capa ve Henry Fonda yazılarında olduğu gibi ustaca kaleme alınmış, konu edindiği kişiyi iyi analiz eden denemeler.
2002’de Elaine Steinbeck and Thomas Steinbeck tarafından yapılan bu derleme John Steinbeck’in ilgi alanına giren ve hakkında yazdığı hemen her konuda iyi örneklerden oluşuyor. Denemeler, yayın tarihine göre kronolojik sırayla sunulmuyor. Konulara göre gruplandırılmışlar. Son bölüm ise Steinbeck’in Amerika ve Amerikalılar adlı kitabı.
Hem girişte hem de her bölüm başındaki sunuş yazıları ile Steinbeck’in çok yönlülüğü, bakış açısının farklılığı tartışılıyor, yazıların yayınlandıkları dönemlerde nasıl karşılandıkları da ele alınıyor. Bu bilgilendirici sunuşlarla yazıları daha iyi anlamak ve tadını almak mümkün oluyor.
Steinbeck 1936’dan 1966’ya kadar, ABD’de ve yurtdışında çeşitli gazete ve dergilerde sayısız deneme, seyahat notları ve köşe yazısı yayınlatmış. Yazıları o kadar büyük ilgi görüyormuş ki aynı yazının 40 ayrı gazetede yayınlandığı oluyormuş. Sunuş yazısında belirtildiği gibi siyasi ve toplumsal duyarlılığı çok yüksek bir yazar Steinbeck; yazılarında çevre, yoksulluk ve evsizlik, Amerika’daki ahlâki çöküntü, büyük savaşlar, ırkçılık, etnik ayrımcılık gibi meseleleri ele almış, ama bunlarla yetinmemiş, gezi, spor, müzik, sinema, avcılık gibi bir çok konuda da yazmış. Örneğin günümüzde çok tartışılan başıboş köpekler hakkında da bir yazısı var. Zaten Steinbeck’in bu konu zenginliğini görünce başlıktaki soru aklıma geldi; “Her konuda yazmak mümkün mü?”
Steinbeck’in düz yazılarına bakarsak bu sorunun cevabı “Evet” oluyor. Geçmişte bizde de böyle yazarlar olduğunu biliyoruz. Zamanla bir konuda uzmanlaşma daha çok önemsendiği için bu tür yazarlar artık pek yok.
Steinbeck’in öykü ve romanlarından bildiğimiz samimi anlatımı bu yazılarda da yer alıyor. Zaten çoğu yazısı bir çeşit öykü ya da anı gibi, bir dosta anlatıyormuş ya da mektup yazıyormuş gibi kaleme alınmış. Yazılarında hoş bir sohbetteki gibi konudan konuya kolayca geçiş yapabiliyor. Çoğu zaman anlattıklarının ne kadarı gerçek, ne kadarı onun hayalinin ürünü anlamak da mümkün değil. Müthiş bir anlatıcı ve üslup ustası. Olaylara, insanlara çok farklı açılardan, ilk bakışta dikkat edilmeyen ayrıntılardan bakıp geneli, bütünü yakalamayı başarıyor. Bu bakışı da yazdıklarını farklı ve onun kılıyor.
Gazete ve dergiler için hazırladığı röportaj dizlerinin de Gazap Üzümleri ve Fareler ve İnsanlar gibi kitaplarına esin kaynağı olduğunu anlıyoruz. Göçmen tarım işçileri ile birlikte, onlardan biri gibi yaşamış ve benimsenmiş.
John Steinbeck’in siyasi görüşleri her zaman tartışma konusu olmuş. Bu kitabın girişinde ve bölüm başlarındaki sunuşlarda da Steinbeck’in siyasi tavrı tartışmaya açılıyor. Zaten Steinbeck’de siyasi tavrı, konumu hakkında yazılar yazmış. Onu yazdığı yazılar ya da eserleri nedeniyle hem komünist olarak suçlamışlar hem de komünizm karşıtı diye eleştirmişler. Yani bakış açısına göre değişmiş eleştiriler ama bence Steinbeck’in bütün eserlerine baktığınızda toplumculuğu net olarak ortadadır.
“Komünizm karşıtlığı”na sık sık değinilmiş. Ama benim anladığıma göre Steinbeck komünizme değil Rusya’daki uygulamasına karşıymış. 1947’de Sovyetler Birliği’ne gittiğinde yaşadıkları bu tavrını keskinleştirmiş. Tabii Vietnam Savaşı’nda ABD’yi destekleyen nadir aydınlardan olması gibi tavırları da var. Ama aynı zamanda ırk ayrımına karşı yasaların çıkması, sosyal güvencelerin güçlendirilmesi, tarım işçilerinin daha yüksek ücret için grevi, yabancı düşmanlığı gibi konularda gösterdiği çaba da biliniyor. Bir ekolojist ve yeşil düşünce öncüsü olduğu da bir gerçek. 1957’de Arthur Miller, Temsilciler Meclisi Amerikan Karşıtı Faaliyetler Komitesi davalarında isim vermeyi reddettiğinde, Steinbeck onu destekleyerek kişisel ve profesyonel bir risk alan nadir kişilerden olmuş. Bu konuda bir yazısı da kitapta yer alıyor. Dönemin FBI direktörü J. Edgar Hoover’ın Steinbeck’i yargılamak için bir gerekçe bulamadığı için vergi beyanlarını incelemeye aldırarak sıkıştırmaya çalıştığı da biliniyor. Gazap Üzümleri ve Fareler ve İnsanlar gibi eserlerinin muhafazakar grupların yoğun kampanyaları ile ABD’deki birçok halk kütüphanesinden çıkarıldığı, yasak kitaplar listelerinde yer aldığı da bilinen bir gerçek.
John Steinbeck’in “Amerika ve Amerikalılar”ı, kurgu eserlerindeki edebi lezzeti de yansıtan, samimi anlatımı, ince bir mizah anlayışıyla kaleme alınmış, humanist bakış açısında yazılardan oluşuyor. İşlediği her konuya kendisini, anılarını, yaşadıklarını da ustaca ekleyen bir anlatımı var. Bu sayede büyük ustanın yaşam öyküsünden anekdotları da kendi ağzından öğrenmiş oluyoruz. Tabii arkadaşları hakkında yazdığı yazılar, yakın dostu Ed Rickett hakkında olan gibi kişisel ama bir açıdan da Robert Capa ve Henry Fonda yazılarında olduğu gibi ustaca kaleme alınmış, konu edindiği kişiyi iyi analiz eden denemeler.
October 22, 2015
Much better book than expected. Steinbeck was way ahead of his time, and these essays could have been written now, in this frightful present day. I found these essays to ring especially true regarding the state of our country, the good old USA. Though a difficult, and rather too-intense an individual to remain forever close friends with, John Steinbeck was a good and honest man. What he saw and felt too often tortured him, and nothing could salve his open wounds.
May 15, 2014
America and Americans was Steinbeck's last published book, and this edition combined the volume-a series of observations on American society at the time-with articles, grouped thematically, that the author had written over the years for various magazines and newspapers.
I loved Travels with Charley when I read it a few years ago, and this book frequently hits the heights of the writing in that title-Steinbeck is at times funny, often thoughtful and always interesting in the approach that he takes to his journalism. Highlights include a lengthy tribute to his friend, Ed Ricketts, the inspiration for 'Doc' in Cannery Row, and the tale of his row with a newspaper in Italy, but my personal favourite was his article, 'I Go Back to Ireland', where he recounts his visit to Ballykelly in Co Londonderry with wry humour (see the original article via the link - http://www.unz.org/Pub/Colliers-1953j... )
All in all a great read-4 stars instead of 5 only because very occasionally the articles were a little dated content wise for me, and, albeit very rarely, Steinbeck got on his high horse and preached rather than observed. But well worth the read, and I've already bought 'A Russian Journal' to read as a result of this one.
I loved Travels with Charley when I read it a few years ago, and this book frequently hits the heights of the writing in that title-Steinbeck is at times funny, often thoughtful and always interesting in the approach that he takes to his journalism. Highlights include a lengthy tribute to his friend, Ed Ricketts, the inspiration for 'Doc' in Cannery Row, and the tale of his row with a newspaper in Italy, but my personal favourite was his article, 'I Go Back to Ireland', where he recounts his visit to Ballykelly in Co Londonderry with wry humour (see the original article via the link - http://www.unz.org/Pub/Colliers-1953j... )
All in all a great read-4 stars instead of 5 only because very occasionally the articles were a little dated content wise for me, and, albeit very rarely, Steinbeck got on his high horse and preached rather than observed. But well worth the read, and I've already bought 'A Russian Journal' to read as a result of this one.
June 21, 2025
didn't finish, I always enjoy new Steinbeck and liked a lot of the essays. just nothing too crazy and he was pro-Vietnam war at the end of his life so meh, not going to slog though that
July 5, 2017
America and Americans and Selected Nonfiction is two different books. One is Steinbeck's final book, a collection of essays published in 1966 entitled America and Americans. In this slender volume, Steinbeck's thoughts on the state of America were originally paired with photographs by acclaimed photographers such as Ansel Adams, Gordon Parks, and Alfred Eisenstaedt (these photos do not accompany later editions).
The other book here is the Selected Nonfiction. Many people are unaware that throughout Steinbeck's career, the author was a prolific writer of short pieces of nonfiction. He published several hundred essays on a wide variety of topics. America and Americans and Selected Nonfiction includes fifty four of these essays.
Together, all these various pieces feel disjointed. Part of the problem was Steinbeck himself. Despite persistent views that Steinbeck was this or was that, he was an individual who chose not to become any one thing. He did not subscribe to a particular ideology and all that came with it. So, while Steinbeck may have been extremely far left leaning in some areas, he was very conservative in others. While he may have been very cultured, he was also very domestic. While he could be secular, he was also religious. Steinbeck was no one particular thing. As such, he succeeded in being offensive to a very large percentage of the populace. The same man who complains about the evil capitalism of the American corporation praises the American military in Korea and Vietnam for being above reproach. From one essay to the next, the result can be dizzying.
Those who've read Steinbeck extensively as I have will recognize many of the pieces. Selections from some of Steinbeck's published books such as The Harvest Gypsies, A Russian Journal, Once There Was a War, and The Log from the Sea of Cortez are present. Also here are a relatively small selection of those pieces Steinbeck published in various magazines from the 1930s through the 1960s.
There's nothing spectacular here, though there are moments here and there when Steinbeck shines. Particularly, I think of his chapter in America and Americans called “Created Equal” where he addressed the plight of the descendants of African slavery in a rather open-minded and forward-thinking way for a white man of his era. There's also nothing too surprising here, though, as I implied earlier, some of Steinbeck's views are jarring.
America and Americans and Selected Nonfiction is a Steinbeck book for the Steinbeck die hard. Casual readers of Steinbeck will likely grow bored of the book before reaching the end. Myself, I found some selections fascinating, some tedious, but most were little more than clever observations by an astute mind.
The other book here is the Selected Nonfiction. Many people are unaware that throughout Steinbeck's career, the author was a prolific writer of short pieces of nonfiction. He published several hundred essays on a wide variety of topics. America and Americans and Selected Nonfiction includes fifty four of these essays.
Together, all these various pieces feel disjointed. Part of the problem was Steinbeck himself. Despite persistent views that Steinbeck was this or was that, he was an individual who chose not to become any one thing. He did not subscribe to a particular ideology and all that came with it. So, while Steinbeck may have been extremely far left leaning in some areas, he was very conservative in others. While he may have been very cultured, he was also very domestic. While he could be secular, he was also religious. Steinbeck was no one particular thing. As such, he succeeded in being offensive to a very large percentage of the populace. The same man who complains about the evil capitalism of the American corporation praises the American military in Korea and Vietnam for being above reproach. From one essay to the next, the result can be dizzying.
Those who've read Steinbeck extensively as I have will recognize many of the pieces. Selections from some of Steinbeck's published books such as The Harvest Gypsies, A Russian Journal, Once There Was a War, and The Log from the Sea of Cortez are present. Also here are a relatively small selection of those pieces Steinbeck published in various magazines from the 1930s through the 1960s.
There's nothing spectacular here, though there are moments here and there when Steinbeck shines. Particularly, I think of his chapter in America and Americans called “Created Equal” where he addressed the plight of the descendants of African slavery in a rather open-minded and forward-thinking way for a white man of his era. There's also nothing too surprising here, though, as I implied earlier, some of Steinbeck's views are jarring.
America and Americans and Selected Nonfiction is a Steinbeck book for the Steinbeck die hard. Casual readers of Steinbeck will likely grow bored of the book before reaching the end. Myself, I found some selections fascinating, some tedious, but most were little more than clever observations by an astute mind.
July 10, 2010
It’s only the last 80 pages of this collection that is America and Americans, one of Steinbeck’s last published books (originally published with a series of photographs as well), so the weight of the title is a little off. America and Americans is a sardonic, not always convincing but fairly provocative series of essays on America at midcentury and its infatuation with material things and the impact of this infatuation on our national character. If you are sold that there was a national character that once upon a time looked like this (resourceful, chivalrous, contrary, independent, and self-critical) but not looks like this (greedy, self-centered, whiney, despairing) it's a compelling call to quit our whining and get at it. If not, it's one man looking back unhappily.
But the overall mix of pieces is a fine representation of Steinbeck’s perspective and interests over the length of his career and gives a fair reading of his character—inquisitive, compassionate, independent, direct, uncompromising, fond of the individual, wary of the extreme, self-deprecating, loyal American (but suspicious of those who demand conformity or seek to bully, and resistant to any individual or institution that denies others their freedoms so he pissed off the right for his opposition to McCarthy, the right for being supportive of civil rights at all and the center for being so with less patience than they preferred, and the left for being a moderate hawk on Vietnam), and as regular a guy as a Nobel Prize winning writer can be. He writes about places, people (friends, colleagues, and politicians), family, travels, issues and interests. There are charming essays on his relationship with his children and the ospreys near his Sag Harbor house—didn’t know Steinbeck was as much a New Yorker (and a Met fan) as he was a Californian. Supportive essays of his friends—a defense of Arthur Miller in his battles with HUAC, praise for Adlai Stevenson, Henry Fonda, Ed Ricketts, Woody Guthrie, and others. Advocacy essays in support of migrant workers, Civil Rights workers, and others who seek to better themselves or America. You will certainly recognize the writing and the sensibility behind the novels and perhaps better understand what animates him. It’s a fine collection, harmed only a little by some redundancy (same anecdote appears three times; same seminal story twice), and a good way to pass morning and evening commutes on the subway or late evenings before bed. Thoughtful, intelligent, and quietly provocative.
But the overall mix of pieces is a fine representation of Steinbeck’s perspective and interests over the length of his career and gives a fair reading of his character—inquisitive, compassionate, independent, direct, uncompromising, fond of the individual, wary of the extreme, self-deprecating, loyal American (but suspicious of those who demand conformity or seek to bully, and resistant to any individual or institution that denies others their freedoms so he pissed off the right for his opposition to McCarthy, the right for being supportive of civil rights at all and the center for being so with less patience than they preferred, and the left for being a moderate hawk on Vietnam), and as regular a guy as a Nobel Prize winning writer can be. He writes about places, people (friends, colleagues, and politicians), family, travels, issues and interests. There are charming essays on his relationship with his children and the ospreys near his Sag Harbor house—didn’t know Steinbeck was as much a New Yorker (and a Met fan) as he was a Californian. Supportive essays of his friends—a defense of Arthur Miller in his battles with HUAC, praise for Adlai Stevenson, Henry Fonda, Ed Ricketts, Woody Guthrie, and others. Advocacy essays in support of migrant workers, Civil Rights workers, and others who seek to better themselves or America. You will certainly recognize the writing and the sensibility behind the novels and perhaps better understand what animates him. It’s a fine collection, harmed only a little by some redundancy (same anecdote appears three times; same seminal story twice), and a good way to pass morning and evening commutes on the subway or late evenings before bed. Thoughtful, intelligent, and quietly provocative.
February 13, 2014
In America and Americans we see a different side to John Steinbeck. We don't see the earthy novelist writing about Salinas or some other nameless province in California. We see John Steinbeck the journalist writing about an America he is intimately acquainted with. An America he at once loves and seethes with frustration at. John was equally capable of praise and condemnation.
The book is a collection of articles written over decades all with a common theme: America. The articles discuss both the country and the people giving an excellent all round view of the country, both its past and where it's going but it isn't a history book in the strictest sense but more the sort of book that gives you an overall impression of a place. Rather than focus on what Americans DO it tells us what they ARE. It is a book that contains history, politics, philosophy and pure journalism in the form of letters and opinion pieces ranging from the shameful treatment of the migrant workers living in California (nicknamed Okies) to the Vietnam War. At times the articles were a little 'preachy' particularly towards the end of Steinbeck's life and I didn't always agree with the conclusions he came to but that isn't necessary to simply enjoy the fact that he was a tremendously talented, intelligent man with a gift for writing.
This was a thoroughly interesting, informative and enjoyable read particularly if you are a fan of John Steinbeck, history or America in general.
The book is a collection of articles written over decades all with a common theme: America. The articles discuss both the country and the people giving an excellent all round view of the country, both its past and where it's going but it isn't a history book in the strictest sense but more the sort of book that gives you an overall impression of a place. Rather than focus on what Americans DO it tells us what they ARE. It is a book that contains history, politics, philosophy and pure journalism in the form of letters and opinion pieces ranging from the shameful treatment of the migrant workers living in California (nicknamed Okies) to the Vietnam War. At times the articles were a little 'preachy' particularly towards the end of Steinbeck's life and I didn't always agree with the conclusions he came to but that isn't necessary to simply enjoy the fact that he was a tremendously talented, intelligent man with a gift for writing.
This was a thoroughly interesting, informative and enjoyable read particularly if you are a fan of John Steinbeck, history or America in general.
September 7, 2024
yeah Steinbeck might be the goat...
December 30, 2017
I really enjoyed this book of Steinbeck's insightful essays and commentary of people and places. Nobody uses language like he did. History buffs and memoir lovers and essay fans will enjoy this book. I read it in my year-long Steinbeck read.
June 22, 2017
After over 400 pages of Steinbeck non-fiction about America and Americans, the next logical thing to do seems to be opening up his book about A Russian Journal.
May 23, 2020
Bir kez daha hayran oldum. Karşılıklı oturup konuşmayı tanışmayı isteyeceğiniz bir insan. Bir yazar bir gazeteci bir filozof ve en önemlisi kendi hakkında bile gerçekleri saptırmadan anlatan erdemli bir insan. Bu kitabı bir roman değil bugüne kadar yazdığı gazete makalelerinin bir toplanması ve derlenmesi. Okudukça zevk alacağınız ne olur bitmesin diyecegizin bir kitap. Yazdigi bütün yazılar evrensel diyebileceğimiz bilgiler içeriyor. Insan ahlakı ve erdem; sosyalizm, kapitalizm amerikanın var oluşu, amerikalı olmak ve amerikanın amerika olurken geçirdiği hemen hemen tüm evrelerden biraz bilgi sahibi oluyorsunuz. Kendi ülkenizin gelişimi üzerinde paralel gelişmeleri görebiliyor ve hayata ve insanlara başka perspektiflerden bakabiliyorsunuz.
October 9, 2021
I started off really enjoying this, but then I discovered that after listening to John Steinbeck's opinions for several hours, they start to sound like someone's tl;dr posts on Facebook. This is a book that is better sipped than gulped.
October 20, 2023
Man kan ikke andet end holde af Steinbeck, selv om han er lige lovlig snaksalig til min smag
October 22, 2023
I read these essays one a day. The photos added a lot to the book.
June 29, 2025
L’America e gli americani, 1966 (e altri scritti) di John Steinbeck
Un libro meraviglioso, composto da 34 scritti brevi, tra reportage, racconti autobiografici e saggi sui più svariati argomenti, che riguardano la storia, evoluzione, cultura e identità dell’America e del popolo americano.
Un libro imperdibile, infarcito di notizie, nozioni, riflessioni, attraverso la prosa lucida, efficiente, imponente cui Steinbeck ci ha abituato.
L’America e gli americani, scritto nel 1966, solo due anni prima della morte dello scrittore è un film intrepido, pungente, luminoso affresco sulla società, che stupisce e allarma per la sua incredibile attualità! Cosa ne penserebbe oggi Steinbeck del mondo nel quale aveva comunque ancora fiducia, nonostante tutto?
Sull’identità americana come Pluribus Unum, Steinbeck dice:
«Sembrerà strano, ma dev'essere l'evoluzione naturale, visto che nessun figlio sopporta i genitori. Sarà successo in modo istintivo. Nonostante tutta la pressione esercitata dai vecchi, i giovani dei vari gruppi etnici hanno negato le proprie radici e la propria lingua d'origine. Malgrado la rabbia, il disprezzo, la gelosia, i ghetti e la segregazione, in questa terra chiamata "America" stava succedendo qualcosa.
I suoi abitanti erano americani. Le nuove generazioni volevano essere americane più di quanto volessero essere polacche, tedesche, ungheresi, italiane o inglesi.
E ci sono riuscite.»
Sulla schiavitù e sul razzismo Steinbeck fa un’analisi antropologica, psicologica e sociale molto approfondita.
«Mi sono dilungato così tanto su questo problema perché qualsiasi tentativo di descrivere l'America di oggi deve tenere conto della questione dell'uguaglianza razziale attorno a cui vertono buona parte delle riflessioni di questi anni. Non potremo dire di aver superato il trauma che la schiavitù ha lasciato sulla nostra società, a Nord e a Sud, finché non riusciremo più a ricordare se la persona con cui abbiamo appena parlato per strada era nera o bianca.»
Sulla censura, sulla paura della diffusione del sapere, Steinbeck introduce l’efficace figura della “Mamma”.
«Per proteggersi da un senso critico indipendente - soprattutto se si parla d'arte - la specie americana ha sviluppato una figura unica al mondo. Risponde al nome di "mamma"[…]
La Mamma americana, nota anche come "madre impazzita", sputa
fuoco e scatena il pandemonio per proteggere i piccoli dagli effetti devastanti della letteratura. Compare per esorcizzare i libri demoniaci. In realtà, le vittime non sono i libri, ma i figli.
La cosa curiosa è che spesso, anzi, quasi sempre, questa Lepre Marzolina non ha figli né ha mai letto un libro. L'oggetto della sua ferocia talora è un po' vago: a volte mette in mezzo la moralità, altre la politica, o un misto tra le due. È convinta che i bambini, intenti a esplorare la sessualità com'è giusto che sia, imparino quello che già fanno da certi libri. E il delirio non finisce qui: teme che i figli, leggendo qualche tiritera politica del secolo scorso, possano provare una sorta di orgasmo rivoluzionario.
A questa madre non viene in mente che i bambini già fanno fatica a leggere, e che lei stessa non è mai stata capace di leggere due paragrafi di Marx ed Engels o di Lenin, pur avendone sentito parlare. Non solo, ma è convinta che il veleno si trovi anche nei romanzi.
Il campo di battaglia di questo personaggio curioso è la biblioteca della scuola pubblica, e le vittime privilegiate sono gli insegnanti, il consiglio d'istituto e, a volte, i funzionari della contea o dello Stato, che sono sensibili a ogni rilievo. Questa nobile creatura s'insinua nella scuola e pretende che certi libri vengano banditi. All'azione corrisponde una reazione. I difensori dei libri protestano, si tirano in mezzo i giornali, si scrivono articoli e si fanno foto. In molti casi viene fuori che nessuno - ispettori, presidi, insegnanti, studenti o la stessa “madre di ferro" - ha mai letto i libri in questione.
Il risultato è che i funzionari scolastici sono costretti a leggerli e che qualche studente ci dà un'occhiata veloce, per dispetto.»
E ancora sui Clan e varie organizzazioni razziste.
«Ancora più ciniche sono le organizzazioni che insegnano agli ignoranti paurosi l'odio razziale o religioso. Dopo la famiglia, il gruppo teano pi primitivo, e più resistente, è il clan, che non è mai cambiato, da quando si marchiavano gli iniziati fino al Ku Klux Klan. Il clan ha determinate regole, che sono quasi delle leggi naturali. Deve essere segreto, esclusivo, misterioso, crudele, pavido, pericoloso e mostruosamente ignorante.»
Niente di più attuale e spaventosamente vero sta nella riflessione sul potere dei bambini nei confronti degli adulti:
(…)quando le agenzie pubblicitarie hanno scoperto che bambini e adolescenti erano struttabili in primo luogo come consumatori di vestiti, cibo, cosmetici e in secondo luogo come agenti di vendita per i genitori, è diventato davvero pericoloso.
Dato che i genitori hanno una paura folle dei giovani, diventano vittime di qualsiasi genere di sciocchezza sia stata inculcata nella mente dei figli dai venditori. Basta una serata di pubblicità televisiva per vederne i risultati catastrofici. I bambini dicono quali cibi si devono mangiare, quali vestiti si devono indossare. C'è un bambino sullo schermo televisivo che vende pasta, minestre e bibite; un bambino fa osservare al padre che ha la forfora e altri problemi ancora più brutti, più puzzolenti, più disgustosi, che possono fargli perdere affari o cose ben peggiori. Appena il genitore delinquente accetta il consiglio del figlio su shampoo o deodoranti, vivono tutti felici e contenti.
Ora che bambini e adolescenti hanno la paghetta, hanno quindi soldi da spendere e rappresentano un mercato a sé. Intere campagne pubblicitarie sono rivolte agli adolescenti: si ascoltano I giovani per ottenere spunti, anche se le loro idee sono tut'altro che originali e i loro suggerimenti non sono che lamentele perché non gli si permette di fare quello che vogliono.»
«Se tutto ciò è davvero una conseguenza dell' insoddisfazione dei genitori, che desiderano con tutto il cuore dare ai figli qualcosa di migliore o almeno di diverso, è del tutto evidente che non ci sono riusciti. Di recente, alcuni studi della Little League baseball, per esempio, hanno messo in luce che molti genitori pretendono che i figli diventino atleti famosi a tal punto da produrre uno stress psicofisico ben preciso nei figli, a scapito della salute. Non gli permettiamo di essere bambini e insistiamo perché diventino adulti. Poi, quando stanno per diventare adulti, insistiamo perché tornino bambini, con un effetto distorcente
sulla personalità.»
Sull’erotizzazione della donna scrive:
«E uno dei sintomi curiosi dell'immaturità di molti maschi americani sta nel loro interesse erotico per il seno femminile. Catalogano le donne in base alle misure di seno, vita e fianchi - 107-97-109 per esempio - senza prestare attenzione alla salute. Un seno gonfiato eccita questi eterni ragazzini fino all'entusiasmo. Penso spesso a quando un'altra specie, come le formiche o gli scarafaggi, erediterà la terra; se saranno abbastanza curiosi dell'uomo estinto da fare scavi archeologici tra i nostri manufatti e artefatti, gli studiosi giungeranno alla conclusione giustificabile che l'Homo sapiens americanus nasceva dalla ghiandola mammaria.
Com'è nata questa curiosa fissazione? Il seno femminile è una cosa adorabile che dovrebbe suscitare ricordi caldi e confortevoli di cibo e amore e protezione.
Dovrebbe, e una volta lo faceva; ma l'eccitazione maschile per i seni ha fatto sì che le nostre femmine lo considerassero un vanto. L'allattamento dei bambini fa cedere leggermente il seno, fatto ripugnante per uomini e donne allo stesso modo. Si è risolto il problema col biberon, sollevando le mammelle dal loro antico dovere e conferendo loro una funzione puramente oramentale ed erotica, eliminando nel contempo dall'esperienza umana il nesso tra mammella, nutrimento e sicurezza.»
Il riferimento è al finale di Furore:
»Alcuni anni fa ho concluso un romanzo con un antico atto simbolico.
Non l'ho inventato io, si è fatto per migliaia d'anni.
Nel libro la mia eroina, che aveva perso il bambino, dà il seno a un uomo affamato. Sono rimasto sbalordito per la reazione. a scena è stata considerata "sporca", "erotica", " disgustosa" bambino sono stato allattato da mia madre, e il seno non aveva gella contazione per me. Per curiosità, ho cominciato a fare domande alle persone che avevano trovato la mia scena erotica, e ho scoperto che chi era rimasto sconvolto dalla mia scena era nato allattato col biberon. Era l'eftetto della mancata associazione della mammella, e mi domando quale sarà l'effetto di questa privazione sulle donne.»
E finalmente sulla Letteratura americana, ecco come la pensa il grandissimo scrittore americano, grande tra i grandi che cita.
«Abbiamo però avuto la fortuna di veder nascere piuttosto presto alcuni autori maturi: Washington Irving, per esempio, guardava con simpatia il nostro popolo, considerandone la parlata, le storie e la mentalità; Cooper diffondeva stereotipi sui nativi americani; e Longfellow ricercava l'ellenicità nella vita e nella storia degli americani. Nel frattempo, i veri germogli della nostra letteratura spuntavano nelle sbruffonate, nelle battute, nelle smargiassate e nell'umorismo dei cantastorie delle foreste e delle pianure. La loro produzione veniva stampata sui giornali locali e in pubblicazioni ignorate dagli intellettuali snob della costa orientale, i quali ritenevano che gli indigeni fossero in un certo senso corrotti. Perfino Edgar Allan Poe, che di certo scriveva più come un europeo che come un americano, dovette affermarsi in Francia prima di essere accettabile per gli americani più sofisticati. Ma gli scrittori d'America per gli americani sono oggi i più famosi, perché hanno contribuito a uno sviluppo della stampa che è ancora importante nel nostro paese.
In Europa, un giornalista è considerato autore di seconda o terza classe. "Giornalista", per un europeo che aspira alle belles lettres, è una parolaccia. In America, al contrario, il giornalismo non solo è una professione rispettabile, ma è visto come il terreno di formazione di qualsiasi buon autore americano.
La chiarezza e la semplicità richieste ai giornalisti, lungi dall'essere considerate limitanti e basse, sono ritenute essenziali per ripulire i fronzoli inutili che la maggior parte dei giovani autori inserisce nelle prime opere. L'elenco degli scrittori americani di rilievo che si sono inizialmente formati nei giornali ne è la dimostrazione. Qualche nome in ordine alfabetico: George Ade, Maxwell Anderson, Benchley, Bierce, Crane, Dreiser, Faulkner, Hammett, Hearn, Lardner, London, Norris, Mark Twain, Artemus Ward, Thomas
Wolfe. E, disciplina a parte, lavorare per i giornali ha altri vantaggi. Inviare lo scrittore tra la gente a sentire, vedere e capire in modo che, poi, riterisca ad altre persone di ogni genere, a tutti i livelli. (…)
Forse qualcuno sa come è avvenuto il grande cambiamento che ha elevato la scrittura americana da debole imitazione marginale a una posizione di autorità in tutto il mondo, da studiare e, a sua volta, da imitare. Successe in poco tempo. Un certo Theodore Dreiser scrisse della voce e dell'odore della sua gente; un certo Sherwood Anderson percepì e descrisse i tormenti segreti dell'animo molto prima che li scoprissero gli strizzacervelli.
All'improvviso sorsero i grandi: Willa Cather, poi Sinclair Lewis, O'Neill, Wolfe, Hemingway, Faulkner. Ve ne furono molti altri, naturalmente, poeti, autori di racconti, saggisti come Benchley e E.B. White. Avevano la stessa fonte; avevano imparato dal popolo e scrivevano come il popolo, e compirono un miracolo: crearono una letteratura americana che aveva per oggetto gli americani.»
«Non so quanto riesco a capire i russi; ma so che se avessi letto solo la storia della Russia, non avrei avuto accesso al pensiero russo come con Dostoevskij, Tolstoj, Cechov, Puskin, Turgenev, Solochov ed Erenburg. La storia si limita a raccontare, con alcune imprecisioni, quello che le persone hanno fatto. La letteratura dice, o cerca di dire, perché lo hanno fatto, come la pensavano e come si sentivano mentre lo facevano».
Un libro meraviglioso, composto da 34 scritti brevi, tra reportage, racconti autobiografici e saggi sui più svariati argomenti, che riguardano la storia, evoluzione, cultura e identità dell’America e del popolo americano.
Un libro imperdibile, infarcito di notizie, nozioni, riflessioni, attraverso la prosa lucida, efficiente, imponente cui Steinbeck ci ha abituato.
L’America e gli americani, scritto nel 1966, solo due anni prima della morte dello scrittore è un film intrepido, pungente, luminoso affresco sulla società, che stupisce e allarma per la sua incredibile attualità! Cosa ne penserebbe oggi Steinbeck del mondo nel quale aveva comunque ancora fiducia, nonostante tutto?
Sull’identità americana come Pluribus Unum, Steinbeck dice:
«Sembrerà strano, ma dev'essere l'evoluzione naturale, visto che nessun figlio sopporta i genitori. Sarà successo in modo istintivo. Nonostante tutta la pressione esercitata dai vecchi, i giovani dei vari gruppi etnici hanno negato le proprie radici e la propria lingua d'origine. Malgrado la rabbia, il disprezzo, la gelosia, i ghetti e la segregazione, in questa terra chiamata "America" stava succedendo qualcosa.
I suoi abitanti erano americani. Le nuove generazioni volevano essere americane più di quanto volessero essere polacche, tedesche, ungheresi, italiane o inglesi.
E ci sono riuscite.»
Sulla schiavitù e sul razzismo Steinbeck fa un’analisi antropologica, psicologica e sociale molto approfondita.
«Mi sono dilungato così tanto su questo problema perché qualsiasi tentativo di descrivere l'America di oggi deve tenere conto della questione dell'uguaglianza razziale attorno a cui vertono buona parte delle riflessioni di questi anni. Non potremo dire di aver superato il trauma che la schiavitù ha lasciato sulla nostra società, a Nord e a Sud, finché non riusciremo più a ricordare se la persona con cui abbiamo appena parlato per strada era nera o bianca.»
Sulla censura, sulla paura della diffusione del sapere, Steinbeck introduce l’efficace figura della “Mamma”.
«Per proteggersi da un senso critico indipendente - soprattutto se si parla d'arte - la specie americana ha sviluppato una figura unica al mondo. Risponde al nome di "mamma"[…]
La Mamma americana, nota anche come "madre impazzita", sputa
fuoco e scatena il pandemonio per proteggere i piccoli dagli effetti devastanti della letteratura. Compare per esorcizzare i libri demoniaci. In realtà, le vittime non sono i libri, ma i figli.
La cosa curiosa è che spesso, anzi, quasi sempre, questa Lepre Marzolina non ha figli né ha mai letto un libro. L'oggetto della sua ferocia talora è un po' vago: a volte mette in mezzo la moralità, altre la politica, o un misto tra le due. È convinta che i bambini, intenti a esplorare la sessualità com'è giusto che sia, imparino quello che già fanno da certi libri. E il delirio non finisce qui: teme che i figli, leggendo qualche tiritera politica del secolo scorso, possano provare una sorta di orgasmo rivoluzionario.
A questa madre non viene in mente che i bambini già fanno fatica a leggere, e che lei stessa non è mai stata capace di leggere due paragrafi di Marx ed Engels o di Lenin, pur avendone sentito parlare. Non solo, ma è convinta che il veleno si trovi anche nei romanzi.
Il campo di battaglia di questo personaggio curioso è la biblioteca della scuola pubblica, e le vittime privilegiate sono gli insegnanti, il consiglio d'istituto e, a volte, i funzionari della contea o dello Stato, che sono sensibili a ogni rilievo. Questa nobile creatura s'insinua nella scuola e pretende che certi libri vengano banditi. All'azione corrisponde una reazione. I difensori dei libri protestano, si tirano in mezzo i giornali, si scrivono articoli e si fanno foto. In molti casi viene fuori che nessuno - ispettori, presidi, insegnanti, studenti o la stessa “madre di ferro" - ha mai letto i libri in questione.
Il risultato è che i funzionari scolastici sono costretti a leggerli e che qualche studente ci dà un'occhiata veloce, per dispetto.»
E ancora sui Clan e varie organizzazioni razziste.
«Ancora più ciniche sono le organizzazioni che insegnano agli ignoranti paurosi l'odio razziale o religioso. Dopo la famiglia, il gruppo teano pi primitivo, e più resistente, è il clan, che non è mai cambiato, da quando si marchiavano gli iniziati fino al Ku Klux Klan. Il clan ha determinate regole, che sono quasi delle leggi naturali. Deve essere segreto, esclusivo, misterioso, crudele, pavido, pericoloso e mostruosamente ignorante.»
Niente di più attuale e spaventosamente vero sta nella riflessione sul potere dei bambini nei confronti degli adulti:
(…)quando le agenzie pubblicitarie hanno scoperto che bambini e adolescenti erano struttabili in primo luogo come consumatori di vestiti, cibo, cosmetici e in secondo luogo come agenti di vendita per i genitori, è diventato davvero pericoloso.
Dato che i genitori hanno una paura folle dei giovani, diventano vittime di qualsiasi genere di sciocchezza sia stata inculcata nella mente dei figli dai venditori. Basta una serata di pubblicità televisiva per vederne i risultati catastrofici. I bambini dicono quali cibi si devono mangiare, quali vestiti si devono indossare. C'è un bambino sullo schermo televisivo che vende pasta, minestre e bibite; un bambino fa osservare al padre che ha la forfora e altri problemi ancora più brutti, più puzzolenti, più disgustosi, che possono fargli perdere affari o cose ben peggiori. Appena il genitore delinquente accetta il consiglio del figlio su shampoo o deodoranti, vivono tutti felici e contenti.
Ora che bambini e adolescenti hanno la paghetta, hanno quindi soldi da spendere e rappresentano un mercato a sé. Intere campagne pubblicitarie sono rivolte agli adolescenti: si ascoltano I giovani per ottenere spunti, anche se le loro idee sono tut'altro che originali e i loro suggerimenti non sono che lamentele perché non gli si permette di fare quello che vogliono.»
«Se tutto ciò è davvero una conseguenza dell' insoddisfazione dei genitori, che desiderano con tutto il cuore dare ai figli qualcosa di migliore o almeno di diverso, è del tutto evidente che non ci sono riusciti. Di recente, alcuni studi della Little League baseball, per esempio, hanno messo in luce che molti genitori pretendono che i figli diventino atleti famosi a tal punto da produrre uno stress psicofisico ben preciso nei figli, a scapito della salute. Non gli permettiamo di essere bambini e insistiamo perché diventino adulti. Poi, quando stanno per diventare adulti, insistiamo perché tornino bambini, con un effetto distorcente
sulla personalità.»
Sull’erotizzazione della donna scrive:
«E uno dei sintomi curiosi dell'immaturità di molti maschi americani sta nel loro interesse erotico per il seno femminile. Catalogano le donne in base alle misure di seno, vita e fianchi - 107-97-109 per esempio - senza prestare attenzione alla salute. Un seno gonfiato eccita questi eterni ragazzini fino all'entusiasmo. Penso spesso a quando un'altra specie, come le formiche o gli scarafaggi, erediterà la terra; se saranno abbastanza curiosi dell'uomo estinto da fare scavi archeologici tra i nostri manufatti e artefatti, gli studiosi giungeranno alla conclusione giustificabile che l'Homo sapiens americanus nasceva dalla ghiandola mammaria.
Com'è nata questa curiosa fissazione? Il seno femminile è una cosa adorabile che dovrebbe suscitare ricordi caldi e confortevoli di cibo e amore e protezione.
Dovrebbe, e una volta lo faceva; ma l'eccitazione maschile per i seni ha fatto sì che le nostre femmine lo considerassero un vanto. L'allattamento dei bambini fa cedere leggermente il seno, fatto ripugnante per uomini e donne allo stesso modo. Si è risolto il problema col biberon, sollevando le mammelle dal loro antico dovere e conferendo loro una funzione puramente oramentale ed erotica, eliminando nel contempo dall'esperienza umana il nesso tra mammella, nutrimento e sicurezza.»
Il riferimento è al finale di Furore:
»Alcuni anni fa ho concluso un romanzo con un antico atto simbolico.
Non l'ho inventato io, si è fatto per migliaia d'anni.
Nel libro la mia eroina, che aveva perso il bambino, dà il seno a un uomo affamato. Sono rimasto sbalordito per la reazione. a scena è stata considerata "sporca", "erotica", " disgustosa" bambino sono stato allattato da mia madre, e il seno non aveva gella contazione per me. Per curiosità, ho cominciato a fare domande alle persone che avevano trovato la mia scena erotica, e ho scoperto che chi era rimasto sconvolto dalla mia scena era nato allattato col biberon. Era l'eftetto della mancata associazione della mammella, e mi domando quale sarà l'effetto di questa privazione sulle donne.»
E finalmente sulla Letteratura americana, ecco come la pensa il grandissimo scrittore americano, grande tra i grandi che cita.
«Abbiamo però avuto la fortuna di veder nascere piuttosto presto alcuni autori maturi: Washington Irving, per esempio, guardava con simpatia il nostro popolo, considerandone la parlata, le storie e la mentalità; Cooper diffondeva stereotipi sui nativi americani; e Longfellow ricercava l'ellenicità nella vita e nella storia degli americani. Nel frattempo, i veri germogli della nostra letteratura spuntavano nelle sbruffonate, nelle battute, nelle smargiassate e nell'umorismo dei cantastorie delle foreste e delle pianure. La loro produzione veniva stampata sui giornali locali e in pubblicazioni ignorate dagli intellettuali snob della costa orientale, i quali ritenevano che gli indigeni fossero in un certo senso corrotti. Perfino Edgar Allan Poe, che di certo scriveva più come un europeo che come un americano, dovette affermarsi in Francia prima di essere accettabile per gli americani più sofisticati. Ma gli scrittori d'America per gli americani sono oggi i più famosi, perché hanno contribuito a uno sviluppo della stampa che è ancora importante nel nostro paese.
In Europa, un giornalista è considerato autore di seconda o terza classe. "Giornalista", per un europeo che aspira alle belles lettres, è una parolaccia. In America, al contrario, il giornalismo non solo è una professione rispettabile, ma è visto come il terreno di formazione di qualsiasi buon autore americano.
La chiarezza e la semplicità richieste ai giornalisti, lungi dall'essere considerate limitanti e basse, sono ritenute essenziali per ripulire i fronzoli inutili che la maggior parte dei giovani autori inserisce nelle prime opere. L'elenco degli scrittori americani di rilievo che si sono inizialmente formati nei giornali ne è la dimostrazione. Qualche nome in ordine alfabetico: George Ade, Maxwell Anderson, Benchley, Bierce, Crane, Dreiser, Faulkner, Hammett, Hearn, Lardner, London, Norris, Mark Twain, Artemus Ward, Thomas
Wolfe. E, disciplina a parte, lavorare per i giornali ha altri vantaggi. Inviare lo scrittore tra la gente a sentire, vedere e capire in modo che, poi, riterisca ad altre persone di ogni genere, a tutti i livelli. (…)
Forse qualcuno sa come è avvenuto il grande cambiamento che ha elevato la scrittura americana da debole imitazione marginale a una posizione di autorità in tutto il mondo, da studiare e, a sua volta, da imitare. Successe in poco tempo. Un certo Theodore Dreiser scrisse della voce e dell'odore della sua gente; un certo Sherwood Anderson percepì e descrisse i tormenti segreti dell'animo molto prima che li scoprissero gli strizzacervelli.
All'improvviso sorsero i grandi: Willa Cather, poi Sinclair Lewis, O'Neill, Wolfe, Hemingway, Faulkner. Ve ne furono molti altri, naturalmente, poeti, autori di racconti, saggisti come Benchley e E.B. White. Avevano la stessa fonte; avevano imparato dal popolo e scrivevano come il popolo, e compirono un miracolo: crearono una letteratura americana che aveva per oggetto gli americani.»
«Non so quanto riesco a capire i russi; ma so che se avessi letto solo la storia della Russia, non avrei avuto accesso al pensiero russo come con Dostoevskij, Tolstoj, Cechov, Puskin, Turgenev, Solochov ed Erenburg. La storia si limita a raccontare, con alcune imprecisioni, quello che le persone hanno fatto. La letteratura dice, o cerca di dire, perché lo hanno fatto, come la pensavano e come si sentivano mentre lo facevano».
This entire review has been hidden because of spoilers.
December 10, 2017
"There is no understanding the impulses of humans" (5).
"How innocent we were and how clever, for we put up and took down our cynicism like shutters" (15).
"I'll tell you, but you'll have to find it out yourselves. Freedom is the worst slavery of all" (56).
"Coffee time is a good time and one to prolong, sitting in the little glassed in porch with the sun pouring in, just staring at the distant hills furry with leafless trees" (58).
"I am a very dangerous revolutionary" (90).
"The individual human brain working alone is the only creative organ in nature" (90).
"The greatest and most permanent revolution we know took place when all men finally discovered that they had individual souls, individually important" (90).
"The minds of the individual men must and will be free" (90).
"What we have beaten in nature we cannot conquer in ourselves" (109).
"It (teaching) might even be the greatest of the arts since the medium is the human mind and spirit" (142).
"And it is wonderful that even today with all competition of records, of radio, of television, of motion pictures, the book has kept its precious character. A book is somehow sacred. A dictator can kill and maim people, can sink to any kind of tyranny and only be hated, but when books are burned, the ultimate in tyranny has happened, this we cannot forgive" (107).
"There is something untranslatable about a book. It is itself-one of the very few authentic magics our species has created" (171).
"A book is only read when you are a lone...it is a communion of two and as such it is unique" (171).
"I suppose one human never really knows much about another" (224).
"Do you know how unique is your respect for the individual no matter what his position? Are you aware of the courtesy and kindness of person to person? The genius for allowing a man to be himself without interference makes a great impression on me" (249).
"You see, it isn't that the enemies are many but that you don't know which ones they are" (297).
"Ernie ordinarily dressed like a tossed salad..." (310).
"Wanting is probably a valuable human trait. It is the means of getting that can be dangerous" (396).
"Far larger experiences are open to our restlessness--the fascinating unknown is everywhere" (402).
"We know from our past some of the things we will do. We will make many mistakes; we always have. We are in the perplexing period of change. We seem to be running in all directions at once--but we are running. And I believe that history, our experience in America has endured us for the charge that is coming. We have never sat still for long; we have never been content with a place, a building--or with ourselves" (402).
"How innocent we were and how clever, for we put up and took down our cynicism like shutters" (15).
"I'll tell you, but you'll have to find it out yourselves. Freedom is the worst slavery of all" (56).
"Coffee time is a good time and one to prolong, sitting in the little glassed in porch with the sun pouring in, just staring at the distant hills furry with leafless trees" (58).
"I am a very dangerous revolutionary" (90).
"The individual human brain working alone is the only creative organ in nature" (90).
"The greatest and most permanent revolution we know took place when all men finally discovered that they had individual souls, individually important" (90).
"The minds of the individual men must and will be free" (90).
"What we have beaten in nature we cannot conquer in ourselves" (109).
"It (teaching) might even be the greatest of the arts since the medium is the human mind and spirit" (142).
"And it is wonderful that even today with all competition of records, of radio, of television, of motion pictures, the book has kept its precious character. A book is somehow sacred. A dictator can kill and maim people, can sink to any kind of tyranny and only be hated, but when books are burned, the ultimate in tyranny has happened, this we cannot forgive" (107).
"There is something untranslatable about a book. It is itself-one of the very few authentic magics our species has created" (171).
"A book is only read when you are a lone...it is a communion of two and as such it is unique" (171).
"I suppose one human never really knows much about another" (224).
"Do you know how unique is your respect for the individual no matter what his position? Are you aware of the courtesy and kindness of person to person? The genius for allowing a man to be himself without interference makes a great impression on me" (249).
"You see, it isn't that the enemies are many but that you don't know which ones they are" (297).
"Ernie ordinarily dressed like a tossed salad..." (310).
"Wanting is probably a valuable human trait. It is the means of getting that can be dangerous" (396).
"Far larger experiences are open to our restlessness--the fascinating unknown is everywhere" (402).
"We know from our past some of the things we will do. We will make many mistakes; we always have. We are in the perplexing period of change. We seem to be running in all directions at once--but we are running. And I believe that history, our experience in America has endured us for the charge that is coming. We have never sat still for long; we have never been content with a place, a building--or with ourselves" (402).
This entire review has been hidden because of spoilers.
August 28, 2016
The majority of this book is not the featured title, and though several points in America and Americans irritated me, the over depiction of the US was good. The piece highlights several problems concerning race and politics that are still problems today, but glosses over the issues of women in a broad sweeping motion. At one point, even saying a problem with our country is that women have moved away from breast feeding for the vain reason of keeping their breasts more attractive to men.
What this book does an excellent job of is depicting what it's like to live inside of a stereotype, and what it's like to travel to other countries as an American. Upon a recent trip to Germany, myself and my husband would ask or be asked by other Americans we meet where we were from. None of the US citizens thought this was weird in the least, and it was always nice to hear the experience others were having and share recommendations.
Finally, after a hike and short chat with a couple from Michigan, the European friends we were traveling with asked why we do that. It took us a minute to determine what they meant, and they finally had to spell it out for us, "All Americans ask where each other are from? Why is that? ...Europeans don't do that."
What this book does an excellent job of is depicting what it's like to live inside of a stereotype, and what it's like to travel to other countries as an American. Upon a recent trip to Germany, myself and my husband would ask or be asked by other Americans we meet where we were from. None of the US citizens thought this was weird in the least, and it was always nice to hear the experience others were having and share recommendations.
Finally, after a hike and short chat with a couple from Michigan, the European friends we were traveling with asked why we do that. It took us a minute to determine what they meant, and they finally had to spell it out for us, "All Americans ask where each other are from? Why is that? ...Europeans don't do that."
March 14, 2014
Since I'm currently reading the Great Gatsby, this is an excellent time to inform or remind people that a real appreciation of the days leading up to the Great Crash of '29 requires Steinbeck. A new journalist before the term was even around, this collection of essays and articles, many of which recall the days leading up to and including the Great Depression, tell a fanciful tale that is often hard to believe is part of American history. Steinbeck himself barely survived. Had it not been for a seaside house on a bit of family land, which he ended up turning into a hippie style commune long before there were hippies, he might have not. To read this book is to wander with him through Woody Guthrie's America, to scorn the excesses of an uncaring society that was its own unmaking, and to mourn those who fell along the way. He wrote about life and death with replete and humble compassion and observance--and no American education is complete without him. That is why this is Book #3 on my list of 100 Books You Should Read Before You Die (#100BooksFTW if you're on Twitter).
August 24, 2023
The first 3/4 of this book includes the essays, editorials, commentaries, and obituaries written by Steinbeck before the Vietnam War. They are wonderful. They span the years of his childhood through his time in the early days of his fatherhood while living in Sag Harbor with Elaine, his last wife.
His obituary of Ed Ricketts, who is featured in his book Cannery Row is a stunning piece of writing. Their deep and abiding friendship is one to be envied.
I love Steinbeck's political positions. They clarify and give life to difficult human situations. It's clear his priority is the individual and how it melds into the great tapestry of America. His heart is enormous.
Vietnam changed Steinbeck's views on America. His son was in Vietnam, and Steinbeck was pro-war during the police action. He was a friend to Lyndon Johnson. Steinbeck had always been patriotic, but his views on the American public and American youth changed radically as the protest movements grew. He grew disillusioned and bitter with the children and hippies of the 1960s. His stance was understandable.
Or maybe it was just age. There's an old political trope, revised again and again, that if you are a conservative in youth, you have no heart. If you are a liberal in old age, you have no brain. Steinbeck had lived a long and varied life by then. He'd seen much and watched the world change first-hand during a tumultuous time in history. He was probably more entitled to his altered opinions than most.
It might surprise Millennials and Zoomers to learn that Boomers were the recipients of such vitriol. I chuckled. The G.I. Generation (What they were called before “Silent Generation”.) railed against television and music the same way that Boomers rail against video games and social media.
At 62 rolled my eyes like a teenager during the last 1/4 of the book. It's safe to say that some things never change.
His obituary of Ed Ricketts, who is featured in his book Cannery Row is a stunning piece of writing. Their deep and abiding friendship is one to be envied.
I love Steinbeck's political positions. They clarify and give life to difficult human situations. It's clear his priority is the individual and how it melds into the great tapestry of America. His heart is enormous.
Vietnam changed Steinbeck's views on America. His son was in Vietnam, and Steinbeck was pro-war during the police action. He was a friend to Lyndon Johnson. Steinbeck had always been patriotic, but his views on the American public and American youth changed radically as the protest movements grew. He grew disillusioned and bitter with the children and hippies of the 1960s. His stance was understandable.
Or maybe it was just age. There's an old political trope, revised again and again, that if you are a conservative in youth, you have no heart. If you are a liberal in old age, you have no brain. Steinbeck had lived a long and varied life by then. He'd seen much and watched the world change first-hand during a tumultuous time in history. He was probably more entitled to his altered opinions than most.
It might surprise Millennials and Zoomers to learn that Boomers were the recipients of such vitriol. I chuckled. The G.I. Generation (What they were called before “Silent Generation”.) railed against television and music the same way that Boomers rail against video games and social media.
At 62 rolled my eyes like a teenager during the last 1/4 of the book. It's safe to say that some things never change.
January 29, 2025
Odds and ends from various stages of John Steinbeck’s nonfiction career. When he wasn’t churning out historically important novels, Steinbeck kept his pen busy with a variety of energetic side gigs. Reporting from the Democratic National Convention, for instance, when he took a deep personal interest in the Adlai Stevenson campaign. Composing scathing letters to the editor in response to cries he was too sympathetic to Communism. Repeating the same when criticized by actual members of the Communist party in Italy. Recording the actions and attitudes of his two young boys, with the knowing smirk of one who’s lived the same experiences and understands their folly. Offering tempered (and evolving) stances on war, literary critics, nationalism and birdwatching. It’s a scattershot mix, for sure, but these diverse topics are united by the author’s calm, logical thought process and sharp, stinging wit.
There’s also a longer piece, the headline America and Americans, in which Steinbeck tackles the heart of the American identity, circa 1960-something. Much of this is comprised of leftovers and stray metaphors that were excised from Travels with Charley, and I think that work is stronger for their removal. Especially in comparison to the quicker hits that precede it in this volume, America and Americans is too windy and overwrought, a laborious composition that lectures and drones with a notable lack of good humor.
The short pieces are fantastic, though. I see a lot of Twain in those writings; truth mixed with a hefty dose of world-weary sarcasm. John was a convincing essayist, the kind of writer who could make complicated issues seem simple and obvious, and his fatherly tone carries a warmth and sincerity that’s disarming, even if he doesn’t see eye to eye with the reader. In these short bursts, I laughed with him, related with him and pondered with him, but above all else, I felt like I got to know him. The real Steinbeck, not just the mask he wears in the name of narration.
There’s also a longer piece, the headline America and Americans, in which Steinbeck tackles the heart of the American identity, circa 1960-something. Much of this is comprised of leftovers and stray metaphors that were excised from Travels with Charley, and I think that work is stronger for their removal. Especially in comparison to the quicker hits that precede it in this volume, America and Americans is too windy and overwrought, a laborious composition that lectures and drones with a notable lack of good humor.
The short pieces are fantastic, though. I see a lot of Twain in those writings; truth mixed with a hefty dose of world-weary sarcasm. John was a convincing essayist, the kind of writer who could make complicated issues seem simple and obvious, and his fatherly tone carries a warmth and sincerity that’s disarming, even if he doesn’t see eye to eye with the reader. In these short bursts, I laughed with him, related with him and pondered with him, but above all else, I felt like I got to know him. The real Steinbeck, not just the mask he wears in the name of narration.
January 7, 2024
John Steinbeck çoğunluğun Fareler ve İnsanlar isimli tiyatrovari romanıyla tanıdığı Amerikalı bir yazardır. Çoğunluğun aksine yazarın yeri bende Gazap Üzümleri ile olmuştu. Sonradan okuduğum Bitmeyen Kavga da en beğendiğim eserlerindendi. Yazarın ayrıca mektuplarının topladığı Mektuplarda Bir Yaşam isimli eseri de çok etkileyiciydi. Ben çok beğenmiştim.
Ben Bir Devrimciyim, yazarın yayınlanmış ya da yayınlanmamış yazılarının toplandığı bir eser. Yaklaşık 400 sayfa olan eserde pek çok konuda yazısı bulunmakta. Yazılarında bizi pek çok kez Amerika'da geziye çıkarıyor, birkaç kez de Fransa turu attırıyor. Her ne kadar hepsini keyifle okumuş olsam da arkadaşı Ed Ricketts anısına yazdığı yazısı beni çok etkiledi. Yazı yaklaşık kırk sayfaydı ve arkadaşının bahsetmediği bir yönü yoktu. O kadar etkilendim ki okurken "acaba ben birisi hakkında kırk sayfa yazabilir miydim" ya da "kendim hakkında bu kadar yazabilir miydim" diye düşünmeye başladım. O kısmı tekrar okuyacağıma eminim. (Ayrıca o arkadaşından Sardalye Sokağı isimli romanında bahsettiğini söylüyordu. Onu da kısa süre içerisinde okumaya çalışacağım.)
John Steinbeck'in mektuplarını, yazılarını okudukça düşündüğüm şey şu oldu: bu adam yazmak için doğmuş. Kendisi de zaten böyle olduğu çok kez dile getiriyor ama ben de okurken çok derinden hissettim. Kitapta o kadar farklı konularda yazılar vardı ki "bu konuda nasıl bu kadar iyi yazabilir" diye düşündüğüm pek çok yer oldu. Anlatım yeteneği o kadar iyi ki hiçbir yazıda "ben ne okuyorum" veya "neden bunu okuyorum" düşüncesine kapılmıyorsunuz. Sizinle tamamen ilginizi çekmeyen bir konuda yazılmış da olsa sonuna dek okumadan geçemiyorsunuz. Bu özellik romanlarında da bulunuyor. Bazen romanlarını okurken tam olarak bir ana metin göremiyorum. Ama okumaya devam etmeden de duramıyorum. Bu da ne denli etkileyici bir yazım yeteneği olduğunu gösteriyor.
Sevgilerimle...
Ben Bir Devrimciyim, yazarın yayınlanmış ya da yayınlanmamış yazılarının toplandığı bir eser. Yaklaşık 400 sayfa olan eserde pek çok konuda yazısı bulunmakta. Yazılarında bizi pek çok kez Amerika'da geziye çıkarıyor, birkaç kez de Fransa turu attırıyor. Her ne kadar hepsini keyifle okumuş olsam da arkadaşı Ed Ricketts anısına yazdığı yazısı beni çok etkiledi. Yazı yaklaşık kırk sayfaydı ve arkadaşının bahsetmediği bir yönü yoktu. O kadar etkilendim ki okurken "acaba ben birisi hakkında kırk sayfa yazabilir miydim" ya da "kendim hakkında bu kadar yazabilir miydim" diye düşünmeye başladım. O kısmı tekrar okuyacağıma eminim. (Ayrıca o arkadaşından Sardalye Sokağı isimli romanında bahsettiğini söylüyordu. Onu da kısa süre içerisinde okumaya çalışacağım.)
John Steinbeck'in mektuplarını, yazılarını okudukça düşündüğüm şey şu oldu: bu adam yazmak için doğmuş. Kendisi de zaten böyle olduğu çok kez dile getiriyor ama ben de okurken çok derinden hissettim. Kitapta o kadar farklı konularda yazılar vardı ki "bu konuda nasıl bu kadar iyi yazabilir" diye düşündüğüm pek çok yer oldu. Anlatım yeteneği o kadar iyi ki hiçbir yazıda "ben ne okuyorum" veya "neden bunu okuyorum" düşüncesine kapılmıyorsunuz. Sizinle tamamen ilginizi çekmeyen bir konuda yazılmış da olsa sonuna dek okumadan geçemiyorsunuz. Bu özellik romanlarında da bulunuyor. Bazen romanlarını okurken tam olarak bir ana metin göremiyorum. Ama okumaya devam etmeden de duramıyorum. Bu da ne denli etkileyici bir yazım yeteneği olduğunu gösteriyor.
Sevgilerimle...
December 18, 2021
In reading so much Steinbeck this year, I've wondered what he would be writing about today. Now I know for sure. I knew he was a champion for democracy, truth, and integrity. What I didn't know was his disgust for fascism, communism, and being hated for it.
You don't have to agree with him on everything to appreciate his love of the "little guy", the American worker, the people forgotten by most, and the power he had to vigorously defend them as this country continuously exploited them for its own gain. This is a must-read for any Steinbeck fan and provides insight into his novels, overseas travel, book burnings of his work, and war coverage (particularly Vietnam and his dispatches from there). Not entirely clear on how he could have supported the Vietnam War when he was vehemently anti-war, but I believe his hatred of communism drove his support.
He was refreshingly blunt when discussing how "we took it" -- the land we stole from the indigenous people and illustrates with tragic detail how we destroyed the land, and its people, in our pursuit of more and more, a bottomless hunger, a culture of consumption and consumerism that lives on to this day.
"I Am A Revolutionary" is a favorite. Also, I believe, from "The Trial of Arthur Miller", he writes about his father teaching him that times may arise for, "open revolt against tyranny, whether it come from the bully in the schoolyard, the foreign dictator, or the local demagogue."
What I do know is that John Steinbeck would have a lot to write about today. A LOT.
You don't have to agree with him on everything to appreciate his love of the "little guy", the American worker, the people forgotten by most, and the power he had to vigorously defend them as this country continuously exploited them for its own gain. This is a must-read for any Steinbeck fan and provides insight into his novels, overseas travel, book burnings of his work, and war coverage (particularly Vietnam and his dispatches from there). Not entirely clear on how he could have supported the Vietnam War when he was vehemently anti-war, but I believe his hatred of communism drove his support.
He was refreshingly blunt when discussing how "we took it" -- the land we stole from the indigenous people and illustrates with tragic detail how we destroyed the land, and its people, in our pursuit of more and more, a bottomless hunger, a culture of consumption and consumerism that lives on to this day.
"I Am A Revolutionary" is a favorite. Also, I believe, from "The Trial of Arthur Miller", he writes about his father teaching him that times may arise for, "open revolt against tyranny, whether it come from the bully in the schoolyard, the foreign dictator, or the local demagogue."
What I do know is that John Steinbeck would have a lot to write about today. A LOT.
This entire review has been hidden because of spoilers.
September 28, 2017
My love affair with John Steinbeck (or at least his books) continues! I read my first Steinbeck book in March of this year, and after finishing this one I have now finished 17 of his books. I read the most widely known books first and I have been expecting to encounter a dud now that I have made my way so far down my list. But, the worst review I have given any of his books is 3 stars. And, honestly, I do not think there is a single Steinbeck book that I wouldn't read again.
His books are brilliant, deeply resonant, full developed explorations of interesting characters who are completely unique and flawed. He writes about emotion and thought, about love and friendship, about pain and tragedy. He writes about life. Real. Life. I think he had the ability to understand people in a way that is rare and wonderful. I wish I had met the man... I feel like I know him because of his open writings.
This particular book will enthrall other Steinbeck lovers because you will see the roots of so many of your favorite books. It will interest lovers of history because it shows the reader so much of our country's history over the last 100 years.
It will make you have a deeper understanding of what it means to be an American.
His books are brilliant, deeply resonant, full developed explorations of interesting characters who are completely unique and flawed. He writes about emotion and thought, about love and friendship, about pain and tragedy. He writes about life. Real. Life. I think he had the ability to understand people in a way that is rare and wonderful. I wish I had met the man... I feel like I know him because of his open writings.
This particular book will enthrall other Steinbeck lovers because you will see the roots of so many of your favorite books. It will interest lovers of history because it shows the reader so much of our country's history over the last 100 years.
It will make you have a deeper understanding of what it means to be an American.
April 22, 2020
Steinbeck claims that Americans are a culture of paradoxes, and his essays prove that to be true.
Rather than focusing solely on analyzing the "American Way of Life," Steinbeck reveals a lot about himself as a man, an author, and an American. This collection of essays was really more about Steinbeck himself and his perspective on life, politics, war, and the concept of the American dream.
This was not a deterrent from the book, far from it. I thoroughly enjoyed every essay, tearing up especially in the section about his experiences following soldiers in war. To really understand Americans, it's first important to understand oneself being an American, which Steinbeck attempts to do as honestly as possible.
His opinions are spoken, changed, and sometimes contradicted as the essays accumulate over the span of a little more than a decade. This is something Steinbeck admits himself. During the time, America was still growing and his mindset changed to move progressively with those times. He makes a valid point that our ideals and standards are unconsciously at war at each other because of our roots, the stereotype from the eyes of other countries, and the gluttony and convenience of the modern world.
It was truly an eye-opening experience to read this. I absolutely loved it.
Rather than focusing solely on analyzing the "American Way of Life," Steinbeck reveals a lot about himself as a man, an author, and an American. This collection of essays was really more about Steinbeck himself and his perspective on life, politics, war, and the concept of the American dream.
This was not a deterrent from the book, far from it. I thoroughly enjoyed every essay, tearing up especially in the section about his experiences following soldiers in war. To really understand Americans, it's first important to understand oneself being an American, which Steinbeck attempts to do as honestly as possible.
His opinions are spoken, changed, and sometimes contradicted as the essays accumulate over the span of a little more than a decade. This is something Steinbeck admits himself. During the time, America was still growing and his mindset changed to move progressively with those times. He makes a valid point that our ideals and standards are unconsciously at war at each other because of our roots, the stereotype from the eyes of other countries, and the gluttony and convenience of the modern world.
It was truly an eye-opening experience to read this. I absolutely loved it.
October 26, 2019
Just finished reading "America and Americans" John Steinbeck's last work before his death in 1968.
Unlike most of his books, Steinbeck decided to compose a work of nonfiction based upon his impressions of a nation he loved so much as set out in a series of essays.
In these last years of his career, Steinbeck had amassed a number of critics who considered him a relic of a bygone era clinging to a archaic populist notion of a nation of rugged individuals struggling under the common weal confronting the cold hard realities of living in an era of global paranoia shuddering nervously under the shadow of massive cold war arsenals.
What resounds is his optimism in the capability of his fellow Americans and the ever expanding role they would play on a global stage.
There are still four posthumous works to read which will resume with "Journal of a Novel: the East of Eden Letters" right after a brief foray into my international literature project, this time with Aruban author Quito Nicolaas, and his 2011 collection of poems "Bos pa planta" composed in the Papiamento, Dutch and English languages.
Oh, and then there's the Nobel Laureate project.
So many books. So little time.
Unlike most of his books, Steinbeck decided to compose a work of nonfiction based upon his impressions of a nation he loved so much as set out in a series of essays.
In these last years of his career, Steinbeck had amassed a number of critics who considered him a relic of a bygone era clinging to a archaic populist notion of a nation of rugged individuals struggling under the common weal confronting the cold hard realities of living in an era of global paranoia shuddering nervously under the shadow of massive cold war arsenals.
What resounds is his optimism in the capability of his fellow Americans and the ever expanding role they would play on a global stage.
There are still four posthumous works to read which will resume with "Journal of a Novel: the East of Eden Letters" right after a brief foray into my international literature project, this time with Aruban author Quito Nicolaas, and his 2011 collection of poems "Bos pa planta" composed in the Papiamento, Dutch and English languages.
Oh, and then there's the Nobel Laureate project.
So many books. So little time.
Read
February 8, 2024"Америка и американците" е сборник с повече от петдесет нехудожествени текстове, като по-голямата част от тях са писани от Стайнбек по време на неговата 30-годишна кариера като журналист. След като прочетох "На изток от Рая" и "За мишките и хората" , прецених, че е време да се запозная и със самия автор. Интересни ми бяха неговата биография и възгледите му относно теми, като писането, книгите и изобщо отношението към живота. Е, "Америка и американците" ми предостави една отлична възможност.
Текстовете не са подредени хронологично, а тематично, което е много добро решение, с цел да се запази цялостта и последователността. Книгата е разделена на осем основни теми: "Скъпи на сърцето места", "Ангажиран творец", "По разни поводи", "За литературното творчество", "Приятели", "Журналист в чужбина", "Военен кореспондент" и най-накрая - есето "Америка и американците". Тъй като не искам рецензията да става твърде дълга, тук ще разгледам само няколко от споменатите раздели. "Салинас" не ми беше интересен, нито военната кореспонденция и работата му в чужбина, но съм сигурен, че и на тях ще им дойде времето за моя безпътен интерес.
Текстовете не са подредени хронологично, а тематично, което е много добро решение, с цел да се запази цялостта и последователността. Книгата е разделена на осем основни теми: "Скъпи на сърцето места", "Ангажиран творец", "По разни поводи", "За литературното творчество", "Приятели", "Журналист в чужбина", "Военен кореспондент" и най-накрая - есето "Америка и американците". Тъй като не искам рецензията да става твърде дълга, тук ще разгледам само няколко от споменатите раздели. "Салинас" не ми беше интересен, нито военната кореспонденция и работата му в чужбина, но съм сигурен, че и на тях ще им дойде времето за моя безпътен интерес.
Displaying 1 - 30 of 123 reviews