Духът на мъртво момче броди по шосето за Брайтън; призрачна ръка обитава дома на младо семейство; в метрото, без билет, се вози призрак… Това са само част от ситуациите в нечовешки четивния скелет на сборника, в който са включени разкази на Ричард Мидълтън, Дж. Шеридан ле Фану, Джон Колиър, Е. Ф. Бенсън, Вирджиния Улф и Едит Уортън. Шестима англоезични писатели, много успешни майстори на истории с призраци, се явяват пред нас, за да участват в свръхестествените шествия в нощта срещу Деня на Вси светии. И шестимата отдавна са покойници, книгите им са писани в други времена и епохи. Съставител е известната ни преводачка от английски Огняна Иванова. Пословична с високата си литературна взискателност и вродения си усет за аристократизъм, с английска лекота ги е събрала на едно място, което за тези шестима забележителни автори е направо истинска постмъртвешка изненада под капака на колективния им ковчег.
Various is the correct author for any book with multiple unknown authors, and is acceptable for books with multiple known authors, especially if not all are known or the list is very long (over 50).
If an editor is known, however, Various is not necessary. List the name of the editor as the primary author (with role "editor"). Contributing authors' names follow it.
Note: WorldCat is an excellent resource for finding author information and contents of anthologies.
Когато преди около два месеца си поръчах Призрачният дилижанс на издателство "Изток-Запад" и установих, че е изящно томче с твърди корици джобен формат (много уважавам тия работи!!!), не се поколебах да си набавя и предшественика му "Призраци за Хелоуин". Приятната изненада в него се оказаха корицата, дело на на обичайния заподозрян Петър Станимиров и черно-белите му илюстрации към всеки един от шестте разказа:
Ричард Мидълтън - Брайтънското шосе, Дж. Шеридан ле Фану - Призрачната ръка, Джон Колиър - Картите не лъжат, Е. Ф. Бенсън - В метрото, Вирджиния Улф - Къща с призраци и Едит Уортън - Едва в последствие.
Леко разочарован останах от работите на двете дами. Творбата на Вирджиния Улф е твърде кратка, за да създаде някакво внушение у мен, а Едит Уортън - точно обратното - е разтеглила чудесната си идея до на моменти звучаща крайно отегчително новела. Все пак финалът почти оправи нещата.
Още една елегантна книжка с истории за страшните дни, в които тропането по прозореца, неясните стъпки в нощта или резкият вой на неустановено животно могат да ни докарат, ако не един хубав инфаркт, то поне остра нужда от тоалетна или хапчета за гърло, уморено от пищене. В тази красива колекция ни чакат отново познати и непознати автори, съчетали се за среднощно четене на злокобни истории, така напомнящо на онази бурна вечер, когато в група гениални писатели се е родило и чудовището на Франкенщайн. Льо Фану, Улф и Бенсън срещат Мидълтън, Колиър и Уортън, и ви очаква някой и друг час в здравословно треперене, пред камината най-добре, а ето и за какво ще ви разкажат…
Ричард Мидълтън ще ни разходи по едно вечно шосе към средата на живота в Лондон, което приютява не само живите окаяници, но и мъртвите такива, които като вечни духове на мизерията и аватари на болката ще се скитат до края на света, а може би и малко след това. Шеридан льо Фану посещава замък, така и ненапуснат от вече нежеланите си предишни обитатели, отказващи да се потопят във светлината на отвъдното, които въпреки, че всъщност са грижливи и милозливи същества, искащи само да дадат малко утеха на живите, май само успяват да намерят нови попълнения за армията си от бледите светлини на смъртта. Джон Колиър ни отвежда в една будка на умерено интелектуална гледачка на карти, във време, когато разните му свръхестествени методики се считат за научни дисциплини, но с едното ограничение да не се прилагат върху практикуващите ги. И ако правило се наруши, вселената сама ще си нареди нещата по силата на безмилостната, хладна логика.
Е.Ф. Бенсън ще се повози на метро, в което билетчета не трябва да таксуват само най-изтлелите пътници, които намират в подземната железница не просто средство за транспорт, ами и отклик на най-отчаяните им молитви за спасение от тегобите житейски. Вирджиния Улф се включва за малко и много кратко с объркано, хаотично, но много реалистично усещане за неземни сили, от онзи тип, които плашат и будят любопитство, особено подчертано нездравословното към отвъдния свят на непознатото. И за финал Едит Уортън разказва една почти обикновена американска история с все студенокръвните капиталисти, разорените семейства, самоубийците от нищета, но и техните призраци, които идват да съберат вересиите от живите си врагове, ако и това да не донесе нужното спокойствие на живите си любими.
Красиво издание, елегантен подарък, изящна колекционерска вещ, но и събрала в себе си страховити класически истории, и да не забравяме и страхотните илюстрации на Петър Станимиров. Подарете си малко страх от добрия вид, понякога може и да е приятно изживяване.
От шестте разказа на видни писатели от края на 19-ти началото на 20-ти единствено в първият на Мидълтън има някаква оригиналност следващите на изненадват с нищо и дори доскуча ват особено последният.
Доста скучновата, само леко се доближава до жанра на ужаса, с много граматически грешки. Очакванията не ми бяха твърде високи, но въпреки това бях разочарован. 2.5/5
Сборникът съдържа 5 разказа и един малко по-дълъг, почти повест. Любопитен факт е, че всъщност нито един от тях не се развива по време на празника на Вси Светии, а един дори не съдържа призрак. Въпреки това книжката определено е подходяща за есенно четене, когато вечерите настъпват все по-рано, а хладни повеи изникват от нищото.
Първият разказ - "Брайтънското шосе" на Ричард Мидълтън ми хареса - четеше се най-леко и живо от всички в книгата. И ме накара да се чудя - този главен герой тук, който се буди сред полето със заскрежени мигли - преживял ли е наистина студа на нощта? Това чудене си остана за мен и след финала на разказа; а когато става дума за страшни истории, това си е съвсем в реда на нещата, харесва ми, когато понякога въпроси тегнат и след края. "Призрачната ръка" на Шеридан ле Фану бе една от любимите ми истории. Просто бе изключително класическа - странно имение, стреснати дами, невярващ господар. Така класическа бе и последната разказо-повест "Едва впоследствие" на Едит Уортън. Тя бе комбинирана и с интересна идея - че в къщата има дух, но човек си дава сметка за това какво е чак впоследствие. Накрая обаче, не ми допадна съвсем как бе развита тази идея, а и въпреки приятното писане, което се лееше, не успя да нагнети у мен тази атмосфера, която се очакваше.
Историите на Джон Колиър пък - "Картите не лъжат" и Джон Бенсън - "В метрото" ми бяха най-скучни. Първият започна интересно, а и имам слабост към сюжетите с гледане на карти в литературно отношение, но после нещата взеха банален завой. Вторият пък ми бе тежък и мъчен за четене, и историята му по никакъв начин не го компенсира.
Разказът на Вирджиния Улф бе най-кратък, най-странен и може би най-интригуващ за мен . Той сякаш преплита две гледни точки - на една двойка призраци, и на една - живи хора, и увлича с това и нас. Това бе и един неочаквано за жанра топъл, уютен, щастлив разказ за най-накрая намерено щастие. Може да звучеше едновременно хаотично, и злободневно, но не е ли животът точно такъв? Това бе първата ми среща с Вирджиния Улф ( както и с всеки от авторите в този сборник, всъщност). Не знам дали тази история е показателна за стила ѝ - нито дали аз бих се насладила на цяла книга, издържана по този начин - но определено провокира любопитството ми. Но от впечатленията ми от тази книга, бих искала да се запозная повече с нея, с Ричард Мидълтън, и с Шеридан ле Фану.